Кели Армстронг
Разплата (41)

44

По лицето ми преминаха нечии пръсти и ме накараха да отскоча назад. В отсрещния край на стаята някой стържеше с нокти по пода.

— Той идва — прошепна нечий глас. — Господарят идва.

— Г-гос-сподарят ли? — сепнах се аз.

— Лъжат — рече полудемонът. — Това е просто още един…

В ухото ми прозвуча нечий вопъл и я заглуши. Отскочих назад, блъснах се в един стол и се строполих на земята. Порив на пустинен вятър шибна косата в лицето ми, дрехите ми се извъртяха и ме завързаха. Долових шум от борба, ругатните на полудемона едва се чуваха от дърдоренето и писъците на призраците.

Шумът прекъсна също тъй неочаквано, както бе започнал. Вятърът утихна и в стаята се възцари тишина.

Съвършено тъмно и съвършено тихо.

— Т-тук ли си? — повиках я аз.

Полудемонът не отговори. Вместо гласа й, аз долових стърженето на нокти, после шумоленето на плат, който се влачи по пода. Скочих на крака само за да се препъна в падналия стол и да се катурна върху него, като при това се фраснах в някаква друга мебел. Задната част на главата ми се сцепи от нещо твърдо и раната от по-предишния удар се отвори; по тила ми потече кръв.

Дращенето престана и аз дочух нечие подсмърчане. Подсмърчане и премлясване с уста.

Изтрих си кръвта, хукнах назад и се блъснах в стената. Най-напред бърборене, после подсвирване и отново тишина. Различих далечните гласове на групата „Едисън“ и се залових за тях; те ми напомняха за мястото, на което се намирах — в лабораторията, а не заключена в мазето с ниския таван, където към мен пълзяха мъртъвци.

„Хм, всъщност да, има мъртво тяло…“

Ала то не бе разлагащ се труп.

„Така е, то е прясно… и е завладяно от демоничен дух.“ Дращенето започна отново. Обвих ръце около тялото си и стиснах очи.

„О, това ще ми помогне.“

Това не, но онова ще го направи. Съсредоточих се в освобождаването на духа. Продължавах с всички сили, ала шумоленето на плата и дращенето на ноктите непрекъснато се приближаваха, дойдоха тъй близо, че сега чувах стърженето на копчетата по пода. Изпълзях по-нататък, ударих се в друг стол и се строполих отгоре му.

„Само го освободи. Престани да се тревожиш за бягството си. Освободи го.“

Затворих очи. Не че имаше някакво значение. Стаята бе толкова тъмна, че не виждах нищо, не можех да видя трупа на охранителя, проснат насред пода, не можех да видя колко е близо до мен, не можех да видя…

„Съсредоточи се!“

Освобождавах, освобождавах, освобождавах, ала онова продължаваше да се приближава — шепотът, дращенето, подсвирването, бърборенето. Вече чувах все повече и повече — тракане и скърцане на зъби. Подушвах и онзи сладникав мирис на демон, примесен с вонята на обгоряла плът, от който ми призляваше на стомаха.

„Концентрирай се!“

Направих го, ала колкото и да се стараех, онова нещо не спираше, не ръмжеше и не съскаше, не даваше знак, че усеща каквото и да е.

Нечий горещ дъх опари глезените ми. Придърпах колене към себе си и ги прегърнах, като тежко премигвах и отчаяно се опитвах да различа някаква форма, ала стаята си оставаше напълно тъмна. После дращенето, шепненето и бърборенето спряха и аз разбрах, че нещото е точно пред мен.

Остър режещ звук, сякаш се скъса някаква тъкан. После още един — глух звук, който ме накара да сдържа хленча в гърлото си; аз се сгуших на мястото си, прегърнала здраво коленете си, вслушвах се в ужасния звук, издаван сякаш от късане на мокър плат, а вътре в него се долавяше и пукане, сякаш нечии кости пращяха и прещракваха.

Стиснах очи. Освобождавам, освобождавам…

Нещо влажно и студено ме плесна по глезена. Дръпнах крака си назад, дланите ми политнаха към устата, за да заглушат писъка ми. Скочих на крака, ала нечии ледени пръсти ме сграбчиха за краката и ме дръпнаха надолу. Държаха ме здраво, нечии ръце се движеха нагоре по краката ми и се домогваха до мен.

Побеснях, започнах да ритам и да мятам ръце, ала то ме притискаше надолу със свръхестествена сила, в следващия миг ме възседна, наведе се над мен, обездвижи ме, като съскаше в лицето ми и го къпеше в болестно сладникавия си дъх. Усетих нещо студено и влажно на врата си. То ме ближеше, обираше с език кръвта ми.

Мятах юмруци и ритах бясно, представях си как го освобождавам и за миг усетих, че желязната му хватка се поотпусна. Надигнах се и се претърколих, успях да се освободя, драснах назад и се ударих в стената.

Скочих на крака и се помъчих да избягам, ала се препънах в стола, който бях съборила преди. Стегнах се, за да не падна, хукнах назад в очакване всеки миг нещото да се хвърли върху мен и да ме събори на земята. Ала не стана така и когато се ослушах, долових звук от стържене по влажна повърхност. Бавно тръгнах заднешком.

Чу се щракане и лампите светнаха; тогава видях охранителя, застанал на четири крака, с извити крайници… грешка, извити там, където те не би трябвало да се превият. Приличаше на някое чудовищно насекомо със счупени и изкривени крайници, чиито кости стърчаха през плата на облеклото му. Главата му бе клюмнала и от нея се носеше същият онзи стържещ шум — сякаш някой дращеше по мокра повърхност.

Направих крачка встрани и видях какво точно правеше — облизваше кръвта ми от пода. Бързо отстъпих назад и то обърна глава — обърна я изцяло, плътта на шията му се разпори цялата и главата му се залюля съвършено свободно. Кървавите му устни се извиха назад, то оголи зъби и изсъска. После препусна към мен, счупените му и изкълчени крайници се движеха тъй бързо, сякаш се плъзгаха, а тялото му бе само на сантиметри над пода.

Хукнах към вратата на дрешника. То се понесе със скоростта на светлината и излезе на пътя ми. Вдигна се на задните си крака, засъска и зафуча.

— Освободи го, дете — прошепна познат глас в ухото ми.

— Т-ти се върна. — Огледах се, като очаквах да започне да ме удря и да ме ръчка по всякакъв начин. — Другите…

— Отидоха си и няма да се върнат. Остана само този. Освободи го и край.

— Опитах се.

— А сега и аз съм тук, за да отвличам вниманието, докато ти се опиташ пак.

Между мен и нещото профуча горещ въздух и то отново се вдигна на задните си крака, проследи с поглед вятъра, а полудемонът се метна покрай нас.

Затворих очи.

— Огърлицата ти — каза тя.

— Пр-равилно. — Издърпах я и я погледнах, защото не желаех да я сваля.

Нещото отново се извъртя към мен. Полудемонът изрече нещо на чужд език и привлече вниманието му. Аз оставих огърлицата на един стол недалеч от мен, затворих очи и заработих по освобождаването му.

Усетих как духът се изплъзва и се зъби. Чух прещракване, ококорих очи, погледът ми проследи звука до вратата.

— Да, отворена е — каза полудемонът. — Съвсем навреме. Време е да го свършиш.

Като знаех, че вратата е отворена, силите ми се удвоиха, а аз имах нужда от това, и в следващия миг чух тупване — изпотрошеното тяло на охранителя падна на пода.

— Отлично — каза полудемонът. — А сега издърпай огърлицата си и…

Сякаш се отвори някаква пещ и горещият й въздух ме попари с такава сила, че предишните пориви заприличаха на нежен бриз.

— К-к-какво беше това? — попитах аз.

— Нищо, дете — мигом отвърна тя. — А сега побързай.