Джефри Арчър
Той бе човек (46)

44.

Когато се събуди, Хари се опита да си спомни съня, който сякаш нямаше край. Отново ли бе капитанът на английския отбор по крикет, който щеше да отбележи победна точка срещу Австралия на Лордс? Не, доколкото можеше да си спомни, тичаше за автобус, който винаги си оставаше на няколко метра пред него. Зачуди се какво ли би казал Фройд за това. Съмняваше се в теорията, че сънищата са с продължителност само няколко секунди. Как беше възможно учените да са толкова сигурни в това?

Примигна, обърна се и погледна зелените флуоресцентни цифри на часовника на нощното шкафче — 5:07. Имаше предостатъчно време да обмисли началните редове, преди да стане.

Първата сутрин преди началото на нова книга винаги бе времето, когато се питаше защо. Защо да не си доспи, вместо отново да започва рутина, която ще продължи поне година и може да завърши с провал? В края на краищата беше преминал възрастта, на която повечето хора са се пенсионирали и са се оттеглили, за да се наслаждават на златните си години, както ги описваха застрахователните компании. И бог му беше свидетел, че нямаше нужда от парите. Но ако трябваше да избира дали да почива на лаврите си, или да започне ново приключение, решението не бе трудно. Ема го описваше като дисциплиниран; Себастиан пък просто обясняваше, че е обсебен.

През следващия час Хари остана да лежи неподвижно със затворени очи, докато за пореден път прехвърляше през ума си първата глава. Макар да мислеше за сюжета вече повече от година, знаеше, че щом химикалката се задвижи по листа, историята ще се развие по начин, който не би могъл да предскаже дори само преди часове.

Вече беше обмислил и отхвърлил няколко варианта за начало и си мислеше, че най-сетне е избрал един, но това лесно можеше да се промени при някоя следваща чернова. Знаеше, че ако иска да грабне читателите и да ги пренесе в друг свят, трябва да го направи с първия абзац, така че в края на първата страница вече да са омагьосани.

Беше чел биографии на други писатели, за да разбере как работят. Единственото общо, което имаха помежду си, беше здравата работа, без заместители. Някои очертаваха целия сюжет, преди да посегнат към химикалката или пишещата машина. Други написваха първата глава и после съставяха подробен план за останалата част от книгата. Хари винаги се смяташе за късметлия, ако знаеше какъв ще е първият му абзац, да не говорим за първата глава, защото щом вземаше химикалката в шест сутринта, нямаше представа къде ще го отведе тя. Затова ирландците казваха, че не е писател, а шеначи^[1].

Едно от нещата, които трябваше да реши преди да потегли на най-новото си пътешествие, бяха имената на главните герои. Хари вече знаеше, че книгата ще започне в кухнята на малка къща в Киев, в която момче на петнайсет или може би шестнайсет празнува рождения си ден с родителите си. Момчето трябваше да има име, което да може да се съкрати, така че когато читателите следват двете паралелни истории, самото име незабавно да им казва дали са в Ню Йорк, или в Лондон. Хари беше обмислял Джоузеф/Джо, което бе твърде тясно свързано със злия диктатор; Максим/Макс, но то щеше да е много общо; и Николай/Ник, което пък му се струваше прекалено царствено. Накрая се спря на Александър/Саша.

Фамилното име трябваше да е лесно за четене, така че на читателите да не им се налага да прекарват половината си време в опити да си спомнят кой кой е — проблем, с който се бе сблъскал, докато се бореше с „Война и мир“, макар че я беше чел на руски. Беше обмислял Кравец, Джюба, Беленски, но накрая се спря на Карпенко.

Тъй като бащата щеше да бъде брутално убит още в първата глава, името на майката беше по-важно. Трябваше да звучи женствено, но достатъчно силно, за да повярваш, че е в състояние да отгледа сама детето си въпреки всички препятствия. В края на краищата тя трябваше да оформи характера на главния герой. Хари избра Дмитрий за бащата и Елена за майката — изпълнено с достойнство, но и създаващо усещане за способност. След това отново се замисли за първия абзац.

В 5:40 отметна завивката, спусна крака на пода и стъпи върху килима. Изрече думите, които казваше на глас всяка сутрин, преди да тръгне към библиотеката. „Моля те, нека го направя отново“. Болезнено осъзнаваше, че разказвачеството е дарба, която не бива да се приема за даденост. Молеше се да умре насред изречението, подобно на кумира си Дикенс.

Отиде до банята, свали пижамата, взе студен душ, облече тениска, долнище на анцуг, чорапи за тенис и пуловер на Бристолската гимназия. Преди да си легне, винаги оставяше дрехите си на един стол, подредени по един и същи начин.

Накрая обу износени кожени пантофи, излезе от спалнята и тръгна надолу, като си мърмореше: „Бавно и се съсредоточи, бавно и се съсредоточи“. Влезе в библиотеката и отиде до голямото дъбово бюро до високия прозорец с изглед към поляната. Седна на стола от червена кожа с права облегалка и погледна настолния часовник пред себе си. Никога не започваше да пише преди шест без пет.

Хвърли поглед надясно към снимките в рамки. Ема играеше скуош, Себастиан и Саманта бяха на ваканция в Амстердам, Джейк се опитваше да вкара гол, а Люси, най-новият член на семейството, беше в ръцете на майка си и му напомняше, че вече е прадядо. От другата страна на бюрото имаше седем химикалки, които щяха да бъдат сменени след седмица. Пред него лежеше блок листа А4, разграфени на 32 реда. Надяваше се, че до края на деня ще успее да напише 2500–3000 думи, което щеше да означава, че е приключил първата чернова на първата глава.

Махна капачката на химикалката, остави я на бюрото до себе си, погледна празния лист и започна да пише.

Чакаше вече повече от час, но никой не я бе заговорил.

Ема следваше рутина, която бе също толкова натоварваща и изискваща дисциплина като тази на съпруга й, макар и напълно различна. Една от причините бе, че тя не беше господарка на самата себе си. Когато спечели за втори път изборите, Маргарет Тачър обеща на Ема да я направи министър на здравеопазването като благодарност за приносите й по време на първия й мандат.

Подобно на Хари, Ема често си припомняше думите на Мейзи, че трябва да се стреми да бъде запомнена с нещо повече от това, че е била първата жена начело на публична компания. Когато прие предизвикателството, не бе и помисляла, че това ще я изправи срещу собствения й брат, когото Нийл Кинок хитро бе избрал за министър на здравеопазването в сянка. Не помагаше, че дори „Дейли Телеграф“ наричаше Джайлс един от най-силните политици на деня и може би най-добрия оратор в двете камари на Парламента.

Ема приемаше, че ако иска да го победи в Камарата, няма да може да го направи с някаква остроумна забележка или запомнящ се израз. Щеше да й се наложи да разчита на по-груби средства — пълно владеене на материала и познаване на детайли, които да убедят колегите й да застанат зад нея, когато дойде време за гласуване.

Денят на Ема също започваше в шест и в седем тя седеше зад бюрото си в Дом Александър Флеминг, където подписваше писмата, подготвени предишния ден от един старши служител. Разликата между нея и повечето й колеги в Парламента бе, че тя прочиташе всяко писмо и не се колебаеше да прави поправки, ако не беше съгласна с изказа или имаше пропуск на някоя важна подробност.

Към осем сутринта първата й лична секретарка Полин Пери влезе да я запознае с предстоящия ден — вечерта трябваше да изнесе реч в Кралската колегия на хирурзите; речта се нуждаеше от една-две поправки, преди да бъде предоставена на пресата.

В 8:55 отиде на „молитвена среща“ при държавния секретар заедно с всички други служители. В продължение на един час обсъждаха правителствената политика, за да са сигурни, че всички пеят в един глас. Небрежно подхвърлена забележка, чута от бдителен журналист, лесно можеше да се появи на първата страница на някой национален вестник на следващия ден.

Ема още беше подигравана безмилостно заради заглавието „Министър поддържа бардаци“, когато в момент на непредпазливост бе казала: „Напълно съчувствам на тежкото положение на жените, принудени да проституират“. Не си беше променила мнението, но от този инцидент се бе научила да го изразява по-предпазливо.

Основната тема на дискусия тази сутрин бе предложеният законопроект за бъдещето на здравната система и ролите, които щяха да изиграят всички те в прокарването му в двете камари. Държавният секретар щеше да представи законопроекта в Долната камара, а Ема щеше да представлява правителството в Горната. Тя знаеше, че това ще е най-голямото й предизвикателство до този момент, защото брат й, както сам се бе изразил, щеше да дебне в засада.

В единайсет сутринта я откараха през Уестминстър Бридж до Министерския съвет за среща, на която трябваше да разгледат финансовите последици от изпълняването на обещанията на партията от предизборната програма. Някои от колегите й трябваше да пожертват приети присърце проекти и всички министри знаеха, че само обещанията за орязване на разходите в тяхната област чрез по-ефективна работа няма да са достатъчни. Обществото се беше наслушало на решения за икономии от пестене на кламери.

Следваше обяд с холандския министър на здравеопазването Ларс ван Хасел в кабинета й, на четири очи. Ван Хасел беше помпозен и арогантен тип, но и блестящ — и го знаеше. Ема прие, че за един час с него на сандвич и чаша вино ще научи повече, отколкото от повечето си колеги за цял месец.

Следобед беше неин ред да отговаря на въпроси в Камарата на лордовете и макар че брат й нанасяше по някой удар от време на време, до кръвопролития не се стигаше. Но пък Ема знаеше, че Джайлс пази тежката си артилерия за деня, когато представят законопроекта в Камарата.

След това имаше среща с председателя на групата Бърти Денам, за да обсъдят онези членове, които седяха от страната на мнозинството, но бяха изразили опасения след публикуването на законопроекта. Някои бяха искрени, други не познаваха добре материята, а имаше и такива, които се бяха клели във вярност на партията, за да получат местата си, след което изведнъж откриваха, че имат собствено мнение, стига то да бъде отразено благоприятно за тях в националната преса.

Ема и председателят на групата обсъдиха кои от тях трябва да бъдат притискани, уговаряни, ласкани или дори подкупвани с обещания за включване в парламентарна делегация до някоя екзотична страна преди деня на гласуването. Бърти я беше предупредил, че битката ще бъде много оспорвана и резултатът ще зависи само от няколко гласа.

След срещата Ема се върна в министерството, за да се запознае с последните проблеми, появили се през деня. Генералният секретар на Кралската колегия на медицинските сестри Норман Бъркиншоу (Ема се чудеше колко ли още време трябва да мине, преди постът да се заеме от жена) настояваше за повишаване на заплатите на членовете с 14 процента. Ема се беше съгласила да проведе с него среща, на която да посочи, че ако правителството се огъне пред исканията му, здравната система ще фалира. Но много добре знаеше, че думите й ще попаднат в глухи уши.

В 18:30 (вече закъсняваше) присъства на парти в клуб „Карлтън“ в Сейнт Джеймс, където трябваше да се ръкува с верни поддръжници, да слуша внимателно възгледите им как трябва да работи правителството и през цялото време да се усмихва. След това я измъкнаха, за да я закарат до Кралската колегия на хирурзите; имаше само няколко минути, за да прегледа отново речта си в колата. Още поправки, още зачеркнати места и накрая подчертаване на ключовите думи, на които трябваше да наблегне.

За разлика от Хари, Ема трябваше да е в най-добрата си форма вечерта, колкото и изтощена да се чувстваше. Веднъж беше чела, че Маргарет Тачър спи само по четири часа на денонощие и винаги сядала зад бюрото си в пет сутринта, за да пише писма до министри, водачи на изборни райони, служители и стари приятели. Никога не забравяше рожден ден или годишнина; неотдавна Ема бе получила поздравителна картичка по случай раждането на правнучката й.

„Никога не забравяй — беше добавила Тачър след поздравленията, — че твоята всеотдайност и усилен труд ще са от полза за поколението на Люси.“

Ема се прибра на Смит Скуеър малко след полунощ. Искаше й се да се обади на Хари, но щеше да го събуди — той щеше да стане в шест сутринта, за да започне работа по втората глава. Отиде в кабинета и отвори поредната червена кутия, пристигнала, докато беше вечеряла с президента на Кралската колегия на хирурзите. Седна и започна да работи по първата чернова на речта, за която знаеше, че ще определи цялата й политическа кариера.

„Почитаеми лордове, за мен е привилегия да представя пред Камарата законопроекта за здравеопазване на правителството за второ четене. Позволете да започна с…“