Джефри Арчър
Той бе човек (24)

22.

Вирджиния може да нямаше и пукната пара, но никой от онези, които я видяха да влиза в „Сейнт Олбънс“ онази сутрин, не би повярвал на подобно нещо. Беше с черна копринена рокля, с брошката от перли на баба си и черна дамска чанта „Хермес“, за която още не беше платила.

Влезе през западния вход няколко минути преди началото на службата и откри, че църквата вече е пълна. Огледа се сред множеството, разтревожена да не я избутат на някое място в дъното и да остане незабелязана, когато забеляза висок елегантен мъж във фрак и с палка на разпоредител. Усмихна му се топло, но той явно не я позна.

— Аз съм лейди Вирджиния Фенуик — прошепна тя. — Близка семейна приятелка.

— Разбира се, милейди. След мен, ако обичате.

Вирджиния го последва по пътеката покрай редовете опечалени, които си знаеха местата. Остана приятно изненадана, когато разпоредителят й намери място на петия ред, точно зад семейството, което заемаше почти целия първи ред. Докато се преструваше, че преглежда програмата на службата, тя се огледа да види кой седи около нея. Разпозна херцозите Норфолк, Уестминстър и Марлборо, както и неколцина наследствени лордове, които бяха добри приятели на покойния й баща. Погледна назад и видя Бофи Бриджуотър няколко реда зад нея, но се престори, че не забелязва преувеличения му поклон.

Органът засвири, за да обяви появата на най-високопоставените лица, които бяха поведени отделно по пътеката от главния разпоредител. След кмета на Хартфорд вървеше шерифът и лорд-лейтенантът на графството. Тримата заеха местата си на третия ред. Малко по-късно бяха последвани от лорд Барингтън от Бристолското пристанище и бивш лидер на Камарата на лордовете.

Докато Джайлс минаваше покрай нея, Вирджиния се извърна. Не искаше бившият й съпруг да я вижда тук. Това не беше част от добре замисления й план. Джайлс зае запазеното си място на втория ред.

След малко всички събрали се станаха като един, защото украсеният с бели лилии ковчег започна бавното си преминаване по пътеката към олтара, носен на раменете на шестима гвардейци от Първи батальон на Гвардия Колдстрийм — полка, в който херцогът бе служил като майор през Втората световна война и на който сега бе почетен полковник.

Тринайсетият херцог Хартфорд, синът му и двете му дъщери вървяха след тях и заеха местата си на първия ред, докато гвардейците слагаха ковчега на поставката. Погребалната служба бе водена от епископа на Хартфорд, който напомни на присъстващите каква светица е била покойната херцогиня и наблегна на неуморната й работа като патрон на „Д-р Бернардо“ и председател на Съюза на майките. Накрая епископът изрази сърдечните си съболезнования на херцога и семейството и добави, че се надява с помощта на Всемогъщия да успеят да се примирят със загубата.

„И с малка помощ от мен“, помисли си Вирджиния.

Когато службата приключи, Вирджиния се присъедини към подбрана група опечалени и си изпроси да я закарат до замъка за приема, на който не беше поканена. Когато пристигнаха, спря в подножието на стъпалата, за да се възхити за момент на великолепната сграда, сякаш се канеше да я купи.

По време на опелото и погребението Вирджиния бе останала неподвижна, но след като влезе в замъка и икономът обяви „Лейди Вирджиния Фенуик“, така и не се спря на едно място.

— Колко мило да си направите труда да дойдете в Хартфордшър, Вирджиния — каза херцогът, докато се навеждаше да я целуне по бузите. — Зная, че Лавиния щеше да го оцени.

„Не бих пропуснала в никакъв случай“, искаше да му отвърне тя, но се ограничи с:

— Такава мила лейди. Ще липсва на всички ни.

— Колко мило да го кажете, Вирджиния — отвърна херцогът, без да пуска ръката й. — Искрено се надявам да поддържаме връзка.

„Можеш да си сигурен“, помисли си Вирджиния.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, Ваша Светлост — отвърна тя с лек реверанс.

— Негова Светлост херцог Уестминстър — обяви икономът.

Вирджиния влезе в голямата зала и докато елените и глиганите се взираха надолу към нея от стените, нейният поглед обходи помещението в търсене на тримата души, които трябваше да види, и единия, когото се надяваше да избегне. Отклони няколко предложения за сандвичи и вино — даваше си много добре сметка, че времето й е ограничено и че има работа за вършене.

Спря да побъбри с Майлс Норфолк, макар че той бе само временна спирка по пътя й към финала. И тогава го видя — беше се облегнал на камината и говореше с възрастен мъж, когото Вирджиния не познаваше. Тя заряза Майлс, започна да се придвижва постепенно към него и когато възрастният джентълмен се обърна да поговори с друг гост, се насочи към целта си като лазерен лъч.

— Кларънс. Вероятно не ме помните.

— Човек трудно може да ви забрави, лейди Вирджиния — отвърна той. — Татко винаги говори така топло за вас.

— Колко мило от негова страна — прочувствено рече Вирджиния. — Още ли служите в Кралската конна гвардия?

— Да, но за съжаление предстои да ме командироват. Никак не ми се иска да заминавам в чужбина толкова скоро след смъртта на майка ми.

— Но херцогът ще има подкрепата на сестрите ви.

— Уви, не. Камила е омъжена за овцевъд от Нова Зеландия. Сто хиляди акра земя, представяте ли си? След няколко дни ще се връщат в Крайстчърч.

— Жалко, сигурно отговорността върху раменете на Алис ще бъде огромна.

— Там е работата. Алис получи предложение за висок пост в „Л’Ореал“ в Ню Йорк. Зная, че мисли да откаже, но папа настоява, че не бива да изпуска такава златна възможност.

— Типично за баща ви. Но ако мислите, че ще е от полза, Кларънс, с радост ще се отбивам да го виждам от време на време.

— Това ще свали огромен товар от плещите ми, лейди Вирджиния. Но трябва да ви предупредя, че старецът често е доста досаден. Понякога си мисля, че е по-скоро на седем, отколкото на седемдесет.

— Това е предизвикателство, което бих приветствала — каза Вирджиния. — И без това напоследък в живота ми не се случва нищо особено, а и компанията на баща ви винаги ми е била приятна. Ще ви пиша от време на време да ви казвам как се справя.

— Много мило от ваша страна, лейди Вирджиния. Надявам се само да не го намерите за прекалено голям товар.

— Страхотно представление изнесе, Кларънс — заяви пълен мъж, който дойде при тях. — Направи старото момиче гордо.

— Благодаря, чичо Пърси — каза Кларънс и Вирджиния се изниза, за да продължи тройната си атака. Ракетата промени посоката си и се насочи към втората си цел.

— Поздравления за новата ви работа, Алис, и трябва да кажа, че споделям мнението на баща ви. Не бива да отказвате подобна чудесна възможност.

— Колко мило от ваша страна — каза Алис, без да е съвсем сигурна с кого разговаря. — Но все още не съм решила дали да приема предложението.

— Но защо не, скъпа? В края на краищата може никога да не получите друг шанс като този.

— Вероятно сте права. Но аз вече се чувствам виновна, че ще трябва да оставя папа да се оправя сам.

— Не е нужно, скъпа, повярвайте ми. А и ние ще сме около него, за да му помагаме в този тежък момент. Така че заминавайте и покажете на онези янки от какво сме направени ние, британците.

— Зная, че той иска точно това — каза Алис, — но просто не мога да понеса мисълта да остане сам толкова скоро след смъртта на скъпата ни майка.

— Не е нужно да се безпокоите за това — каза Вирджиния, която със задоволство видя, че Джайлс се сбогува с херцога и си тръгва.

Вирджиния прегърна топло Алис и продължи в търсене на последната си жертва. Майка, баща и три малки деца лесно се откриваха, но този път тя не беше посрещната със същия ентусиазъм.

— Здравейте, аз съм… — започна Вирджиния.

— Много добре зная коя сте — заяви лейди Камила и преди Вирджиния да успее да каже следващото си добре обмислено изречение, й обърна гръб и започна да бъбри със своя стара съученичка, без да се опитва да включи Вирджиния в разговора.

Вирджиния побърза да се измъкне, преди някой да е забелязал случката. Две от три не беше лош резултат, особено като се има предвид, че провалът живееше на другия край на света. Вирджиния не виждаше смисъл да остава тук, така че тръгна да се сбогува с херцога… засега.

— Беше ми изключително приятно да подновя запознанството си с чудесните ви деца — каза тя и се запита дали той знае колко рядко ги е виждала през последните двайсет години; една от основните причини за това бяха опитите на покойната херцогиня да ги държи далеч от нея.

— Сигурен съм, че са се зарадвали да ви видят отново — отвърна херцогът. — Надявам се, че и аз ще ви видя, при това в близко бъдеще — добави той, докато зад нея се образуваше малка опашка. — Семейството ми ще може да остане с мен само още няколко дни — прошепна херцогът. — След като всички тръгнат по пътищата си, мога ли да ви се обадя?

— Ще го очаквам с нетърпение, Пери. — Единствено покойната херцогиня и най-старите приятели на херцога се осмеляваха да се обръщат с това име към Негова Светлост херцог Хартфорд.

Щом видя Вирджиния да си тръгва, Камила тутакси отиде при брат си.

— Да не би да те видях да говориш с онази ужасна Вирджиния Фенуик?

— Да — каза Кларънс. — Изглежда приятна дама и обеща да държи под око татко, докато ни няма.

— Не се и съмнявам. Ако нещо може да ме спре да се върна в Нова Зеландия, това е мисълта, че тази жена може да се докопа до папа.

— Но тя беше много мила!

— Не позволявай тази никаквица да те заблуди, дори за миг.

— Защо си толкова враждебно настроена към нея, Камила? Та тя просто иска да помогне.

— Защото скъпата ни майка винаги имаше добра дума за всеки, а за лейди Вирджиния Фенуик бяха две — интригантка и кучка.

— С колко време разполагам? — попита Вирджиния.

— Данъчните ще ви дадат не повече от деветдесет дни, преди да започнат процедурите, милейди — отвърна банкерът.

— Та с колко време разполагам? — повтори Вирджиния.

Мистър Лий прелисти няколко страници на дневника си, преди да отговори.

— Последният срок за плащане, освен ако не искате да плащате и наказателна лихва, е двайсет и първи декември.

— Благодаря — каза Вирджиния и излезе от кабинета, без да каже нито дума повече.

Можеше само да се чуди колко време ще мине, преди херцогът да я потърси. Ако не се обадеше скоро, щеше да й се наложи да прекара Коледа в Буенос Айрес.