Джефри Арчър
Той бе човек (23)

21.

— Не зная как да започна да ви благодаря — каза Кели. — Ако не ми бяхте писали да ме предупредите, че мистър Клифтън идва, никога нямаше да разбера, че не е бил приятел на баща ми.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — отвърна Вирджиния.

— И онези безброй обаждания за ваша сметка. Сигурно са ви стрували цяло състояние…

— Сметнах, че е важно да знаете истината за „Фартингс“ и особено как Себастиан Клифтън се отнесе с баща ви в миналото.

— Но той изглежда толкова приятен…

— Нима се изненадвате, когато става дума за милиони? И не забравяйте, че основният му интерес винаги е била „Томас Кук“, а не вие.

— И каква блестяща идея от ваша страна да разбера колко би платил мистър Соркин за акциите ми и после да накарам „Томас Кук“ да предложат същата цена.

— Баща ви ми беше не само близък приятел, но и ме научи на много неща за бизнеса през годините.

— Но не беше нужно да ми заемате двайсет хиляди паунда до финализирането на сделката.

— Реших, че това ще ви помогне да вържете двата края.

— Ще направи много повече от това, много повече — каза Кели. — Трябва да ви върна всичко, което ви дължа, до последното пени.

— Не е спешно — каза Вирджиния, която още имаше над двеста хиляди паунда в сметката си и вече очакваше с нетърпение да удари поредното кьораво. — По-важното е, скъпа Кели, как го приема малката Синди?

— Никога не съм я виждал толкова щастлива. Обожава новото си училище и вече има няколко чудесни приятелки.

— Завиждам й. Винаги съм искала да имам дете, но вече е твърде късно. Може би ще ми позволите да бъда нейна почетна баба.

— Не мога да си представя друг, който да е по-подходящ да води Синди през годините на формирането й — каза Кели и след кратко колебание добави: — Но има и още нещо, което трябва да обсъдя с вас, лейди Вирджиния. Нещо, за което се чувствам малко виновна.

— Няма за какво да се чувствате виновна, скъпа. Тъкмо обратното. Така и не успях да се отблагодаря на баща ви, задето бе толкова мил с мен през годините.

— И сега аз трябва да ви се отблагодаря за вашата добрина, защото зная, че вие и баща ми сте били не само близки приятели, но и бизнес партньори, и затова трябва да ви задам един смущаващ въпрос. — Кели отново се поколеба и този път Вирджиния не й се притече на помощ. — Какъв процент ви плащаше той, след като приключвахте сделка?

Въпрос, за който Вирджиния беше много добре подготвена.

— Дезмънд беше щедър човек — каза тя — и винаги ми плащаше двайсет и пет хиляди паунда и десет процента от окончателно договорената сума плюс разходите, които съм направила от негово име. Но не е нужно да…

— Напротив, нужно е. Ще постъпя по същия начин като баща ми и ще ви платя напълно веднага щом сделката с „Томас Кук“ бъде приключена.

— Не е спешно, скъпа — каза Вирджиния. — Вашето приятелство е много по-важно за мен.

 

 

След пет седмици Кели получи от „Томас Кук“ чек за три милиона паунда и незабавно изпрати на Вирджиния чек за 345 000 паунда, за да покрие заема си, нейната такса и десетте процента от трите милиона.

Вирджиния не я натисна да плаща разходите й. В края на краищата не беше инвестирала кой знае колко, за да открие жертвата си. Няколко телефонни обаждания и след като Кели се върна в Англия, две посещения в ресторанти, в които беше малко вероятно някой да ги разпознае. Единственият реален разход бе наемането на частен детектив в Чикаго, който да открие Кели Мелър. Е, ако трябва да сме точни, той откри първо Синди Мелър в училището й и даде две писма на майка й, когато тя дойде да я вземе. След като прочете писмата, Кели още същия следобед се обади на Вирджиния за нейна сметка от една телефонна кабина. Така че когато Джайлс се свърза с Вирджиния, тя знаеше отлично какви всъщност са целите му.

Двете хиляди долара за детектива бяха повече от покрити от „Фартингс“ в замяна на копие от завещанието на Дезмънд Мелър и адреса, който ще ги отведе до наследницата му. Себастиан Клифтън й спести разходите да пътува до Чикаго, да върне Кели Мелър в Англия и да я подготви за сблъсъка със Соркин, за да го накара да плати двойно за дяловете на Кели в компанията. Вирджиния реши, че този път може да си позволи да бъде щедра в разходите си, тъй като беше сигурна, че Кели ще замести баща си като алтернативен източник на доходи.

* * *

— Нека опитам да разбера какво предлагате, лейди Вирджиния — каза сър Едуард Мейкпийс. — Искате да се обърна към адвокатите на Сайръс Т. Грант и да им предложа вместо да плащате по сто хиляди годишно в продължение на следващите девет години, да им платите наведнъж половин милион и с това да се приключи?

— Да се приключи напълно и окончателно.

— Ще се свържа с лорд Гудман и ще ви предам какво мисли той за предложението ви.

 

 

На Сайръс Т. Грант III му трябваше цял месец преди да се съгласи да уреди окончателно спора с Вирджиния срещу 500 000 паунда, единствено заради непрекъснатото натякване на Ели Мей.

— Както казваше дядо ми — напомни му тя, — по-добре един долар в банката, отколкото обещания за зестра.

 

 

След още един месец Вирджиния получи от сър Едуард Мейкпийс сметка за 2300 паунда, които плати незабавно, тъй като не беше сигурна кога може да й се наложи отново да използва услугите му.

Едно от малкото писма, които отвори през следващите седмици, беше от „Коутс“; банката я информираше, че в сметката й все още има 41 000 паунда. Дезмънд Мелър се беше оказал далеч по-доходоносен мъртъв, отколкото жив.

Когато часовниците бяха върнати с един час назад и температурата започна да пада, Вирджиния започна да мисли за зимна ваканция. Откри, че й е трудно да реши между една вила в Южна Франция и кралския апартамент в хотел „Санди Лейн“ в Барбадос. Може би бе най-добре да остави решението на младия мъж, с когото се бе запознала неотдавна в „Анабел“. Мислеше си за Алберто, докато отваряше поредното писмо, което бързо пропъди всякакви мисли за ваканции. След като дойде на себе си от шока, Вирджиния намери телефонния номер на банкера си и си уговори среща с мистър Лий на следващия ден.

 

 

— Сто осемдесет и пет хиляди паунда? — възмути се Вирджиния.

— Точно така, милейди — каза мистър Лий, след като прочете писмото от главния данъчен инспектор.

— Но как е възможно?

— Предполагам, че сте наясно, че има нещо, наречено данък печалба, милейди?

— Наясно съм, да, но никога не съм плащала.

— Е, боя се, че предстои да се случи и това — каза Лий, — защото данъчният настоява за трийсет процента от печалбата от двеста и трийсет хиляди, която направихте от продаването на картините на Лаури, комисионата от триста хиляди и двайсетте и пет хиляди, които получихте след придобиването на „Мелър Травъл“.

— Но този данъчен не си ли дава сметка, че нямам сто осемдесет и пет хиляди? Разделих се почти с всичките си пари, за да се издължа на Сайръс.

— Главният данъчен инспектор е сляп за всякакви лични проблеми, които бихте могли да имате — посочи не особено окуражително мистър Лий. — Данъчните са наясно само с това колко печелите, но не и колко харчите.

— Какво ще стане, ако не отговоря на писмото им?

— Ако не отговорите в рамките на трийсет дни, ще започнат да ви начисляват наказателна лихва, докато не платите.

— А ако не мога?

— Ще ви изправят пред съда, ще ви принудят да обявите банкрут и ще конфискуват цялото ви имущество.

— Кой би си помислил, че данъчните могат да бъдат по-гадни и от Ели Мей Грант — каза Вирджиния.

 

 

Вирджиния знаеше кой е единственият човек, на когото може да разчита да реши проблема й с данъчните, и макар че не се беше чувала с Кели от няколко месеца („Много работа“, както смяташе да обясни), не мислеше, че ще й е трудно да я убеди да инвестира няколкостотин хиляди в сделка, която нямаше как да се провали.

Щом се прибра след срещата с мистър Лий, Вирджиния прекара известно време в търсене на писмото, което Кели й беше пратила преди няколко седмици — сега съжаляваше, че не й беше отговорила. Все пак, помисли си тя, докато гледаше адреса в горната част на листа, ето още една причина за изненадваща визита в Литъл Гейбълс, Лодж Лейн, Нейлси, недалеч от Бристол.

На следващата сутрин Вирджиния стана преди изгрев-слънце — необичайно събитие, но всъщност така и не беше успяла да заспи. Потегли малко след девет и по време на дългия път репетираше репликите си за уникалната възможност за инвестиция, която ти се удава веднъж в живота, и че Кели ще е глупачка, ако не се възползва от нея.

Мина знака за Нейлси малко преди пладне и спря да попита един възрастен джентълмен за пътя до Лодж Лейн. Спря пред Литъл Гейбълс и сърцето й се сви, когато видя на полянката надписа „Продава се“. Предположи, че Кели се е преместила в по-голяма къща. Тръгна по алеята и почука на предната врата. След секунди на прага се появи млад мъж и й отправи изпълнена с очакване усмивка.

— Мисис Кемпиън?

— Не, не съм мисис Кемпиън. Аз съм лейди Вирджиния Фенуик.

— Моите извинения, лейди Фенуик.

— Освен това не съм лейди Фенуик. Аз съм дъщеря на граф, а не съпруга на пожизнен лорд в Горната камара. Можете да се обръщате към мен с лейди Вирджиния.

— Разбира се — каза той и се извини за втори път. — С какво мога да ви помогна, лейди Вирджиния?

— Можете да започнете, като ми кажете кой сте.

— Нийл Озбърн, агентът по недвижими имоти, който отговаря за продажбата на този имот. Проявявате ли интерес?

— Разбира се, че не. Просто идвам на гости на старата си приятелка Кели Мелър. Тя още ли живее тук?

— Не, премести се малко след като ми поръча да обявя къщата за продажба.

— Някъде близо ли се е преместила?

— В Пърт.

— В Шотландия ли?

— Не, в Австралия. — Това накара Вирджиния да млъкне за момент и младият мъж успя да завърши второто си изречение. — Мога да ви кажа само, лейди Вирджиния, че Кели ми заръча да преведа сумата от продажбата в съвместна банкова сметка в Пърт.

— Съвместна банкова сметка ли?

— Да, видях Бари само веднъж, малко след като се сгодиха. Изглеждаше приятен човек — добави Озбърн и погледна над рамото на Вирджиния. — Вие ли сте мистър и мисис Кемпиън? — попита младата двойка, която вървеше по алеята.

 

 

Когато получи второ писмо от главния данъчен инспектор, Вирджиния осъзна, че е останал само един човек, към когото може да се обърне, макар че той не беше от онези, които биха повярвали на историята й за инвестиция, която няма как да се провали.

Избра уикенд, когато Фреди Фенуик щеше да е в пансиона, а снаха й, за която никога не й беше пукало — предполагаше, че чувствата са взаимни — щеше да е на гости при възрастната си леля в Дъмфрис.

Не си взе място в спален вагон — името според нея беше погрешно, защото така и не успяваше да поспи повече от час, докато влакът тракаше по релсите. Вместо това предпочете да пътува до Шотландия през деня — така щеше да има достатъчно време да обмисли плана си и да се подготви за неудобните въпроси, които би могъл да зададе брат й. В края на краищата, когато му беше звъннала да му каже, че се нуждае от съвета му и трябва да го види спешно, знаеше, че той ще предположи, че „съвет“ също е погрешно название; приемаше също, че сумата от 185 000 паунда ще му се види доста висока, освен ако не е склонен да подкрепи твърдението й, че…

Арчи беше изпратил колата си (ако разхлопаният „Воксхол“ модел 1975 можеше изобщо да се нарече кола) да я вземе от гара Уейвърли в Единбург. Нейно Благородие пропътува пътя до Фенуик Хол сред миризма на лабрадори и празни гилзи, без нито веднъж да заговори шофьора.

Докато съпровождаше лейди Вирджиния до стаята за гости, икономът я уведоми, че Негово Благородие е излязъл на лов, но се очаква да се върне навреме за вечеря. Вирджиния се зае да разопакова багажа си — нещо, за което по времето на баща й щеше да се погрижи някоя прислужница — след което се отпусна в горещата вана, която трябваше да напълни сама. Облече се за вечеря и наостри нокти в подготовка за срещата.

Вечерята мина достатъчно гладко, но пък и не обсъждаха нищо съществено, докато не им поднесоха кафето и прислугата не се оттегли.

— Сигурен съм, че не си изминала целия път само да разбереш как е семейството, Вирджиния — каза Арчи, след като си наля бренди. — Е, каква е истинската причина за визитата ти?

Вирджиния остави чашата си кафе и пое дълбоко дъх.

— Сериозно се замислям да оспоря завещанието на баща ни. — След като произнесе добре подготвения начален залп, разбра от изражението на брат си, че не е изненадан.

— На какви основания? — попита той спокойно.

— На основание, че беше обещал да остави спиртоварната „Глен Фенуик“ на мен заедно с годишните й печалби от около сто хиляди паунда, което би ми позволило да живея комфортно до края на дните си.

— Но както знаеш много добре, Вирджиния, в завещанието си баща ни остави спиртната фабрика на Фреди, когото ти заряза преди няколко години, като остави на мен отговорността за отглеждането му.

— Много добре знаеш, че Фреди не е мой син, а просто потомък на мой бивш иконом и жена му. Така че той няма никакви права върху имоти на баща ми.

Вирджиния погледна брат си в очакване да види как ще реагира на тази бомба, но и този път изненадата не сбърчи челото му.

Арчи се наведе да почеше спящия до него уелингтън.

— Не само че знам отлично, че Фреди не е твой син, но и това бе потвърдено отвъд всякакви съмнения след посещението на мисис Ели Мей Грант, която ми разказа най-подробно за представлението, което си изнесла, когато годеникът й бил в „Риц“ преди години, и по-късните ти твърдения, че си бременна и че Сайръс е баща на Фреди.

— Защо й е било да се среща с теб? — остро попита Вирджиния, която беше донякъде изкарана извън релси.

— За да разбере дали съм склонен да върна част от парите, които си измъкнала с измама от съпруга й през последното десетилетие.

— Можел си да й предложиш приходите от спиртната фабрика, докато дългът ми не бъде изплатен. Това би решило всичките ми проблеми.

— Както много добре знаеш, Вирджиния, фабриката не е моя, за да я предлагам. Баща ни я остави на Фреди и изрично посочи, че трябва да бъде управлявана от мен, докато момчето навърши двайсет и пет, когато автоматично става негова.

— Но след като вече знаеш, че Фреди не е мой син, несъмнено ще подкрепиш твърдението ми, че в по-ранната версия на завещанието, която видяхме и двамата, той беше оставил спиртоварната на мен.

— А след това размисли. И едва след като мисис Грант ми каза каква е любимата марка уиски на съпруга й, осъзнах защо татко ти завеща само една бутилка „Мейкърс Марк“, което означава, че той също е знаел, че Фреди не е твой син.

— Получих известие за данък в размер на сто осемдесет и пет хиляди паунда, които не мога да платя — изтърси Вирджиния.

— Съжалявам да го чуя — каза Арчи. — Но според личния ми опит данъчните не пращат искания за сто осемдесет и пет хиляди паунда, освен ако длъжникът не е имал приходи от… — той се поколеба за момент — около половин милион.

— Похарчих и последното си пени, за да покрия иска на Сайръс, и не ми остана нищо.

— Е, аз определено нямам на разположение подобна сума, Вирджиния, дори и да исках да ти помогна. Всяко спечелено пени се връща в имението, което по една случайност излезе на нула миналата година, а и сама виждаш, че не тънем в разкош. Всъщност, ако бъда принуден да правя икономии, следващата ще се наложи да бъде месечната ти издръжка. Иронията е, че Фреди получи по-голяма изгода от завещанието на татко ни, отколкото ние.

— Но всичко това може да се промени, щом спиртоварната премине в мои ръце. — Вирджиния се наведе напред и погледна с надежда брат си. — Арчи, ако ме подкрепиш, аз съм готова да си я поделим.

— Никакви такива, Вирджиния. Волята на баща ни беше недвусмислена и в завещанието си той ме задължава да се погрижа за изпълняването му. И аз смятам да направя точно това.

— Но нима кръвта не е по-важна от…

— Спазването на думата ли? Не, Вирджиния, не е по-важна и трябва да те предупредя, че ако си достатъчно безразсъдна да оспориш завещанието и се стигне до съд, няма да се поколебая да подкрепя правото на Фреди, защото баща ни би очаквал от мен именно това.

На връщане към Лондон Вирджиния заключи, че отново ще й се наложи да се чуе с далечния братовчед в Аржентина — при това спешно.

 

 

На следващата сутрин Вирджиния получи последно напомняне от главния инспектор, което смачка и запокити в най-близкото кошче. Следобед вече с неохота мислеше да си резервира билет втора класа до Буенос Айрес и дори бе започнала да опакова багажа си, като си мислеше за нещата, които щяха да й липсват в изгнание, сред които „Анабел“, приятелката й Присила, Бофи и дори „Дейли Мейл“. Някак си се съмняваше, че „Буенос Айрес Хералд“ ще й се стори толкова привлекателен.

Отвори страницата на Нейджъл Демпстър, за да види какво правят приятелите й. Колонката му се доминираше от снимката на жена, която не я интересуваше, макар че новината за смъртта й накара сърцето й да прескочи един удар.

С огромна тъга научих за смъртта на херцогиня Лавиния Хартфорд, на чиято красота, чар и ум се възхищавахме всички. (Не я описваше по същия начин, докато беше жива, помисли си Вирджиния.) Тя ще липсва на многото си приятели (които можеха да се поберат и в телефонна кабина. Но тъй като беше богата и могъща, всички винаги пълзяха пред нея). Погребението ще бъде в църквата на абатство „Сейнт Олбънс“ и на него ще присъства принцеса Маргарет, една от най-старите й приятелки. Херцогинята остави след себе си сина си лорд Кларънс, дъщерите си лейди Алис и лейди Камила и предания си съпруг, тринайсетия херцог Хартфорд. Погребението ще се състои на…

Вирджиния отвори бележника си, записа си датата и разопакова багажа си.