Джефри Арчър
Той бе човек (34)

32.

Вирджиния направи компания на Пери за краткото пътуване до гарата.

— Иска ми се да можех да дойда с теб — каза тя, докато излизаха заедно на перона.

— Няма смисъл, мила. Ще остана в града само за една нощ и утре следобед се връщам.

— Ще ме завариш да те чакам на перона.

— Не е нужно — каза той.

Влакът вече пристигаше.

— Искам да съм тук, когато се върнеш — каза тя, докато херцогът се качваше в първокласния вагон.

— Много си мила.

— Довиждане — извика Вирджиния и помаха, докато влакът потегляше към Лондон. След това бързо излезе от гарата в търсене на друг мъж.

— Вие ли сте Полтимор? — попита тя младия мъж, който стоеше на улицата и изглеждаше малко като изгубен. Косата му стигаше почти до раменете, беше облечен в палто с качулка и носеше малък куфар.

— Да, Ваша Светлост — каза той и леко се поклони. — Не очаквах да дойдете да ме вземете.

— За мен е удоволствие — каза Вирджиния, докато шофьорът им отваряше задната врата.

По пътя към замъка Вирджиния обясни защо е поканила специалиста по история на изкуството от „Сотбис“ да види колекцията Хартфорд.

— От известно време херцогът е загрижен, че може да е пропуснал нещо наистина ценно, което трябва да бъде застраховано. Разбира се, имаме пълен инвентарен списък, но тъй като съпругът ми не проявява голям интерес към родовото наследство, реших, че ще е разумно да осъвременя списъка. В края на краищата двамата с него не ставаме по-млади.

— Очаквах с нетърпение да видя колекцията — отвърна Полтимор. — Винаги е събитие да ти позволят да разгледаш нещо, което не е било представяно на широката публика. Разбира се, зная за „Замък Хартфорд“ на Констабъл и за шедьовъра на Търнър „Сейнт Марк Скуеър“, но изгарям от желание да видя с какви други съкровища разполагате.

„И аз“, помисли си Вирджиния, но не прекъсна ентусиазирания поток от думи на младия мъж.

— Нямаше нужда от много проучвания да открия, че виновникът за тази великолепна колекция е третият херцог, който пътешествал много из континента през осемнайсети век — продължаваше Полтимор.

— Но той не може да се е сдобил е картините на Търнър и Констабъл — каза Вирджиния.

— Не, те са от времето на седмия херцог. Той също поръчал на Гейнсбъро портрета на Катрин, херцогиня Хартфорд.

— Ще я откриете окачена в залата — каза Вирджиния, която бе изучила подробно инвентарния списък, преди да стигне до заключението, че херцогът никога не би се съгласил да се раздели и с частица от семейните ценности на Хартфорд. Надяваше се обаче, че през последните триста години може да се е появило нещо, което да е останало незабелязано.

След пристигането в замъка Вирджиния веднага заведе мъжа от „Сотбис“ в библиотеката, където му представи трите дебели подвързани в кожа тома, озаглавени „Колекцията Хартфорд“.

— Ще ви оставя да работите на спокойствие, мистър Полтимор. Можете спокойно да обикаляте къщата и не забравяйте, че основната ви задача е да се опитате да намерите нещо, което може да е било пропуснато.

— Започвам веднага — каза Полтимор, докато отваряше първия том.

На излизане Вирджиния каза:

— Мистър Полтимор, обличаме се официално за вечерята, която ще бъде сервирана точно в осем.

 

 

— Успях да проверя почти всичко от инвентарния списък — каза Полтимор, докато пиеха шери преди вечерята, — и мога да потвърдя, че всичко изглежда наред. Мисля обаче, че сегашната застрахователна оценка е далеч под истинската стойност на колекцията.

— Това не е изненадващо — каза Вирджиния. — Съмнявам се, че мнозина от аристократите могат да си позволят да застраховат ценностите си според сегашната им стойност. Помня, че баща ми навремето ми каза, че ако семейните картини се предлагаха на пазара, вече не би могъл да ги купи. Попаднахте ли на нещо значително, което да не е описано?

— Засега не. Но още не съм проверил горните два етажа. Смятам да го направя утре сутринта.

— Там са предимно помещения за прислугата — каза Вирджиния, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — Не мисля, че ще откриете нещо ценно. Но спокойно можете да погледнете, след като така или иначе сте тук.

Прозвуча гонг и тя поведе госта към трапезарията.

 

 

— Ломакс, къде е мистър Полтимор? — попита Вирджиния иконома, когато слезе за закуска на следващата сутрин.

— Закуси рано, Ваша Светлост, и когато го видях за последен път, беше на горния етаж и си водеше бележки за картините на площадката.

След закуска Вирджиния отиде в библиотеката и започна да проверява отново инвентара, като се чудеше дали някъде няма някой малък шедьовър, към който херцогът не е привързан особено и би бил склонен да се раздели с него. Но докато гледаше ревизираните от Полтимор цени, не можеше да открие нищо, което би направило възможно тя да продължи да живее в стил, подобаващ на една херцогиня. Значи трябваше да се погрижи месечната й издръжка да бъде вдигната от пет на десет хиляди паунда, за да не гладува. Настроението й не се подобри, когато на обед Полтимор й каза, че не е открил на горните два етажа нищо наистина ценно.

— Едва ли е учудващо, като се има предвид, че там са помещенията на прислугата — отвърна Вирджиния.

— Попаднах обаче на една графика на Тиеполо и акварел на сър Уилям Ръсел Флинт, които следва да бъдат добавени в инвентарния списък.

— Много съм ви благодарна — каза Вирджиния. — Надявам се да не смятате идването си тук за загуба на време.

— В никакъв случай, Ваша Светлост. Изживяването беше изключително приятно и ако херцогът някога реши да продаде нещо от колекцията си, за нас ще бъде чест да го представляваме.

— Не си представям как би могло да се случи подобно нещо — каза Вирджиния. — Но ако все пак се случи, ще се свържа незабавно с вас.

— Благодаря — каза той и си погледна часовника. — Все още имам време да погледна сутерена, преди да си тръгна.

— Не мисля, че ще откриете нещо под стълбите — каза Вирджиния. — Като не броим стари тенджери и тигани и една стара печка „Ага“, за която казвам на херцога, че е трябвало да я смени преди години.

Полтимор се разсмя прилежно и довърши пудинга си.

— Колата ще бъде готова да ви откара до гарата в два и четирийсет — каза Вирджиния. — Така ще имате предостатъчно време да хванете влака в три без пет за Лондон.

 

 

Вирджиния обсъждаше с градинаря дали да не засадят нови обички. Вдигна очи и видя Полтимор да тича към нея. Изчака го да си поеме дъх.

— Мисля, че открих нещо забележително, но ще трябва да се консултирам с директора на китайския ни отдел, преди да съм абсолютно сигурен — каза той.

— Китайският отдел ли?

— Едва не ги пропуснах, бяха забутани в един ъгъл в коридора долу, до килера.

— Какво сте пропуснали? — попита Вирджиния, като се мъчеше да скрие нетърпението си.

— Две големи синьо-бели вази. Проверих щампите на дъното и мисля, че може да са от династия Мин.

— Достатъчно ценни ли са, за да бъдат добавени към инвентара? — небрежно попита Вирджиния.

— Несъмнено, ако се окажат оригинални. Две подобни вази, но много по-малки от вашите, бяха предложени на търг в Ню Йорк преди две години и се продадоха за повече от милион долара. Направих им снимки — продължи Полтимор, — по-точно на характерните знаци на дъното. Ще ги покажа на китайския ни експерт веднага щом се върна на Бонд стрийт. Ще ви пиша какво е мнението му.

— Бих предпочела да ми го кажете по телефона — каза Вирджиния. — Не искам херцогът да храни големи надежди и после да открие, че е било фалшива тревога.

— Ще ви се обадя още утре — обеща Полтимор.

— Добре, значи се разбрахме — каза Вирджиния.

Точно тогава един прислужник изнесе куфара на Полтимор и го сложи в багажника на колата.

— А сега ще се сбогувам с вас, Ваша Светлост…

— Още не, мистър Полтимор — каза Вирджиния и седна до него на задната седалка. Изчака да потеглят по алеята и прошепна: — Ако херцогът реши да продаде вазите, какво бихте го посъветвали да направи?

— Ако експертът ни потвърди, че са от династията Мин, бихме могли да ви посъветваме коя продажба ще е най-подходяща за произведения с подобно историческо значение.

— Ако е възможно, бих искала да ги продам без много шум и максимално дискретно.

— Разбира се, Ваша Светлост — каза Полтимор. — Но трябва да посоча, че ако вазите са свързани с името Хартфорд, цената им би трябвало да скочи. Несъмнено разбирате, че две неща са най-важни, когато на търг се предлагат изделия от такова потенциално значение — произходът и кога произведението се е появило за последен път на пазара. Така че ако съчетаете името Хартфорд с триста години история, това би било мечтата на всеки аукционер.

— Да, това наистина би променило нещата — каза Вирджиния. — Но поради лични причини херцогът може да реши да остане анонимен.

— Разбира се, ще се съобразим с решението ви, каквото и да е то — каза Полтимор, докато колата спираше пред гарата.

Шофьорът отвори вратата на херцогинята.

— Очаквам с нетърпение да се чуем, мистър Полтимор — каза тя, докато влакът влизаше в гарата.

— Ще ви се обадя веднага щом имам новини и каквото и да решите, бъдете сигурна, че „Сотбис“ ще се гордее да ви услужи с пълна дискретност. — Той леко се поклони и се качи във влака.

Вирджиния не се върна при колата, а мина през надлеза до втория перон. Наложи й се да чака само няколко минути, преди да пристигне влакът от Лондон. Когато махна на херцога, той й отвърна с широка усмивка.

— Браво, че дойде да ме посрещнеш, скъпа — каза и се наведе да я целуне.

— Стига, Пери, изгарях от нетърпение да те видя.

— Случи ли се нещо интересно, докато ме нямаше? — попита херцогът, докато подаваше билета си на началник-гарата.

— Засадих нови обички, които би трябвало да цъфнат през лятото, но честно казано, по-интересно ми е да чуя всичко, което е станало на вечерята на полка.

 

 

Полтимор се оказа верен на думата си и се обади следващия следобед да каже на Вирджиния, че мистър Ли Вон, китайският експерт на „Сотбис“, е проучил снимките на вазите и особено характерните означения по дъната и е почти сигурен, че са от династията Мин. Наблегна обаче, че трябвало да ги проучи лично, преди да даде окончателното си мнение.

Ли дойде след две седмици, докато херцогът беше при лекаря си на Харли стрийт за годишния си профилактичен преглед. Не беше нужно да преспива, тъй като няколко минути му бяха напълно достатъчни да се убеди, че двете вази са произведение на гений и ще разпалят интереса на най-големите колекционери на китайско изкуство по целия свят. Освен това успя да добави и допълнителна информация за произхода им.

След като прекарал един ден в Британския музей, той попаднал на сведения, че четвъртият херцог Хартфорд е водил дипломатическа мисия в Пекин някъде в началото на деветнайсети век от името на правителството на Нейно Величество и двете вази вероятно са били подарък от император Дзянцин. Лин неведнъж напомни на херцогинята, че историческите сведения могат да вдигнат значително цената на произведенията. Подарък две вази Мин от китайски император на херцог, представлявал Короната, би се превърнал в сензация на всеки аукцион.

Ли очевидно остана разочарован, когато Вирджиния му каза, че ако херцогът реши да се раздели с вазите, едва ли би искал светът да научава, че разпродава фамилните си ценности.

— Може би Негова Светлост би се съгласил с по-простата номенклатура „собственост на знатна фамилия“? — предложи китайският експерт.

— Много задоволителен компромис — съгласи се херцогинята, която не изпрати Ли до гарата, тъй като той щеше да се върне в Лондон много преди херцогът да се качи на влака за Хартфорд.

 

 

Докато чукаше на вратата на кабинета на херцога, Вирджиния си спомни как я беше привиквал баща й, за да й изнася лекции за недостатъците й. Но не и този път. Днес тя щеше да научи по-дребните подробности от завещанието на Пери.

По време на закуската той я бе помолил да дойде в кабинета му към единайсет, тъй като имал среща със семейния адвокат в десет, за да обсъдят съдържанието на завещанието му и по-точно формулирането на измененията. Напомни на Вирджиния, че тя още не му е казала дали има нещо конкретно, което би пожелала за себе си.

Когато влезе в кабинета на съпруга си, Пери и адвокатът незабавно станаха и останаха прави, докато тя не се настани между тях.

— Идваш точно навреме — каза Пери, — защото току-що се разбрахме за формулирането на новите промени относно теб, които мистър Блачфорд ще добави към завещанието ми.

Вирджиния сведе глава.

— Боя се, мистър Блачфорд — каза херцогът, — че съпругата ми намира цялото това изживяване за малко обезпокоително, но успях да я убедя, че човек трябва да се погрижи за подобни въпроси, ако иска данъчният да не му става най-близък роднина. — Блачфорд кимна сериозно. — Ще бъдете ли така добър да запознаете херцогинята с подробностите от промените, така че никога вече да не засягаме тази тема?

— Разбира се, Ваша Светлост — каза възрастният адвокат, който изглеждаше така, сякаш може да умре преди Пери. — След кончината на херцога — продължи той — ще получите къща в имението със съответната прислуга. Освен това ще получавате месечна издръжка в размер на пет хиляди паунда.

— Това достатъчно ли ще бъде, момичето ми? — прекъсна го херцогът.

— Повече от достатъчно, скъпи — тихо отвърна Вирджиния. — Не забравяй, че скъпият ми брат продължава да ми изплаща месечна издръжка, която така и не успявам да похарча.

— Разбирам — продължи Блачфорд, — че херцогът ви е помолил да си изберете нещо лично за спомен от него. Дали решихте какво да бъде?

Мина известно време, преди Вирджиния да вдигне глава.

— Пери има един бастун, който ще ми напомня за него всеки път, когато се разхождам вечер в градината.

— Нима не искаш нещо малко по-значително от това, момичето ми?

— Не, това ще ми е напълно достатъчно, скъпи. — Вирджиния помълча още малко, преди да добави: — Макар че признавам, че има две стари вази, които събират прах под стълбите. Винаги съм им се възхищавала, но само ако се съгласиш да се разделиш с тях. — Тя затаи дъх.

— Те не се споменават във фамилния инвентарен списък — каза Блачфорд, — така че ако нямате нищо против, Ваша Светлост, ще добавя бастуна и двете вази в допълнението, след което ще можете да подпишете окончателния вариант.

— Разбира се, разбира се — каза херцогът, който не беше слизал под стълбите от момчешките си години.

— Благодаря, Пери — каза Вирджиния. — Много щедро от твоя страна. Мистър Блачфорд, докато сте тук, мога ли да потърся съвета ви по един друг въпрос?

— Разбира се, Ваша Светлост.

— Може би няма да е зле и аз да помисля за завещание.

— Много мъдро, ако позволите да го кажа, Ваша Светлост. За мен ще е удоволствие да съставя чернова. Желаете ли да си уговорим среща някой друг път?

— Няма да е необходимо, мистър Блачфорд. Възнамерявам да оставя всичко, което притежавам, на любимия си съпруг.