Джефри Арчър
Той бе човек (13)

11.

— Съжалявам.

— Само това ли имаш да кажеш? — отвърна Джесика и го изгледа кръвнишки.

Себастиан прегърна дъщеря си през раменете.

— Обещавам, че ще се върна навреме, за да ви заведа с майка ти на празнична вечеря.

— Помня как миналия път обеща същото и отлетя. Но тогава поне го направи, за да подкрепиш невинен човек, а не мошеник.

— Дезмънд Мелър може да бъде посещаван само в събота следобед между два и три, така че нямам особен избор.

— Би могъл да му кажеш да върви по дяволите.

— Обещавам, че ще се върна до пет. Най-късно шест. И тъй като е рожденият ти ден, можеш да избереш ресторанта.

— А междувременно от мен се очаква да дундуркам Джейк, а когато мама се върне, да й обяснявам къде си се дянал. Мога да измисля и по-вълнуващи начини да прекарам рождения си ден.

— Ще ти се реванширам — каза Себ. — Обещавам.

— Само не забравяй, татко, той е мошеник.

 

 

Докато Себастиан се бореше с късния сутрешен трафик на излизане от Лондон, от главата му не излизаше мисълта, че дъщеря му е права. Вероятно само щеше да си изгуби времето с това пътуване, а и изобщо не биваше да се забърква с този човек.

По-добре беше да заведе Джесика на обяд в Понте Векио и да отпразнуват шестнайсетия й рожден ден, вместо да пътува за затвор в Кент, за да се срещне с човек, когото ненавиждаше. Но в същото време знаеше, че ако не разбере защо Дезмънд Мелър така настоятелно иска да се види с него, любопитството няма да му даде покой. Едно беше сигурно — Джесика щеше да настоява за пълно обяснение защо проклетникът е искал тази среща.

Оставаха му петнайсетина километра път, когато видя първите знаци за Форд Оупън. Никъде не се виждаше думата „затвор“ — местните жители щяха да се почувстват засегнати от нея. На бариерата един полицай излезе от малката будка и попита за името му. След като срещу „Клифтън“ беше сложена чавка в неизбежния клипборд, бариерата се вдигна и го насочиха към един участък гола земя, която през съботите играеше ролята на паркинг.

След като паркира, Себ отиде до рецепцията, където друг служител попита за името му, но този път трябваше да представи и документ за самоличност. Себ показа шофьорската си книжка — още една чавка в друг клипборд — беше инструктиран да остави всичките си ценни вещи, включително портфейла, часовника, халката и малко дребни в едно шкафче. Дежурният твърдо му каза в никакъв случай да не носи пари в района за свиждания и посочи табелата на стената, която предупреждаваше посетителите, че внасянето на каквато и да било сума в затвора може да им докара шестмесечна присъда.

— Простете, че питам, сър — каза служителят, — но за първи път ли посещавате затвор?

— Не — отвърна Себ.

— В такъв случай знаете за ваучерите, ако приятелят ви поиска чай или сандвич. — „Не ми е никакъв приятел“, помисли Себ, докато даваше банкнота от десет паунда срещу десет ваучера. — След свиждането ще ви върнем разликата.

Себ му благодари, затвори шкафчето и прибра ключа и ваучерите. Когато влезе в чакалнята, друг служител му даде малък диск, на който беше гравирано числото 18, и каза:

— Изчакайте, докато не повикат номера ви.

Себ седна на един пластмасов стол в помещение, пълно с хора, които изглеждаха така, сякаш свижданията са част от ежедневието им. Огледа се и видя съпруги, приятелки, родители, дори малки деца, за които имаше отделно кътче за игра — единственото общо между тези хора бе, че имат приятел или любим зад решетките. Себ подозираше, че е единственият, който посещава човек, когото дори не харесва.

— Номера от едно до пет — разнесе се глас от говорителя.

Неколцина от редовните посетители скочиха и забързаха към изхода, за да не изпуснат нито минута от разрешения им час. Един от тях остави брой на „Дейли Мейл“ и Себ го прелисти, за да убие времето. Имаше безброй снимки на принц Чарлз и лейди Даяна Спенсър, които си бъбреха на градинско парти в Норфолк. Даяна изглеждаше невероятно щастлива, докато принцът имаше вид, сякаш открива електроцентрала.

— Номера от шест до десет — изпращя говорителят и друга група бързо излезе от чакалнята.

Себ обърна страницата. Маргарет Тачър обещаваше пакет закони срещу произволните стачки. Майкъл Фут описваше мерките като драконовски и обявяваше политиката й като работа за момчетата, но не за добрите момчета.

— Номера от единайсет до петнайсет.

Себ погледна часовника на стената — 14:12. С това темпо щеше да е късметлия да изкара повече от четирийсет минути с Мелър, макар да подозираше, че той ще се е подготвил много добре и няма да губи никакво време. Обърна на задната страница на „Мейл“ и видя стара снимка на Мохамед Али, който сочеше с пръст репортерите и казваше: „Ръцете му не могат да ударят онова, което не виждат очите му“. Себ се запита на кого са му хрумнали тези блестящи думи — или самият бивш шампион е толкова блестящ?

— Номера от шестнайсет до двайсет.

Себ стана и се присъедини към групата от десетина посетители, които вече бързаха след надзирателя към недрата на затвора. Спряха ги и ги претърсиха, преди да влязат в стаята за свиждане.

Тя беше голямо квадратно помещение с десетки малки маси с по четири стола — един червен и три сини. Себ се огледа, но не забеляза Мелър, докато той не вдигна ръка. Беше напълнял толкова, че едва го позна. Още преди да седне, Мелър посочи към лавката в другия край на помещението.

— Може ли чай и „Кит Кат“?

Себ се нареди на малката опашка и размени повечето си ваучери за две чаши чай и две блокчета „Кит Кат“. Когато се върна, сложи едната чаша и двете шоколадчета пред стария си враг.

— Е, защо искате да ме видите? — попита, без да си губи времето за празни приказки.

— Дълга история, но едва ли ще ви изненада. — Мелър отпи от чая и скъса опаковката на първия „Кит Кат“, докато говореше. — След като полицията откри, че двамата със Слоун сме виновни за арестуването на приятеля ви Хаким Бишара, Слоун свидетелства срещу мен и ме прецака. Осъдиха ме на две години за възпрепятстване на правосъдието, а той се измъкна. И ако това не е достатъчно, след като влязох в затвора, той успя да поеме контрола над „Мелър Травъл“. Заяви, че бил единственият, който можел да спаси компанията, докато председателят на борда е в затвора. И акционерите се вързаха.

— Но като мажоритарен акционер вие все още би трябвало да имате решаващата дума.

— Не и в публична компания, както сам открихте, когато Бишара беше затворен. Дори не ми пращат протоколите от заседанията на борда. Но Слоун не си дава сметка, че имам вътрешен човек, който ме държи в течение на всичко.

— Джим Нолс ли?

— Не. Тоя мръсник ме заряза веднага щом ме арестуваха и дори предложи Слоун за председател. В замяна стана негов заместник с раздута заплата.

— Хубава сделчица — каза Себ. — Но вие несъмнено сте се посъветвали с адвокат.

— С най-добрия. Но те внимават да не престъпят закона, така че не мога да направя нищо. Вие обаче можете.

Докато Мелър късаше опаковката на втория „Кит Кат“, Себ отпи от чая си и попита:

— Какво имате предвид?

— Както сам посочихте, мистър Клифтън, аз съм все още мажоритарен акционер на „Мелър Травъл“, но подозирам, че когато присъдата ми изтече, акциите няма да струват повече от хартията, на която са напечатани. Но ако можех да ви ги продам за един паунд…

— Каква е уловката?

— Никаква, макар че имахме нашите различия в миналото. Единственият ми интерес е отмъщението. Искам Ейдриън Слоун и Джим Нолс да бъдат изхвърлени от борда и компанията да се управлява свястно и не мога да се сетя за по-подходящ човек от вас за тази работа.

— И какво очаквате в замяна? — Себ замълча за момент, погледна го право в очите и добави: — Когато излезете от затвора.

Разнесе се звън — оставаха им десет минути.

— Дотогава май ще мине доста време — каза Мелър и пречупи на две едното шоколадово блокче. — Сега съм изправен пред ново обвинение, за което дори не знаете.

Себ не го притисна за подробности. Времето изтичаше и той имаше още няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори, преди да обмисли предложението на Мелър.

— Но рано или късно ще излезете.

— И когато това стане, очаквам да получа обратно своите петдесет и един процента акции от „Мелър Травъл“, също на цена един паунд.

— В такъв случай каква е изгодата за „Фартингс“?

— Този път ще можете да назначите председателя на борда, самия борд и да управлявате компанията. „Фартингс“ ще получи добър хонорар за услугите си, като прибира двайсет процента от годишните печалби на „Мелър Травъл“; предполагам ще се съгласите, че това е повече от честно. Освен това ще имате допълнителното удоволствие да разкарате за втори път Ейдриън Слоун от мястото му. В замяна искам само да получавам копие от протоколите след всяко заседание на борда и да се срещам с вас веднъж на всяко тримесечие.

Звънецът иззвъня отново. Пет минути.

— Ще си помисля и когато реша, ще ви се обадя.

— Не можете да ми се обадите, мистър Клифтън. Затворниците не получават телефонни обаждания. Ще ви звънна в банката следващия петък сутринта в десет. Дотогава ще имате предостатъчно време да вземете решение.

Звънецът иззвъня за трети път.

 

 

Когато баща й влезе и закачи палтото си, Джесика погледна часовника.

— Като никога да успееш навреме — каза тя и го целуна неохотно по бузата.

Себастиан се ухили.

— Е, къде ще вечеряме, млада госпожице?

— В „Бар Хари“.

— В Лондон или във Венеция?

— Този път в Лондон.

— Не ми се вярва да успея да намеря маса в последния момент.

— Вече запазих.

— Естествено, че си запазила. Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита той, докато си сипваше уиски.

— Не какво трябва да знаеш, а какво си забравил — сгълча го Джесика.

— О, не съм. — С жест на фокусник Себ извади кутийка от вътрешния си джоб.

— Това ли е, което си мисля? — попита Джесика и се усмихна за първи път.

— Е, определено е онова, за което намекваше през последните няколко седмици.

Джесика прегърна баща си.

— Благодаря, татко — каза тя, махна опаковката и отвори малката тънка кутийка.

— Нима пак спечелих благоразположението ти? — попита Себ, докато Джесика си слагаше часовника „Уорхол Суоч“.

— Само ако си спомняш за подаръка на мама.

— Но тя няма рожден ден — рече Себ. — Нейният е след два месеца.

— Знам, татко, но утре е годишнината от сватбата ви, ако случайно си забравил.

— Леле! Вярно, забравих.

— Но за щастие аз не съм — каза Джесика и посочи една красиво опакована кутия на масата. На кутията беше прикрепена картичка.

— Какво е това?

— Обувки „Рейн“. Мама ги загледа на Кингс Роуд миналата седмица, но реши, че са прекалено скъпи. Трябва само да надпишеш картичката.

Чуха вратата да се отваря и Себ бързо написа на картичката: „Незабравима година. Обичам те, Себ“.

— Как успя да ги платиш? — прошепна той, докато прибираше писалката в джоба си.

— С кредитната ти карта, разбира се.

— Господ да е на помощ на съпруга ти — каза Себ, докато Саманта влизаше при тях.

— Виж какво ми подари татко за рождения ден! — възкликна Джесика и протегна ръка напред.

— Чудесен подарък — каза Саманта, докато се възхищаваше на часовника.

— Имам нещо и за теб, мила — каза Себ и взе кутията от масата. Молеше се мастилото да е изсъхнало.

— Честита годишнина — добави и я прегърна.

Саманта погледна над рамото на съпруга си и намигна на дъщеря си.

 

 

Арнолд Хардкасъл се присъедини към Хаким и Себастиан в кабинета на председателя за трети път тази седмица.

— Имаше ли достатъчно време да обмислиш предложението на Мелър? — попита Хаким, докато юрисконсултът на банката сядаше срещу тях.

— Определено имах — отговори Арнолд, — и няма съмнение, че офертата е добра, но трябва да попитам защо Мелър предава компанията точно на вас?

— Защото мрази Ейдриън Слоун повече и от нас? — предположи Себ. — Не забравяй, че Слоун е причината той да не успее да се докопа до банката.

— В Сити има и други банки — посочи Арнолд.

— Но никоя от тях не знае по-добре от нас как действа Слоун — отвърна Хаким. — Свърза ли се с адвокатите на Мелър, за да разбереш дали сделката е истинска?

— Съвсем истинска е — каза Арнолд. — Макар че старшият им партньор призна, че е озадачен не по-малко от нас. Мисля, че той го обобщи най-удачно — по-добре да си имаш работа с познатото зло.

— Кога според теб ще излезе Мелър? — попита Себ.

— Може да остане още известно време зад решетките — каза Арнолд. — Очакват го нови обвинения.

— Нови обвинения ли? — попита Хаким.

— Разпространение на фалшиви пари. Както и друго обвинение за подлъгване.

— Не мога да повярвам, че Мелър би направил нещо толкова глупаво, особено когато вече е в затвора.

— Подозирам, че ако седиш по цял ден заключен в килия, преставаш да мислиш особено ясно, особено ако единствената ти мисъл е как да си върнеш на онзи, който те е вкарал там — рече Арнолд.

— Трябва да призная, че ако не бяхте вие, докато бях в затвора, един бог знае какво щях да направя — каза Хаким.

— Още не съм убеден — каза Себ. — Вижда ми се прекалено лесно. Не забравяйте, че ако Мелър глътне пирон, ще го изхвърли като тирбушон.

— В такъв случай може би ще е най-добре да откажем сделката — каза Арнолд.

— И да позволим на Слоун да се възползва от положението си и с всяка минута да става все по-богат ли? — напомни му Себ.

— Добър довод — каза Хаким. — И макар че никога не съм се възприемал като отмъстителен човек, не бих съжалявал да видя Слоун най-сетне унищожен. Но може би двамата със Себ приемаме нещата твърде лично и трябва просто да погледнем на сделката и изгодите от нея. Какво е твоето мнение, Арнолд?

— Няма съмнение, че при нормални обстоятелства сделката би била изгодна за банката, но предвид миналия ви опит с Мелър може би ще е най-добре да информирам Етичната комисия на Централната банка, че обмисляме да направим бизнес трансакция с човек в затвора. Ако те не възразяват, кои сме ние, че да се дърпаме?

— Това се нарича презастраховане — каза Хаким.

— Арнолд, какво ще кажеш да го направиш и да се срещнем отново, след като проучиш мнението им?

— И не е нужно да ви напомням, че Мелър ще ми звънне в десет сутринта в петък — обади се Себ.

— Само гледай да не промени условията — каза Хаким.

 

 

Седяха сами в края на бара, за да са сигурни, че никой няма да ги чуе.

— Като се замислиш, изненадващо е, че стана председател на борда на пътническа компания — каза Нолс. — В края на краищата не помня да си взимал почивка.

— Чужденците не ме интересуват — отвърна Слоун.

— Не може да им се има доверие. — Барманът напълни отново чашата му с джин. — Пък и не мога да плувам, а търкалянето по плажа и изгарянето не отговарят на идеята ми за приятно прекарване. Предпочитам да съм си в Англия и да се насладя на няколко дни лов или разходка по хълмовете. А и не мисля, че ще остана толкова дълго в този бизнес.

— Какво си намислил?

— Имам една-две оферти за „Мелър Травъл“, които могат да помогнат и на двама ни да се пенсионираме.

— Но Мелър още притежава петдесет и един процента от компанията, така че той ще си остане основен бенефициент.

— Нямам намерение да продавам компанията, а само активите й — каза Слоун. — Продаването на активи е новата игра в Сити и когато Мелър се досети какво сме намислили, вече няма да му е останала компания, на която да стои начело, а само празна черупка.

— Но когато излезе от затвора…

— Отдавна ще съм изчезнал и ще живея в някоя страна, която няма договор за екстрадиция с Великобритания.

— Ами аз? Май аз ще опера пешкира.

— Не, не — междувременно ти ще си подал оставка от борда в знак на протест. Но не и преди в швейцарската ти сметка да е преведена голяма сума.

— Колко време ще ти трябва да финализираш сделката?

— Не бързам. Нашият отсъстващ председател няма къде да се дене в обозримо бъдеще, а дотогава пенсионните ни планове би трябвало да са готови.

— Носи се слух, че „Томас Кук“ проявяват интерес да придобият компанията.

— Не и докато съм председател на борда — отсече Слоун.

 

 

— Някой си мистър Мелър ви търси на първа линия — каза Рейчъл; даваше си много добре сметка, че прекъсва сутрешната среща на Себастиан с директора на обменния отдел на банката.

Себ си погледна часовника. Десет.

— Нещо против да приема разговора? — каза той, като закри слушалката с ръка.

— Давай — каза Виктор Кауфман, който отлично знаеше кой е от другата страна.

— Свържи ме, Рейчъл. Добро утро, мистър Мелър.

— Взехте ли решение, мистър Клифтън?

— Да. И мога да ви уверя, че „Фартингс“ прие много сериозно предложението ви. Но след внимателно обсъждане бордът реши, че банката не желае да се забърква с подобен тип бизнес и поради това…

Връзката прекъсна.