Джефри Арчър
Той бе човек (21)

19.

Себастиан слезе от самолета заедно с другите пътници, вървящи към най-оживения терминал на света. Имаше само ръчен багаж и затова тръгна направо към митницата. Един служител сложи печат в паспорта му и се усмихна.

— Добре дошли в Америка, мистър Клифтън.

Себастиан излезе от летището и се нареди на опашката за таксита. Вече беше решил да отиде направо на последния известен адрес на Кели Мелър в Саут Сайд в Чикаго, който бяха научили от Вирджиния, но едва след като беше изкопчила още пет хиляди паунда от Джайлс. Председателят смяташе, че ако Кели е там, разходите си заслужават до последното пени, тъй като искаше наследницата на Дезмънд Мелър да се върне в Англия колкото се може по-скоро. Трябваше да са подготвили всичко за жизненоважното заседание на борда след десет дни, когато щеше да се решава дали „Томас Кук“ или „Соркин Интърнешънъл“ ще придобият „Мелър Травъл“, и Кели Мелър можеше да се окаже решаващият фактор.

Качи се на задната седалка на жълто такси и даде адреса на шофьора. Той го погледна с подозрение. Возеше клиенти до въпросния район веднъж месечно и смяташе, че и това е прекалено често.

Себ се облегна и се замисли за случилото се през последните двайсет и четири часа. Джайлс се бе върнал в банката малко след пет, въоръжен не само с копие на договора, показващ, че Мелър е рискувал да изгуби 51 процента от компанията си срещу жалките десет хиляди паунда, но и с бонус — единственото писмо, което Мелър бе писал някога на дъщеря си. Несъмнено Вирджиния беше заплашила Джайлс, че ако не й плати, ще изгори писмото пред него. Почернелият долен десен ъгъл показваше, че Джайлс се е пазарил до драсването на клечката.

— Ще трябва да действаме по-бързо — бе казал Хаким. — Остават ни само единайсет дни преди следващото заседание на борда на „Мелър Травъл“, когато ще се решава кой да придобие компанията.

Този път председателят избра Себастиан за неизбежната задача да отлети до Чикаго и да се върне в Лондон с единствения човек, който можеше да попречи на Соркин да сложи ръка на „Мелър Травъл“, макар че имаше и план Б.

Себ се качи на първия полет от „Хийтроу“ до Чикаго и когато самолетът кацна на „О’Хеър“, си мислеше, че се е подготвил за всеки възможен сценарий — с изключение на един. Не можеше да е сигурен, че дъщерята на Мелър живее на Тафт Роуд 1532, защото нямаше начин да се свържат с нея и да я предупредят, че идва; все пак беше уверен, че ако тя е там, предложението му ще я накара да се почувства като спечелила от лотарията.

Когато излязоха на Тафт, той погледна през прозореца и веднага си даде сметка защо такситата не обикалят вечер в този район с надеждата да намерят клиенти. Минаваха покрай редици западнали дървени къщи, които не бяха виждали боя от години и никой не би си направил труда да ги заключи добре, защото в тях нямаше нищо, което да си струва да бъде откраднато.

Когато таксито го остави пред 1532, увереността му се засили. Милион и половина паунда със сигурност щяха да променят завинаги живота на Кели Мелър. Той си погледна часовника — малко след шест. Можеше само да се надява, че тя ще си е вкъщи. Таксито потегли преди да е успял да даде бакшиш на шофьора.

Себ мина по късата пътека между някакви буренаци, които и най-находчивият търговец на недвижими имоти не би нарекъл градина. Почука на вратата, отстъпи крачка назад и зачака. След малко му отвори момиче, което не можеше да е Кели Мелър, защото изглеждаше едва на пет или шест.

— Здравей, аз съм Себастиан. Как се казваш?

— Кой си ти бе? — попита дрезгав глас.

Набит мускулест мъж излезе от сенките. Беше с мърлява тениска с надпис „Марсиано“ и джинси, които вероятно не беше свалял поне месец. По яките му ръце пълзяха татуирани змии.

— Себастиан Клифтън. Кели Мелър тук ли живее?

— От данъчните ли си?

— Не — каза Себ и потисна желанието си да се разсмее.

— Или от шибаната Агенция за закрила на детето?

— Не. — На Себ вече не му беше смешно, тъй като бе забелязал избледняваща синина на ръката на момиченцето. — Долетях от Англия да кажа на Кели, че баща й е починал и й е завещал пари.

— Колко?

— Имам право да разкривам подробности единствено на най-близкия роднина на мистър Мелър.

— Ако е някаква шашма — каза мъжът и сви юмрук, — ще те фрасна право в красивата муцуна. — Себ не помръдна. Мъжът се обърна и изсумтя: — Хайде, влизай.

Миризмата го удари веднага щом влезе — мръсни картонени чинии от заведения за бързо хранене, фасове и празни кутии от бира се търкаляха в малката стая, обзаведена с два различни фотьойла, канапе и видеоплейър последен модел. Себ не седна, а се усмихна на момиченцето, което сега стоеше в ъгъла и се взираше в него.

— Кели! — извика мъжът. Не сваляше поглед от Себ.

След малко се появи жена в халат, на който бяха бродирани думите „Хотел Маджестик“. Изглеждаше изхабена, макар Себ да знаеше, че е само на двайсет и малко. Нямаше обаче съмнение, че тя е майката на момиченцето, и имаше още нещо общо с детето — няколко синини, в нейния случай и една на окото, която дори тежкият й грим не можеше да скрие.

— Този тип твърди, че старецът ти умрял и ти оставил някакви пари, но не иска да ми каже колко.

Себ забеляза, че юмрукът на мъжа още е свит. Личеше си, че Кели се страхува твърде много, за да заговори. Непрекъснато хвърляше погледи към вратата, сякаш се мъчеше да му каже да се разкара колкото се може по-скоро.

— Колко? — повтори мъжът.

— Петдесет хиляди долара — каза Себ; беше решил, че няма да му повярват, ако каже милион и половина, а това означаваше, че никога няма да се отърве от този тип.

— Петдесет хилядарки? Давай ги.

— Не е толкова лесно.

— Ако това е шашма — каза мъжът, — ще ти се прииска да не си слизал от самолета.

Себ се изненада, че не изпитва страх. Беше сигурен, че има предимство, стига този тип да си мисли, че има шанс да прибере малко лесни пари.

— Не е шашма — спокойно каза той. — Но тъй като става дума за голяма сума, Кели ще трябва да дойде с мен в Англия и да подпише някои документи, преди да си получи наследството.

В действителност Себ носеше всички необходими документи в сака си, ако Кели не желае да се върне в Англия — това беше план Б. Нуждаеше се единствено от подпис и свидетел, след което можеше да й даде платежно нареждане за цялата сума срещу 51 процента от „Мелър Травъл“. Но след като се беше срещнал с партньора й, това нямаше да се случи. Беше минал доста отвъд план А, Б и В и сега умът му работеше усилено.

— Тя няма да ходи никъде без мен — заяви мъжът.

— Нищо против — каза Себ. — Но ще се наложи да си платите самолета до Лондон.

— Не вярвам на нито една твоя шибана дума — каза мъжът, взе кухненски нож и направи крачка към него.

Себ за първи път изпита страх, но не помръдна от мястото си и дори реши да рискува.

— За мен е все тая — каза той, гледаше Кели в очите. — Ако тя не иска парите, те ще отидат автоматично при по-малката й сестра. — Поколеба се за момент. — Морийн. — Очите му не се откъсваха от нейните.

— Не знаех, че имаш сестра — каза мъжът и изгледа свирепо Кели.

Тя кимна едва-едва.

— Аз… не съм я виждала от години, Ричи. Дори не знаех, че още е жива.

Себ беше чул всичко, което му трябваше.

— Морийн си е съвсем жива — каза той. — И много се надява Кели да не се върне в Англия.

— Да се надява колкото си иска — отвърна Ричи.

— Само гледай тая кучка да се върне с парите ми — добави той и стисна ръката на момиченцето, докато то не избухна в сълзи. — Иначе няма да види Синди отново. И какво правим сега?

— Самолетът ми излита за Лондон утре сутринта в десет, така че мога да взема Кели към осем.

— Петстотин долара може и да ме убедят, че ще се върнеш — каза Ричи и размаха ножа пред него.

— Нямам толкова в себе си — отвърна Себ и извади портфейла си. — Но мога да ви дам всичко, което имам. — И извади 345 долара, които бързо изчезнаха в задния джоб на джинсите на Ричи.

— Ще ви взема утре сутринта в осем — каза Себ.

Кели кимна, без да каже нищо. Себ се усмихна на момиченцето и си тръгна, без да се сбогува.

Излезе на улицата и пое по дългия път към хотела в центъра на града — щеше да мине известно време, преди да попадне на такси. Изруга. Само да беше знаел, че Кели има дъщеря!

 

 

Събуди се в два след полунощ — осем сутринта в Лондон. Затвори очи, но знаеше, че няма да заспи отново — биологичният му часовник тиктакаше и на друг континент беше съвсем буден. А и непрекъснато си мислеше как Кели Мелър се е озовала в подобна ситуация и с мъж като онзи тип. Явно беше заради детето.

Когато камбанарията на близката църква удари три, Себ се обади на Хаким в банката и му разказа подробно за срещата си с Ричи, Кели и Синди.

— Тъжно, че ще трябва да се върне в Чикаго, ако иска да е с дъщеря си — бяха първите думи на Хаким.

— Никоя майка не би искала да остави детето си при такова чудовище — каза Себ. — Дори не съм сигурен, че докато се върна, няма да си е променила мнението за пътуването.

— Дали ако му дадем хиляда долара в брой, ще пусне и момичето?

— Не мисля. Но двайсет и пет хиляди може и да го убедят.

— Ще оставя на теб да решаваш какъв е план В — каза Хаким. — Но за всеки случай вземи хиляда долара — добави той и затвори.

Себ взе дълъг горещ душ, избръсна се, облече се и слезе долу, за да се присъедини към другите ранобудници на закуска. Погледна менюто и осъзна, че е забравил колко много ядат американците сутрин. Учтиво отказа гофретите с кленов сироп, пържените яйца, наденицата, бекона и картофените кюфтета и се задоволи с купа мюсли и варено яйце.

Освободи стаята малко след седем и трийсет. Портиерът извика такси и шофьорът отново го погледна изненадано, когато Себ му даде адреса.

— Отивам да взема един човек — обясни той, — след което трябва да продължим за „О’Хеър“.

Пристигнаха пред 1532 няколко минути по-рано и след като хвърли поглед на къщата, шофьорът остави двигателя запален. Себ реши да изчака до осем без една минута, тъй като не искаше да предизвиква Ричи повече от необходимото. Но не беше забелязал двата чифта очи, които се взираха с очакване в него през прозореца. Миг по-късно предната врата се отвори и малкото момиче изскочи на пътеката и се завтече към него. Майка му тихо затвори вратата след себе си и също се затича.

Себ се пресегна и бързо отвори задната врата на таксито, за да могат двете да скочат до него. Кели затвори и изкрещя: „Тръгвай, за бога, тръгвай“, без нито за миг да откъсва поглед от вратата. Шофьорът с готовност изпълни заповедта.

Щом завиха на ъгъла и продължиха към летището, Кели въздъхна с облекчение, но така и не пусна дъщеря си. Мина известно време преди да дойде достатъчно на себе си, за да заговори.

— Ричи се върна в два след полунощ и беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. Срути се на леглото и веднага захърка. Сигурно няма да помръдне до обед.

— А по това време вие и Синди ще сте преполовили Атлантическия океан.

— И едно е сигурно, мистър Клифтън, няма да се върнем тук — каза тя, прегръщаше дъщеря си. — С нетърпение очаквам отново да видя Бристол. Петдесет хиляди долара ще са повече от достатъчно да си купим някакво малко жилище, да си намеря работа и да запиша Синди в някое свястно училище.

— Не са петдесет хиляди — тихо каза Себ.

Кели го погледна разтревожено — от изражението й си личеше, че се страхува, че ще трябва да се върне на 1532 с празни ръце. Себ извади от куфарчето си плик, адресиран до мис Кели Мелър, и й го подаде.

Тя го отвори и извади писмото. Докато го четеше, очите й се разшириха от изумление.

Затвор Белмарш

Лондон, 12 май 1981 година.

Скъпа Кели,

Пиша ти за първи път и се боя, че ще е и за последен. Мисълта за смъртта ме накара най-сетне да дойда на себе си. Вече е твърде късно да се опитвам да се реванширам заради пълния ми провал като баща, но поне ми позволи шанса да направя така, че да се радваш на по-добър живот от моя.

Предвид това реших да оставя цялото си имущество на теб с надеждата, че би могла да ми простиш някога. Аз пръв съм готов да призная, че животът ми далеч не беше безупречен, но поне този малък жест ще ми позволи да напусна този свят с чувството, че съм направил поне едно добро. Ако имаш деца, Кели, погрижи се да им дадеш възможностите, които аз така и не ти дадох.

Твой,

Дезмънд Мелър (AZ2178)

Свидетел: Колин Грейвс, старши надзирател.

П.П. Може би ще ти се стори странно, че подписвам писмото до дъщеря си с пълното си име и че свидетел на подписа ми е надзирател от затвора. Просто така искам да покажа, че това писмо следва да се смята за мое завещание.

Писмото падна на пода на таксито, защото Кели припадна.