Джефри Арчър
Той бе човек (18)

16.

Шестима мъже седяха един срещу друг и се готвеха за битка, макар че всъщност бяха на една и съща страна. Трима представляваха „Фартингс Кауфман“, а другите трима — „Томас Кук Лимитид“, един от най-старите клиенти на банката.

Председателят на „Фартингс Кауфман“ Хаким Бишара седеше от едната страна на масата с изпълнителния си директор Себастиан Клифтън от дясната си страна и банковия юрисконсулт Арнолд Хардкасъл от лявата. Срещу Хаким седеше председателят на борда на „Кук“ Рей Брук, от дясната му страна беше главният директор Брайън Досън, а отляво — адвокатът му Нейнеш Десай.

— Позволете да открия тази среща с добре дошли — каза Хаким. — Ще добавя, че за нас е удоволствие да представляваме „Кук“ в опита им да придобият „Мелър Травъл“. За съжаление, малко вероятно е придобиването да стане по взаимно съгласие. Всъщност по-вероятно е да започне истинска война, при това кървава. Но искам да ви уверя, господа, че ще успеем. Сега ще помоля Себастиан Клифтън, който от няколко седмици работи по проекта, да ни запознае със ситуацията.

— Благодаря, господин председател — каза Себ и отвори дебелата папка пред себе си. — Ще започна с обобщение на сегашното положение. От известно време „Кук“ проявява интерес към придобиването на „Мелър Травъл“, които имат някои активи, които могат да бъдат полезни за бизнеса. По-конкретно става дума за техните четирийсет и две агенции, някои в градове, в които „Кук“ нямат присъствие, или сегашното им местоположение не е така благоприятно, както на конкуренцията. „Мелър“ имат също така първокласен и добре обучен персонал, макар че част от него сметна за необходимо да напусне компанията през изминалата година.

— Някои от тях дойдоха при нас — обади се Брук.

— Може би е време да споменем слона в стаята — продължи Себ. — И по-точно мистър Дезмънд Мелър, който вече не е председател на борда на компанията, но въпреки това държи петдесет и един процента от акциите й. Ето защо едно придобиване би било на практика невъзможно без неговата благословия.

— Доколкото разбрах, вие сте имали вземане-даване с мистър Мелър в миналото — каза Досън и си свали очилата. — Какви са отношенията ви в момента?

— Едва ли биха могли да са по-лоши — призна Себ. — И двамата бяхме в борда на „Барингтън Шипинг“, когато майка ми беше председател. Мелър се помъчи да я отстрани, но се провали и след това се опита да превземе компанията, прибягвайки до тактика, която беше намерена за неприемлива от комисията по придобиванията. Майка ми победи и остана начело на „Барингтън“ още няколко години, докато компанията бе купена от „Кюнард“.

— Поканих майка ви да влезе в нашия борд — каза Брук. — Уви, Маргарет Тачър извади по-силни карти.

— Не го знаех — каза Себ.

— Но несъмнено помните, че когато „Барингтън“ пуснаха „Бъкингам“, а след това и „Балморъл“, мисис Клифтън избра „Кук“ като предпочитан агент за резервации. Никога не сме имали по-добър партньор, макар че ми се наложи да свикна с обажданията й в шест сутринта или в десет вечерта.

— И на вас ли? — ухили се Себ. — Трябва обаче да ви призная нещо. Преди да се обърнете към нас във връзка с придобиването, посетих Дезмънд Мелър в затвора по негова молба.

Джесика с огромно удоволствие би нарисувала физиономиите, които направиха тримата мъже, седящи срещу баща й.

— Даже по-лошо, Мелър предложи да ми продаде петдесет и един процента от компанията си срещу един паунд.

— Какво поиска в замяна? — попита Брук.

— След излизането си от затвора да си върне дяла, пак на същата цена.

— Предложението му не е било особено примамливо — предположи Досън. — Макар че тогава сигурно е изглеждало изкушаващо.

— Но не достатъчно изкушаващо — каза Хаким, — ако резултатът от него е да седиш редом с боклуци като Слоун и Нолс, които по мое мнение трябва да бъдат затворени в една килия с Мелър.

— Това беше извън протокола — твърдо се намеси Арнолд — и не представлява становището на банката.

— Напълно съм съгласен с вас, Хаким — каза Брук. — Срещал съм се само веднъж с Ейдриън Слоун и това ми е напълно достатъчно. Искам да ви попитам, мистър Клифтън, според вас възможно ли е Мелър да реши да поднови офертата си?

— Изглежда ми малко вероятно, макар че лично аз бих приел, стига Мелър да се съгласи да се срещне с мен.

— Тогава да видим колкото се може по-скоро дали си заслужава да опитаме — каза Досън.

— Но дори Мелър да се съгласи да се види с теб — каза Арнолд, — трябва да ви предупредя, че колелата на властта в Дирекцията на затворите се въртят по-бавно дори отколкото в Уайтхол.

— Но вие със Себ ме посещавахте в Белмарш редовно и без проблеми — каза Хаким.

— Онова бяха посещения по правни въпроси — каза Арнолд. — Те не подлежат на обичайните ограничения — не забравяйте, че тогава бяхте мой клиент.

— Значи ако Мелър се съгласи да го представлявате — каза Хаким, — ще можем да заобиколим бюрокрацията.

— Но защо му е изобщо да помисля да го прави? — попита Досън.

— Защото частният детектив Бари Хамънд, който работи за „Фартингс“, откри, че Слоун е натопил Мелър. Затова Мелър е влязъл в затвора и след като го е отстранил, с помощта на приятеля си Нолс Слоун се е назначил за председател на „Мелър Травъл“ и оттогава компанията не е декларирала никаква печалба и не е изплащала дивиденти. Така че е възможно Мелър да е достатъчно отчаян, за да ни помисли за по-малкото зло.

— Щом ние сме единият отбор — каза Брук, — какво успяхте да научите за съперниците ни?

— Че с тях е още по-зле — отвърна Себ. — „Соркин Интърнешънъл“ са трудни за преценяване. Компанията е регистрирана в Панама и въпреки че има записан телефонен номер, никой не отговаря на него.

— Самият Конрад Соркин в Панама ли е? — попита Досън.

— Не. Прекарва повечето си време на яхта и непрекъснато е в движение. В момента е персона нон грата в седем страни, но за съжаление Великобритания не е сред тях. А и той, изглежда, разполага с достъп до корумпирани юристи, компании без реална дейност и дори използва псевдоними, така че винаги да остава една крачка пред закона.

— Идеален партньор за Слоун и Нолс — предположи Брук.

— Именно — каза Себ. — Както знаете, Соркин неотдавна направи оферта за „Мелър Травъл“ за два милиона, колкото е нашата. Аз обаче си мисля, че е малко вероятно да ни третират като равни.

— Но Соркин не може да придобие напълно компанията без подкрепата на Мелър — обади се адвокатът на „Кук“.

— Сигурен съм, че Соркин не се интересува от компанията — каза Себ. — А само от четирийсетте и два офиса, чиято цена на хартия е под два милиона паунда, докато моят специалист по недвижими имоти ги оцени на повече от пет.

— Значи това е играта му — каза Досън.

— Мисля, че с радост ще продаде имотите, без да се консултира с Мелър и дори без да наруши закона — каза Арнолд. — Подозирам, че мистър Соркин ще е изчезнал много преди полицията да го настигне.

— Можем ли да го спрем по някакъв начин? — попита Брук.

— Да — каза Себ. — Като сложим ръка на петдесетте и един процента на Мелър и изхвърлим Слоун.

 

 

На следващата сутрин на изтривалката на Вирджиния се появи писмо, написано с познат почерк. Тя го отвори. Вътре имаше втори плик, адресиран до мис Кели Мелър, но без адрес, а само кратка бележка:

Моля те, погрижи се Кели да получи това. Изключително важно е.

Дезмънд

Вирджиния незабавно отвори втория плик и зачете писмото на Дезмънд до дъщеря му.

Скъпа Кели…

 

 

Себастиан тъкмо се канеше да влезе в асансьора, когато видя Арнолд Хардкасъл да тича по коридора към него.

— Нямаш ли си жена и семейство, при които да се прибереш?

— Добра новина — каза Арнолд, без да обръща внимание на подмятането му. — Мелър не само се съгласи да се срещне с нас, но и иска това да стане колкото се може по-скоро.

— Отлично. Хаким много ще се зарадва.

— Вече говорих с началника на затвора и той се съгласи утре в дванайсет да се проведе консултативна среща.

— Хаким със сигурност ще иска да присъства.

— Да не дава господ — каза Арнолд. — Сигурно ще се опита да го удуши, а и кой може да го вини за това? Не, ти трябва да представляваш „Фартингс“. В края на краищата той поиска да се види с теб, когато направи първото предложение. Съветвам те да вземеш и Рей Брук, така че Мелър да си даде сметка, че работата е сериозна. Да говорят председател с председател. Това ще го впечатли.

— Има логика — съгласи се Себ.

— Имаш ли някакви ангажименти за утре сутринта?

— И да имам — каза Себ, отваряйки джобния си бележник, — след малко ще бъдат отложени.

 

 

Вирджиния се свърза с майката на Кели Мелър, но тя изобщо не беше отзивчива. Сигурно си помисли, че Вирджиния е най-новата приятелка на Мелър. Все пак разкри, че когато се чула за последен път дъщеря си, тя била някъде в Чикаго, но призна, че е изгубила връзка с нея.

 

 

В единайсет сутринта на следващия ден Себастиан, Арнолд и Рей Брук се качиха в едно такси и Себ каза на шофьора да ги откара до затвора Белмарш. Шофьорът не изглеждаше особено доволен.

— Няма особени шансове за обратен курс — обясни Арнолд.

— Защо толкова рано? — попита Брук.

— Ще разберем, когато стигнем — отвърна Арнолд.

По пътя обсъждаха тактиката си и се съгласиха, че основният им приоритет е да накарат Мелър да се отпусне и да остане с чувството, че са на негова страна.

— Непрекъснато споменавайте Слоун и Нолс, защото съм сигурен, че той би предпочел да има вземане-даване по-скоро с нас, отколкото с тях — каза Себ.

— Не мисля, че би се съгласил да се срещне с нас, освен ако нямаме някакъв шанс — каза Брук, докато таксито излизаше от града.

Когато колата приближи огромния страховито зелен портал на Белмарш, всеки знаеше ролята, която трябва да изиграе. Арнолд щеше да даде начало на срещата и да се опита да убеди Мелър, че те са добрите, а когато реши, че моментът е подходящ, Себ щеше да му направи оферта за милион и половина паунда за акциите му. Брук щеше да потвърди, че парите ще бъдат прехвърлени в сметката му в момента, когато подпише прехвърлянето на акциите, и че като бонус Слоун и Нолс ще бъдат изхвърлени преди края на работния ден. Себ започваше да се чувства по-уверен.

Когато влязоха в затвора, охраната ги претърси щателно. Джобното ножче на Брук бе незабавно отнето. Председателят на борда на „Кук Травъл“ може и да бе посетил всяка страна на планетата, но си личеше, че никога досега не е влизал в затвор. Оставиха всичките си ценни вещи и дори коланите на панталоните си при дежурния сержант и тръгнаха към Блок А, съпровождани от двама надзиратели.

Минаха през няколко решетъчни врати — отключваха ги пред тях и ги заключваха зад тях — и най-сетне стигнаха до стаята за срещи на първия етаж. Според часовника на стената оставаха пет минути до дванайсет. Брук вече нямаше нужда да пита защо са тръгнали толкова рано.

Един от дежурните надзиратели отвори вратата и тримата влязоха в помещение със стъклени стени. Макар да бяха оставени сами, двама надзиратели застанаха отвън и ги наблюдаваха. Трябваше да са сигурни, че никой няма да предаде на затворника наркотици, оръжие или пари. Нищо не доставяше на надзирателите по-голямо удоволствие от това да арестуват адвокат.

Тримата посетители седнаха около малката маса в средата на стаята — четвъртият стол остана за Мелър. Арнолд отвори куфарчето си и извади папка. Взе от нея удостоверение за прехвърляне на акции и договор от три страници и за пореден път провери внимателно съдържанието му, преди да го остави на масата. Ако всичко минеше по план, след час щяха да напуснат затвора с два подписа на последния ред.

Себ непрекъснато се взираше в часовника на стената — щяха да им отпуснат само един час да сключат сделката и да подпишат всички необходими документи. Щом стрелката стигна дванайсет, в стаята влезе мъж със зелена папийонка, риза на райета и сако от туид. Арнолд незабавно стана.

— Добър ден, господин началник.

— Добър ден, мистър Хардкасъл. Със съжаление трябва да ви уведомя, че срещата няма да може да се състои.

— Защо? — възкликна Себ и скочи на крака.

— Когато главният надзирател на блока отключил килията на Мелър в шест сутринта, намерил леглото му преобърнато, а него обесен на усукания чаршаф.

Себ се срути на стола.

Началникът изчака секунда да осмислят чутото и добави прозаично:

— За съжаление самоубийствата в Белмарш не са рядкост.

 

 

Когато Вирджиния прочете кратката новина за самоубийството на Мелър на единайсета страница на „Ивнинг Стандарт“, първата й мисъл бе, че източникът й на доходи е пресъхнал.

Но после я споходи втора мисъл.