Джефри Арчър
Той бе човек (43)

41.

— Знаеш ли, че Джесика си има нов приятел? — попита Саманта.

Себастиан винаги резервираше една и съща маса в ъгъла на „Льо Каприз“, където не можеха да подслушват разговорите му и му се откриваше добър изглед към другите гости. Открай време му беше забавно как дългите огледала на четирите стълба в средата на помещението му позволяват да наблюдава останалите посетители, докато той оставаше невидим за тях.

Не се интересуваше от кинозвезди, които едва разпознаваше, от политици, които се надяваха да бъдат разпознати, нито дори от принцеса Даяна, която разпознаваха всички. Единственият му интерес бе да държи под око другите банкери и бизнесмени, за да види с кого се хранят. Сделките, за които му беше полезно да знае, често се сключваха по време на вечеря.

— Кого си зяпнал? — попита Саманта, след като той не отговори.

— Виктор — прошепна Себастиан.

Сам се огледа, но не успя да види най-стария приятел на Себ.

— Ама че си воайор — каза тя, след като си допи кафето.

— И не само това. Те не могат да видят нас — каза Себ.

— Те? С Рут ли вечеря?

— Не, освен ако не си е махнала няколко сантиметра от талията и не си ги е сложила на циците.

— Дръж се прилично, Себ. Може да е клиентка.

— Не, по-скоро той е клиентът.

— Наследил си развинтената фантазия на баща си. Сигурно е нещо съвсем невинно.

— Ти си единствената в заведението, която би повярвала на подобно нещо.

— Сега вече ме заинтригува — каза Сам, отново се огледа, но пак не видя Виктор. — Повтарям, ти си воайор.

— И ако съм прав — каза Себ, без да обръща внимание на укора на жена си, — имаме проблем.

— По-скоро Виктор има проблем, не ти.

— Може би. Но въпреки това предпочитам да се измъкна, без да ме видят — каза той, докато си вадеше портфейла.

— Как смяташ да го направиш?

— Като избера подходящия момент.

— Някаква диверсия ли ще направиш? — подразни го тя.

— Нищо толкова драматично. Ще изчакаме, докато някой от тях отиде в тоалетната. Ако е Виктор, ще успеем да се измъкнем незабелязано. Ако е жената, ще трябва да го направим дискретно, без да им даваме основания да си помислят, че сме ги видели.

— Но ако той ни поздрави, ще стане ясно, че срещата им е невинна — каза Сам.

— Това би било облекчение в много отношения.

— Много те бива в тези неща — отбеляза Сам. — Може би от личен опит?

— Не точно. Но ще откриеш подобни сюжети в романите на татко, когато Уилям Уоруик осъзнава, че очевидецът на убийството лъже и че трябва да се измъкне от ресторанта незабелязан, ако иска да го докаже.

— Ами ако никой от тях не отиде до тоалетната?

— Ще се наложи да останем тук много дълго. Ще платя сметката, за да сме готови, ако се наложи да се изнасяме бързо — каза Себ и вдигна ръка. — И извинявай, Сам, но не каза ли нещо, преди да се разсея?

— Да. Питах се дали знаеш, че Джесика си има нов приятел.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Себ, докато проверяваше сметката, преди да даде кредитната си карта.

— Никога досега не й е пукало как изглежда.

— Това не е ли типично за студентка в училище за изящни изкуства? Винаги ме гледа така, сякаш е облечена от „Оксфан“, а аз не виждам никаква промяна.

— Защото не я виждаш вечер, когато престава да е студентка и се превръща в млада жена, и изобщо не изглежда толкова зле.

— Метнала се е на майка си — каза Себ и стисна леко ръката на съпругата си. — Да се надяваме, че новият е подобрение след бразилския плейбой, защото не ми се вярва, че „Слейд“ ще прояви такова разбиране втори път — добави, докато подписваше сметката.

— Мисля, че този път това няма да е проблем. Когато дойде да я вземе, той караше „Поло“, а не „Ферари“.

— И смееш да ме наричаш воайор? Кога ще имам шанса да се запозная с него?

— Може да мине известно време, защото досега тя дори не е признала, че си има приятел. Аз обаче планирам…

— Внимание. Тя върви към нас.

Себ и Сам продължиха да бъбрят, докато покрай масата им минаваше висока елегантна млада жена.

— Е, стилът й ми харесва — каза Сам.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъжете сте еднакви. Гледате само краката, фигурата и лицето на жената, сякаш сте в месарски магазин.

— А жените какво гледат? — опита се да се защити Себ.

— Първото, което погледнах, беше роклята й. Проста и елегантна, и определено не е конфекция. Чантата й е стилна, без да обявява на всеослушание дизайнера, а обувките й довършват съвършения тоалет. Никак не ми е приятно да ти отварям очите, Себ, но тя е класно парче, както казваме в Щатите.

— Тогава какво прави с Виктор?

— Нямам представа. Но като повечето мъже, ако видиш приятел с красива жена, моментално ще си помислиш най-лошото.

— Все пак си мисля, че е най-добре да се измъкнем незабелязано.

— Лично аз предпочитам да ида и да кажа здрасти на Виктор, но ако…

— Има нещо, което не съм ти казал. В момента с Виктор не сме в особено добри отношения. Ще ти обясня, когато се качим в колата.

Себ стана и тръгна по заобиколен маршрут, за да избегне масата на Виктор, и когато оберкелнерът отвори вратата за Саманта, му пъхна в ръката пет паунда.

— Е, какво трябва да знам? — попита Сам, след като се качиха в колата.

— Виктор е ядосан, защото не го направих главен изпълнителен директор.

— Ясно — каза Сам. — Разбирам как се е почувствал. Кого назначи за изпълнителен директор?

— Джон Ашли — каза Себ, докато излизаше на Пикадили и се включваше в късния трафик.

— Защо?

— Защото е подходящият човек за тази работа.

— Но Виктор винаги ти е бил добър и верен приятел, особено в лоши за теб периоди.

— Знам, но това не е достатъчно добра причина да го назнача за изпълнителен директор. Поканих го да стане заместник-председател на борда, но той го прие като обида и подаде оставка.

— И това го разбирам — каза Сам. — И какво ще направиш, за да го задържиш в борда?

— Хаким долетя от Копенхаген, за да се опита да го накара да размисли.

— И успя ли? — попита Сам, докато Себ спираше на червен светофар.

 

 

Джайлс бързаше за среща, но видя, че пред кабинета му го чака Арчи Фенуик. Не забави крачка.

— Арчи, ако е за предложените от правителството субсидии за зърно, би ли си записал час? Вече закъснявам.

— Не, не е за това — каза Арчи. — Дойдох тази сутрин от Шотландия с надеждата, че ще имаш време да обсъдим един личен въпрос. Тоест нещо свързано с Фреди.

— Разбира се — каза Джайлс, влезе в кабинета си и се обърна към секретарката. — Погрижи се да не ме безпокоят, докато съм с лорд Фенуик. — Затвори вратата. — Да ти предложа уиски, Арчи? Имам дори от твоята марка — добави и вдигна бутилка „Глен Фенуик“. — Фреди ми подари едно кашонче за Коледа.

— Не, благодаря. Макар че едва ли ще останеш изненадан, че дойдох да говорим именно за Фреди — каза Арчи, докато сядаше. — Но като знам колко си зает, ще се опитам да не ти отнемам много време.

— Ако искаш да обсъждаме проблемите на селското стопанство в Шотландия, ще ти отделя пет минути. Ако е за Фреди, имаш цялото ми време.

— Благодаря. Но ще говоря по същество. Директорът на училището на Фреди ми се обади снощи да ми каже, че момчето се е провалило на приемните изпити във „Фетс“.

— Но аз гледах доклада за успеха му в края на срока и си помислих, че дори може да спечели стипендия.

— Същото си е помислил и директорът, поради което поискал да види документите му. Бързо станало ясно, че изобщо не се е опитал да влезе.

— Но защо? „Фетс“ е едно от най-добрите училища в Шотландия.

— В Шотландия — вероятно това е отговорът на въпроса ти, защото седмица по-късно се яви на подобен изпит за Уестминстър и се класира сред първите шест.

— Май не е нужно да се обръщаме за помощ към Фройд, за да разберем причината — каза Джайлс. — Така че искам само да знам дали иска само да посещава училището, или да ползва пансиона.

— Отбелязал е, че само ще го посещава.

— Пътят до Фенуик Хол и обратно е доста дълъг, а тъй като Уестминстър е на един хвърлей от вратата ми, той май се опитва да ни каже нещо. — Арчи кимна. — Както и да е, той вече си избра спалнята — добави Джайлс, когато телефонът на бюрото започна да звъни.

Той го вдигна, заслуша се за момент и каза:

— Съжалявам, шефе, изникна нещо, но след минутка пристигам. — Затвори и се обърна към Арчи. — Какво ще кажеш да вечеряме с Карин на Смит Скуеър, за да изчистим детайлите?

— Не знам как да ти благодаря — каза Арчи.

— Аз съм онзи, който трябва да благодари. — Джайлс стана. — Това е единствената добра новина за целия ден. Ще се видим към осем.

— Някаква надежда да обсъдим по някое време правителствената субсидия на зърното? — попита Арчи, но Джайлс не отговори, защото бързо напусна кабинета.

 

 

— Каква е цената на акциите на „Кюнард“ тази сутрин? — попита Себ.

— Четири паунда и дванайсет пенса. С два пенса повече от вчера — отвърна Джон Ашли.

— Добра новина.

— Мислите ли, че майка ви съжалява, че е продала „Барингтън“?

— Всеки ден. Но за щастие тя е толкова заета в Министерството на здравеопазването, че няма време да мисли за това.

— А Джайлс?

— Знам, че е изключително благодарен за начина, по който управляваш фамилния портфейл, защото това му позволява да се отдаде на първата си любов.

— Битката с майка ви?

— Нещо такова.

— А леля ви Грейс?

— Тя те смята за вулгарен капиталист. Е, поне така описва мен, но едва ли има по-добро мнение за теб.

— Но аз я направих мултимилионерка! — запротестира Ашли.

— Да, но това не я спира да оценява домашните на учениците си вечер, докато хапва сандвич със сирене. Но от нейно име, Джон, добра работа. Има ли друго за обсъждане?

— За съжаление, да, председателю, и не съм сигурен как точно да подходя. — Ашли отвори папка с надпис „Лично“ и започна да рови в някакви документи.

Себ се изненада, че човекът, който беше играл в първите редици на отбора по ръгби „Арлекин“ и никога не се бе колебал да се сблъска челно с който и да било член на борда, сега изглежда очевидно смутен.

— Изплюй камъчето, Джон.

— Неотдавна някоя си мис Кандис Ломбардо откри сметка в банката и неин гарант е заместник-председателят.

— Значи така се казва — каза Себ.

— Познавате ли я?

— Да кажем, че сме се разминавали. И какъв е проблемът?

— Вчера изтегли пет хиляди паунда, без да има нито пени по сметката си, за да си купи палто от норки от „Хародс“.

— Защо одобри чека?

— Защото Виктор гарантира овърдрафта й и нямам властта да го спра, без да се консултирам с него.

— Седрик Хардкасъл сигурно се обръща в гроба си — каза Себ и погледна портрета на основателя на банката. — Все казваше никога не казвай никога, освен ако не поискат от теб да подпишеш гаранция.

— Да поговоря ли с Виктор?

Себ се облегна назад и се замисли. Хаким бе успял да убеди Виктор да остане в борда и дори да приеме поста заместник-председател, така че последното, което му трябваше на Себ, бе да му дава някаква причина да размисли.

— Не прави нищо — каза накрая. — Но ме дръж в течение, ако мис Ломбардо представи още чекове.

Ашли кимна, но не си отбеляза.

— Реших също, че бихте искали да знаете — продължи той, — че сметката на дъщеря ви е на минус със сто и четири паунда и шейсет пенса. Знам, че сумата не е голяма, но тъй като поискахте да ви държа в течение след…

— Наистина поисках — каза Себ. — Но честно казано, Джон, току-що й платих хиляда паунда за седем нейни рисунки.

Ашли отвори втора папка и провери друга банкова сметка.

— Но тя не е представила този чек, председателю. Единственият й депозит в последно време е за двеста и петдесет паунда от някой си Ричард Лангли.

— Името не ми говори нищо — каза Себ. — Но ме дръж в течение. — Ашли се намръщи. — Какво означава този поглед?

— Като цяло, по-скоро бих предпочел да си имам работа с председателя на борда на „Кюнард“, отколкото с дъщеря ви.