Джефри Арчър
Той бе човек (19)

17.

— Напоследък толкова рядко се случва цялото семейство да се събере за уикенда — каза Ема, докато влизаха в салона след вечеря.

— И всички знаем кой е виновникът — каза Себастиан. — Дано поне работата още да ти харесва.

— Харесва не е точната дума. Но не минава и ден, без да си помисля каква късметлийка съм и как една случайна среща с Маргарет Тачър промени целия ми живот.

— Какво е да работиш за министър-председателя? — попита Саманта, докато си наливаше кафе.

— Честно казано, не я виждам особено често, но когато се случва, тя като че ли знае точно какво съм намислила.

— И какво си намислила? — попита Себ и седна на канапето до жена си.

— Законопроектът за здравеопазването ще бъде прехвърлен от Камарата на общините в Камарата на лордовете. Моя работа ще бъде да го представя параграф по параграф, преди да го върнем на Камарата на общините с надеждата, че опозицията няма да има прекалено много поправки.

— Това няма да е лесно, докато Джайлс се опитва да те препъне на всяка крачка — каза Грейс. — Макар че очаквам, че ще го биеш в подробностите.

— Може би, но той си остава един от най-добрите опоненти в двете камари, въпреки че го пратиха на задните редове.

— Изгубил ли е всякаква надежда да влезе в кабинета в сянка? — попита Саманта.

— Мисля, че отговорът трябва да е да, защото Майкъл Фут няма как да е останал доволен от духовитите му коментари след инцидента с работническата куртка.

— Да отидеш по работническа куртка на Кенотафа в Паметната неделя^[1] показва известна липса на политически усет — подметна Себ.

— Жалко, че Джайлс не успя да си задържи устата затворена по темата — каза Грейс, докато Ема й подаваше чашка кафе.

— Загубата на първия ред е в наша полза — каза Себ. — Откакто се върна в борда на „Фартингс“, Джайлс отвори врати, за които досега нямахме ключове.

— Влизането в борда на банка от Сити е още едно нещо, което не го прави популярен в очите на Майкъл Фут — каза Ема. — Така че едва ли ще го видим отново на първия ред, докато Лейбъристката партия не си избере нов лидер.

— А може би дори и тогава — каза Себ. — Боя се, че следващото поколение може да възприеме Джайлс като динозавър и също като Троцки да го прати в кошчето на историята.

— Не можеш да хвърлиш динозавър в кошче — каза Хари от креслото в ъгъла, на което никой друг не би и помислил да седне.

Семейството избухна в смях.

— Стига политика — каза Ема и се обърна към Саманта. — Искам да знам какво прави Джесика и защо не дойде тук за уикенда.

— Мисля, че си има приятел — каза Сам.

— Не е ли още малка? — обади се Хари.

— На двайсети става на шестнайсет — напомни Себ на баща си.

— Виждали ли сте го? — попита Ема.

— Не. Всъщност не би трябвало дори да знаем за него — каза Сам. — Но завчера оправях стаята й и нямаше как да не видя рисунка на красив младеж на стената до леглото, където преди имаше плакат на „Дюран Дюран“.

— Още ми липсва дъщеря ми — тъжно каза Хари.

— Има моменти, когато с радост бих ти дал моята — каза Себ. — Миналата седмица я спипах, докато се опитваше да се измъкне от къщата по минипола, с розово червило и обувки на високи токчета. Пратих я горе да махне червилото и да се преоблече. Тя се заключи в стаята си и оттогава не ми говори.

— Какво знаете за момчето? — попита Хари.

— Май се казва Стив и знаем, че е капитан на училищния отбор по футбол — каза Сам. — Така че подозирам, че Джесика се е наредила на доста дълга опашка.

— Не мисля, че Джеси се реди на опашки — каза Грейс.

— А внук ми? — попита Ема.

— Вече ходи, без да пада — каза Сам, — и през цялото време тръгва към най-близката врата, така че си е голяма занимавка. Засега съм зарязала всякакви идеи да се връщам на работа — не мога да понеса мисълта да дам Джейк на детегледачка.

— Възхищавам ти се за това — каза Ема. — Понякога се питам дали и аз не трябваше да взема същото решение.

— Така е — каза Себ и се облегна на мраморната камина. — Аз съм класически пример как поквареното детство може да те направи покварен човек.

— Уф, полицай Крупке — каза Хари.

— Нямам представа какво означава това, татко — рече Себ.

— Заведох майка ти на „Уестсайдска история“ в Бристол за годишнината от сватбата ни. Ако не си я гледал, поправи грешката си.

— Гледал съм я — отвърна Себ. — „Фартингс Кауфман“ е най-големият спонсор на постановката.

— И през ум не ми е минавало, че си ангел — каза Хари. — И определено не видях да се споменава в последното ти портфолио.

— Вложих половин милион от парите на клиентите си в шоуто, но реших, че е прекалено рисковано за семейството, макар че аз самият реших да се пробвам.

— Значи сме изгубили — каза Грейс.

— Mea culpa^[2] — призна Себ. — Вие получихте 7,9 процента годишен доход от парите си, докато другите ми клиенти прибраха по 8,4 процента. „Уестсайдска история“ се оказа къртач, както се изрази американският продуцент, който продължава да ми праща чекове на всяко тримесечие.

— Може да ни включиш в следващото ти шоу — подметна Ема.

— Няма да има следващо шоу, мамо. Не се наложи да правя сериозни проучвания, за да открия, че ме е споходил късметът на начинаещия. Седем от десет постановки в Уест Енд губят всяко пени, вложено от инвеститорите. Една от десет излиза на нула, една носи смислена печалба и само една на сто удвоява парите ти, а обикновено това са постановки, до които никой не може да се добере. Затова реших да зарежа шоубизнеса, докато съм на плюс.

— Арън Гинзбърг ми каза, че следващият голям хит щял да бъде нещо, озаглавено „Малкото магазинче на ужасите“ — обади се Хари.

— „Фартингс“ няма да инвестира в шоу на ужасите — каза Себ.

— Защо? — попита Ема. — В края на краищата нали опита да инвестираш в „Мелър Травъл“.

— И още се опитвам — призна Себастиан.

— Тогава в какво инвестира? — попита Ема.

— В Ай Си Ай, „Роял Дъч Шел“, „Бритиш Еъруейс“ и „Кюнард“. Единственият риск, който поех от ваше име, беше да купя малко акции на една стартираща компания — „Стейджкоуч“, и ще останеш доволна да научиш, че един от основателите й е жена.

— И вече показват добра възвръщаемост — каза Хари.

— Освен това възнамерявам да взема значителен дял от „Томас Кук“, но само ако успеем да придобием „Мелър Травъл“.

— Никога не ми е пукало особено за Дезмънд Мелър — призна Ема. — Но дори аз изпитах съжаление, когато чух, че се е самоубил.

— Бари Хамънд не е убеден, че става въпрос за самоубийство.

— И аз не съм — каза Хари. — Ако със случая се занимаваше Уилям Уоруик, би посочил, че съвпаденията са прекалено много.

— Какви например? — попита Себ. Винаги оставаше очарован от начина, по който работеше умът на баща му.

— Като начало, Мелър е открит обесен в килията си, докато тече битка за придобиване на компанията му. В същото време Ейдриън Слоун, председателят на борда на компанията, изчезва безследно.

— Това не го знаех — каза Ема.

— Имаше по-важни неща на главата от четенето на „Бристол Ивнинг Поуст“ — каза Хари. — А и ако трябва да съм честен, аз нямаше да разбера и за Мелър, ако местните журналисти не бяха обсебени от темата. Типичното заглавие беше „Бизнесмен от Бристол се самоубива в затвор със строг режим“. И всеки път, когато искат председателят на борда на „Мелър Травъл“ да направи изявление от името на компанията, получават отговор, че „не е на разположение за коментар“. Още по-любопитното е, че Джим Нолс, описван като временен председател, се опитва да увери обезпокоените акционери, че бизнесът си върви по обичайния начин, и им обещава вълнуващи новини в близко бъдеще. Три малко вероятни съвпадения и Уилям Уоруик със сигурност би поискал да открие Ейдриън Слоун, ако иска да хвърли някаква светлина върху загадката около смъртта на Мелър.

— Но началникът на Белмарш е убеден, че става въпрос за самоубийство — каза Себ.

— Началниците на затвори винаги казват това, когато има смърт на тяхна територия — отвърна Хари. — Така е много по-удобно. Признаването за убийство означава разследване на Вътрешното министерство, което може да продължи и цяла година. Не, тук нещо липсва, макар че все още не съм проумял какво точно.

— Не нещо, а някой — каза Себ. — И по-точно мистър Конрад Соркин.

— Той пък кой е? — попита Грейс.

— Съмнителен международен бизнесмен, за когото досега смятах, че работи със Слоун.

— Соркин пътническа компания ли има? — попита Ема. — Защото ако е така, никога не съм срещала името му.

— Не, Соркин не се интересува от „Мелър Травъл“. Той просто иска да сложи ръка на офисите на компанията, за да направи бърза печалба.

— Нямах представа за това парче от пъзела — каза Хари. — Но то може да обясни друго съвпадение, което ме тормозеше — ролята на някой си мистър Алън Картър в тази афера. — Всички в стаята впериха заинтригувано погледи в Хари, без да го прекъсват. — Алън Картър е местен агент на недвижими имоти, който досега играеше съвсем незначителна роля в цялата тази сага. Но според мен неговите свидетелства могат да се окажат особено важни. — Хари си наля още една чаша кафе и отпи, преди да продължи: — Досега той се споменава само между другото в „Бристол Ивнинг Нюз“ — например, когато казал на криминалния репортер на вестника, че апартаментът на Мелър в Бристол бил обявен за продажба. Помислих си, че го е казал, за да направи малко безплатна реклама на фирмата си и да уреди по-добра цена за имота. В това няма нищо лошо. Но второто му изявление, направено няколко дни след смъртта на Мелър, е доста по-интригуващо.

— Хайде, обърни страницата, обърни я! — нетърпеливо възкликна Себ.

— Картър казал без никакви обяснения на пресата, че апартаментът на Мелър е продаден, но че клиентът му го инструктирал да задържи част от парите от продажбата в ескроу сметка. Любопитно ми е за колко пари става въпрос и защо не е пратил цялата сума на изпълнителите на завещанието на Мелър и не ги е оставил те да решат кой има право на нея.

— Според теб дали Картър ще работи в събота сутринта? — попита Себ.

— За агентите на недвижими имоти това е най-заетата сутрин в седмицата — каза Хари. — Но това не е въпросът, който трябваше да ми зададеш, Себ.

— Понякога наистина си влудяващ — каза Ема.

— Абсолютно — съгласи се Себ.

— И какъв въпрос трябваше да ти зададе? — попита Грейс.

— Кой е най-близкият роднина на Дезмънд Мелър.

 

 

В девет без пет на следващата сутрин Себастиан стоеше пред „Хъдсън и Джоунс“ на Комършъл Роуд. Трима агенти вече седяха зад бюрата си и чакаха първите си клиенти.

Когато вратата се отвори, прилежно отпечатана табелка на едното бюро му показа кой точно е мистър Алън Картър. Себ седна срещу млад мъж с костюм на тънко райе, бяла риза и зелена копринена вратовръзка, който му се усмихна приветливо.

— Купувате, продавате, или може би и двете, мистър…

— Клифтън.

— Да не би случайно да сте роднина на лейди Клифтън?

— Тя ми е майка.

— В такъв случай се надявам да й пратите много поздрави от мен.

— Познавате ли я?

— Само като председател на борда на болницата. Жена ми имаше рак на гърдата и се запознали на една от седмичните й обиколки.

— Всяка сряда сутрин, от десет до дванайсет — каза Себ. — Обясни ми, че обиколките й давали възможност да разбере какво мислят пациентите и екипът.

— И това не е всичко — каза Картър. — Когато синът ми беше съборен от колелото си и си изкълчи глезена, тя отново беше налице, този път в спешното отделение, и наблюдаваше всичко, което ставаше.

— Трябва да е било в петък следобед, между четири и шест.

— Изненада ме не това, че беше там, а че дойде да поговори с жена ми и дори помнеше името й. Така че кажете какво желаете, мистър Клифтън, защото аз съм вашият човек.

— Боя се, че не съм нито купувач, нито продавач, мистър Картър. Търся информация.

— Стига да мога да помогна, ще го направя.

— Банката, която представлявам, в момента се опитва да придобие „Мелър Травъл“ и бях заинтересуван от ваше изявление пред местната преса относно продажбата на апартамента на мистър Дезмънд Мелър на Броуд стрийт.

— Кое от многото ми изявления? — попита Картър, който очевидно се радваше на вниманието, което му отделяха.

— Казали сте на репортер от „Ивнинг Нюз“, че е трябвало да задържите част от парите от продажбата на апартамента, вместо да предадете цялата сума на изпълнителите на завещанието на мистър Мелър, което озадачи баща ми.

— Съобразителен човек е баща ви. Същото не може да се каже за репортера, който така и не се опита да разнищи историята.

— Е, аз бих искал да го направя.

— И ако ви помогна, мистър Клифтън, това ще бъде ли от някаква полза за майка ви?

— Непряко да. Ако банката ми успее да придобие „Мелър Травъл“, родителите ми ще се облагодетелстват от трансакцията, защото аз управлявам акциите им.

— Значи единият ще може да продължи да пише, докато другият ръководи здравната система?

— Нещо такова.

— Между нас казано — прошепна Картър и се наведе заговорнически през бюрото, — от самото начало историята ми се видя странна. Клиент, който може да те търси веднъж седмично и разполага едва с три минути, защото се обажда от затвора, е само по себе си доста голямо предизвикателство.

— Да, представям си.

— Първите му инструкции бяха съвсем недвусмислени. Искаше да обявя апартамента му за продан, при условие че цялата трансакция ще бъде извършена в рамките на трийсет дни.

Себ извади от вътрешния си джоб чекова книжка и написа на гърба й „30 дни“.

— Седмица по-късно се обади с друго искане, което ме озадачи, защото бях предположил, че е богат човек. — Себ държеше химикалката си в готовност. — Попита ме дали мога да му отпусна краткосрочен заем от десет хиляди паунда срещу имота, тъй като спешно се нуждаел от пари. Започнах да му обяснявам, че това е против политиката на компанията, но връзката прекъсна.

Себ си записа „10 000 паунда“ и го подчерта.

— Две седмици по-късно можех да му кажа, че съм намерил купувач за апартамента, който е депозирал десет процента от исканата цена, но няма да завърши сделката преди да е видял доклада на инспектора. Тогава мистър Мелър отправи още по-странна молба.

Себ продължаваше да попива всяка дума на Картър.

— След като продажбата се осъществи, да предам първите десет хиляди на негов приятел от Лондон, но само срещу заверен документ, който е подписан от него в присъствието на някой си мистър Грейвс и с дата дванайсети март осемдесет и първа.

Себ си записа „приятел, 10 000, заверен документ, подписан от Мелър/Грейвс“ и датата.

— Останалата сума, след като вземем нашия процент — продължи Картър, — трябваше да бъде депозирана в личната му сметка в „Уест“ на Куин стрийт.

Себ добави „Нат Уест Куин стрийт“ към растящия списък.

— Накрая успях да се отърва от апартамента, но се наложи значително да понижим цената. След това изпълних дословно инструкциите на мистър Мелър.

— Документът още ли е у вас? — попита Себ. Сърцето му биеше бясно.

— Не. Но една дама се обади в офиса и когато потвърдих, че държа десет хиляди в ескроу сметка, прояви голям интерес, докато не добавих, че не мога да освободя парите, освен ако не покаже документ, подписан от мистър Мелър. Тя попита дали може да покаже копие, но й казах, че трябва да видя оригинала, преди да се съглася да отпусна десетте хиляди.

— И тя как реагира?

— Честно казано, изгуби самообладание и започна да ме заплашва. Каза ми да очаквам обаждане от адвоката й, ако не й дам парите. Но аз останах твърд, мистър Клифтън, и оттогава не съм я чувал.

— Постъпили сте съвсем правилно.

— Радвам се, че се съгласявате с мен, мистър Клифтън, защото няколко дни по-късно се случи нещо изключително странно. — Себ повдигна вежда. — Един късен следобед, малко преди края на работния ден, се появи местен бизнесмен и представи оригиналния документ, така че нямах избор и му предадох десетте хиляди.

Себ си записа „местен бизнесмен“. Вече трябваше да се съгласи с баща си — Картър разполагаше с няколко парчета от пъзела. Трябваше обаче да разбере отговора на още един въпрос.

— Как е името на жената?

— Не, мистър Клифтън — след кратко колебание каза Картър. — Мисля, че стигнах твърде далеч. Мога обаче да ви кажа, че е лейди като майка ви, но не като майка ви, защото се съмнявам, че би запомнила името ми.

Себ си записа „лейди“ на чековата книжка и стана.

— Благодаря — каза и стисна ръката на мистър Картър. — Помогнахте ми изключително много и ще предам милите ви поздрави на майка си.

— За мен е удоволствие. Съжалявам, че не мога да ви дам името на дамата.

— Не се безпокойте — каза Себ. — Но ако лейди Вирджиния ви се обади отново, предайте й много поздрави от мен.