Джефри Арчър
Той бе човек (28)

26.

Никой не беше по-изненадан от Джесика, когато Пауло я покани на втора среща. Беше приела, че той ще се отдръпне, но после си спомни колежката, която твърдеше, че била спала няколко пъти с него, преди той да я изостави.

Сподели с Клеър, че й харесва да се вози във ферари, да вечеря в „Анабел“, да дегустира най-добрите марки шампанско и дори призна на приятелката си, че доста се е наслаждавала на компанията на Пауло и че му е благодарна, че е решил нейния virgo intacta^[1] проблем, макар и да не е зашеметена от изживяването.

— После става по-добре — увери я Клеър. — И да го кажем направо, не всички сме черпени от бразилски бог, преди да изгубим девствеността си. Сигурна съм, че помниш моя опит зад училищния павилион с Брайън, втория вратар на отбора по крикет от единайсети клас? Може и да беше приятно, ако си беше свалил подплънките.

Единственото, което бе различно втория път, беше нощният клуб. „Анабел“ се смени с „Трамп“ и Джесика се почувства много по-спокойна сред по-младо множество. С Пауло се прибраха в апартамента му към два след полунощ и този път тя не си тръгна в мига, в който той заспа.

На сутринта се събуди, защото Пауло целуваше гърдите й и продължи да я държи в обятията си много след като се любиха. Когато видя часовника на нощното шкафче, тя извика: „Олеле!“, скочи от леглото и взе горещ душ. Пауло очевидно не вярваше в закуските, така че Джесика го целуна и го остави в леглото. По време на урока по натюрморт не беше в състояние да се съсредоточи, умът й непрекъснато се връщаше към Пауло. Дали не се влюбваше?

Когато се вгледа в нарисуваната купа портокали, професор Хауард се намръщи и дори провери, че това наистина е мястото на Джесика. Макар че рисунката й си оставаше по-добра от тези на колегите й, преподавателят продължаваше да се мръщи.

През седмицата Джесика посети още три нощни клуба, в които Пауло всеки път биваше посрещан като редовен клиент. През следващите няколко седмици започна да се пристрастява към любимата му марка цигари, които май не идваха от пакет, и да се наслаждава на брендито „Александърс“, което винаги се появяваше секунди след като изпиваха втората си бутилка вино.

През следващите месеци Джесика започна да закъснява все повече и повече в „Слейд“, като понякога пропускаше упражнения и лекции, а после и цели дни. Не забелязваше, че се отдалечава от стария си свят и става част от света на Пауло.

Първото писмо, което пристигна към края на семестъра, трябваше да й послужи като сигнал за тревога, но Пауло я убеди да не му обръща внимание.

— Аз получих три такива през първия си семестър — каза той. — След това просто престанаха да ги пращат.

Джесика реши, че след като му омръзне (боеше се, че това ще стане скоро, тъй като вече бе надхвърлила установения брой срещи), ще се върне в реалния свят, макар че започваше да се пита дали това вече ще е възможно. Едва не се случи, след като не заспа по време на една лекция по английски акварел. Когато се събуди, другите студенти вече напускаха аудиторията. Джесика реши вместо да се връща в квартирата си да отиде направо в апартамента на Пауло.

Взе автобус до Найтсбридж и мина тичешком разстоянието до Ланселот Плейс. Портиерът отвори вратата с едната си ръка и отдаде чест с другата, докато тя влизаше в асансьора. Когато стигна четвъртия етаж, тя почука леко на вратата на Пауло. Отвори й бразилската му прислужница. Имаше вид, сякаш се кани да каже нещо, но Джесика мина покрай нея и продължи към спалнята. Започна да сваля дрехите си — хвърляше ги на пода след себе си — но когато влезе в стаята, се закова на място. Пауло беше в леглото и пушеше хашиш с Аврил Пъркинс.

Джесика знаеше, че това е моментът, когато трябва да се обърне, да излезе и никога да не поглежда назад, но вместо това откри, че бавно върви към тях. Пауло се усмихна, когато тя изпълзя в леглото. Избута Аврил настрани, прегърна Джесика и свали единствената дреха, която още беше върху нея.

Следващото писмо от „Слейд“ беше подписано от директора и в него имаше думите „второ предупреждение“, при това подчертани.

Мистър Найт посочваше, че е пропуснала последните си шест упражнения по рисуване и повече от месец е отсъствала от лекции. Ако това продължало, пишеше той, бордът трябвало да помисли дали да не прекрати стипендията й. Когато Пауло подпали писмото, Джесика избухна в смях.

През следващия семестър Джесика започна да спи в апартамента на Пауло през деня и да прекарва повечето си будни часове в нощни клубове. В редките случаи, когато двамата се отбиваха в „Слейд“, малцина ги разпознаваха. Джесика започна да свиква с върволицата различни момичета, които се изнизваха през деня, но тя беше единствената, която прекарваше нощта с него.

Третото писмо, което професор Хауард й връчи лично в един от редките случаи, когато тя идваше навреме за сутрешното упражнение, не можеше да бъде игнорирано. Директорът й съобщаваше, че тъй като е била хваната да пуши марихуана на територията на колежа, стипендията й е отнета и ще бъде дадена на друг студент. Добавяше, че засега може да остане в колежа, но само ако присъства на занятията и работата й се подобри значително.

Професор Хауард я предупреди, че ако все още се надява да завърши и да й бъде предложено място в Кралската академия, където да продължи да учи за магистратура, трябва да събере портфолио от творби за комисията, а времето изтича.

Когато следобед се прибра, Джесика не показа писмото на Клеър, която рядко пропускаше лекция и имаше сериозен приятел — казваше се Дарън — който смяташе посещението в „Пица Експрес“ за специално събитие.

Джесика внимаваше на всички гостувания при родителите си и баба си и дядо си — които ставаха все по-редки — да е винаги облечена скромно и никога да не пуши или пие в тяхно присъствие.

Не им каза за любовника си и за двойния живот, който водеше, и изпитваше облекчение, че Пауло нито веднъж не спомена, че би искал да се запознае със семейството й. Когато някой от родителите й повдигаше темата за Кралската академия, тя ги уверяваше, че професор Хауард е доволен от развитието й и е уверен, че академията ще й предложи място догодина.

* * *

В началото на втората си година в училището за изящни изкуства Джесика водеше два живота. Нито един от тях не беше в реалния свят. Това можеше да продължи, ако не се беше сблъскала с лейди Вирджиния Фенуик.

Джесика стоеше на бара в „Анабел“ и се обърна едновременно с една възрастна дама, която беше с гръб към нея, и разсипа малко шампанско по ръкава й.

— В какво се превръщат младежите? — каза Вирджиния, когато Джесика не си направи труда дори да се извини.

— И не само младите — каза херцогът. — Един от новите лордове, които Тачър вкара в Камарата неотдавна, имаше наглостта да се обърне към мен с малкото ми име.

— Какво ли следва, Пери? — каза Вирджиния, докато оберкелнерът ги водеше към обичайната им маса. — Марио, случайно да знаеш коя е онази млада дама на бара?

— Казва се Джесика Клифтън, милейди.

— Така ли? А младият мъж с нея?

— Мистър Пауло Рейналдо, един от редовните ни клиенти.

През следващите няколко минути Вирджиния отговаряше едносрично на всичко, което казваше херцогът. Погледът й рядко се откъсваше от масата в отсрещния край на помещението.

Накрая тя стана, като обясни на херцога, че трябва да посети тоалетната, дръпна Марио настрани и му бутна банкнота от десет паунда. Тъй като лейди Вирджиния не беше известна с щедростта си, Марио прие, че парите не са за свършената му работа, а за тази, която ще му бъде възложена. Когато се върна при херцога и каза, че може би е време да си вървят, Вирджиния знаеше всичко, което й бе нужно за Пауло Рейналдо и единственото, което трябваше да знае за Джесика Клифтън.

Когато Пауло заведе Джесика в „Анабел“ да отпразнуват деветнайсетия й рожден ден, никой от двамата не забеляза възрастната двойка, настанена в една ниша.

Вирджиния и херцогът обикновено си тръгваха от клуба към единайсет, но не и тази вечер. Херцогът всъщност беше задрямал след третото „Курвоазие“, макар че бе предложил неведнъж да си тръгват.

— Още не, скъпи — всеки път му отговаряше Вирджиния, без да му дава други обяснения.

Когато Пауло поиска сметката, Вирджиния скочи от мястото си и бързо тръгна към телефонната кабинка, скрита дискретно в коридора. Вече имаше телефонния номер и името на полицая, за когото я бяха уверили, че е дежурен. Набра номера и от другата страна вдигнаха почти моментално.

— Главен инспектор Мълинс.

— Главен инспектор, аз съм лейди Вирджиния Фенуик и искам да докладвам за опасен инцидент при шофиране. Мисля, че шофьорът е пиян, защото едва не удари ролс-ройса ни, когато ни засече.

— Можете ли да опишете колата, мадам?

— Беше жълто ферари и съм сигурна, че шофьорът не беше англичанин.

— Случайно да запомнихте номера му?

Вирджиния погледна листчето в ръката си.

— A786 CLC.

— Къде стана инцидентът?

— Шофьорът ми караше по Бъркли Скуеър, когато ферарито зави надясно от Пикадили и продължи към Челси.

— Благодаря, мадам. Ще проверя незабавно.

Вирджиния затвори в момента, в който Пауло и Джесика минаваха покрай нея по коридора. Остана в сенките, докато младата двойка се качваше по стълбите и излизаше на Бъркли Скуеър. Облечен в ливрея портиер даде на Пауло ключа от колата му в замяна на банкнота от пет паунда. Пауло скочи зад волана, превключи на скорост и потегли, сякаш беше на старта на рали Монте Карло. Беше изминал само няколкостотин метра, когато видя полицейска кола в огледалото за обратно виждане.

— Измъкни им се — каза Джесика. — Това е просто раздрънкан „Форд Сиера“.

Пауло превключи на трета и започна да се провира през бавния трафик. Джесика крещеше ругатни и го окуражаваше, докато не чу сирената. Погледна назад и видя, че бавните автомобили се дърпат, за да направят път на полицейската кола.

Пауло погледна огледалото точно когато светофарът пред него светна червено. Настъпи газта, зави надясно и се размина на косъм с един автобус на Пикадили. Когато стигна Хайд Парк Корнър, вече ги преследваха две полицейски коли, а Джесика се беше вкопчила в таблото и й се искаше да не го беше окуражавала.

Докато завиваше на Хайд Парк Корнър и излизаше на Бромптън Роуд, Пауло отново попадна на червен светофар, а към тях се носеше трета полицейска кола. Той наби спирачки и спря, но твърде късно, за да избегне челния сблъсък.

Джесика прекара деветнайсетия си рожден ден не в обятията на любовника си в луксозния апартамент на Найтсбридж, а сама на тънък покрит с петна от урина дунапренен дюшек в килия номер три на полицейския участък на Савил Роу.