Джефри Арчър
Той бе човек (44)

42.

Четиримата седяха в салона и изглеждаха определено смутени.

— Толкова се радвам най-сетне да се запознаем — каза Саманта, докато наливаше на Ричард чай.

— И аз, мисис Клифтън — отвърна младият мъж, който седеше нервно срещу нея.

— Как се запознахте? — попита Себ.

— Натъкнахме се един на друг на изложбата по случай Наградата на основателя в „Слейд“ — каза Джесика.

— Ходя на всички изложби на колежа — каза Ричард — с надеждата да открия нов талант, преди да бъде отмъкнат от някой дилър от Уест Енд, тъй като тогава няма да мога да си позволя творбите му.

— Колко разумно — каза Саманта, докато предлагаше на госта сандвич с краставичка.

— Попаднахте ли на нещо ценно напоследък? — попита Себастиан.

— На същинско съкровище — отвърна Ричард. — Серия забележителни графики от неизвестна художничка, озаглавени „Седемте възрасти на жената“, спечелили Наградата на основателя. Не можех да повярвам на късмета си, когато чух цената.

— Простете, че го споменавам — каза Себ, — но съм изненадан, че можете да си позволите хиляда паунда с учителската си заплата.

— Не платих хиляда паунда, сър, а само двеста и петдесет. И в сметката ми останаха само толкова пари, колкото да заведа художничката на вечеря.

— Но аз си помислих… — Себ не довърши, понеже Саманта го изгледа кръвнишки, а дъщеря му изглеждаше видимо смутена. Реши да смени тактиката. — Готов съм да ви предложа за графиките две хиляди. Така ще можете да водите редовно художничката на вечеря.

— Те не са за продан — каза Ричард. — И никога няма да бъдат.

— Три хиляди?

— Не, благодаря, сър.

— Може би ще обмислите едно предложение, Ричард. Ако се случи да се откажете от дъщеря ми, можете да ми продадете рисунките за две хиляди паунда.

— Себастиан! — сряза го Саманта. — Ричард е приятел на Джесика, а не клиент, поне извън работното време на банката.

— Няма начин, сър — каза Ричард. — Не възнамерявам да се разделям нито с дъщеря ви, нито с рисунките.

— Не можеш да спечелиш всичко, татко — ухили се Джесика.

— А ако Джеси се откаже от вас — продължи Себ, сякаш гонеше сделка за милион, — ще си помислите ли?

— Забрави, татко. Това няма да стане. Изгуби рисунките и си на път да изгубиш дъщеря си, защото възнамерявам да се преместя при Ричард — каза тя и хвана ръката му.

Себастиан понечи да отвори уста, но Саманта го изпревари.

— Чудесна новина. Къде ще живеете?

— Имам апартамент в Пекам, недалеч от работата ми — отвърна Ричард.

— Но търсим нещо по-голямо — каза Джесика.

— Под наем или да купите? — попита Себ. — Защото при сегашните условия на пазара бих ви посъветвал…

— Аз бих те посъветвала да ги оставиш сами да решават — заяви Саманта.

— Много по-разумно е да се купи — довърши Себ, без да обръща внимание на жена си. — И с моите две хиляди ще имате достатъчно за капаро.

— Просто не му обръщайте внимание — каза Саманта.

— Винаги го правя — отвърна Джесика, докато ставаше. — Трябва да бягаме, татко, отиваме в Института за модерно изкуство на изложба на керамика, която Ричард смята за обещаваща.

— И която все още мога да си позволя — добави Ричард. — Но ако имате две хиляди за инвестиране, сър, бих ви препоръчал…

Саманта се разсмя, но Ричард изглеждаше така, сякаш вече съжалява за думите си.

— Чао, татко — каза Джесика, наведе се, целуна баща си по челото и пъхна във вътрешния му джоб един плик с надеждата, че Ричард няма да забележи.

Приятелят й протегна ръка.

— Довиждане, сър. Беше ми приятно да се запознаем.

— Довиждане, Ричард. Дано изложбата ви хареса.

— Благодаря, сър — каза Ричард и Саманта ги изпрати до изхода.

Докато я чакаше да се върне, Себ измъкна плика от джоба си, отвори го и извади от него собствения си чек за хиляда паунда. За първи път го биеше някой, предложил по-малка сума.

— Мисля, че бих могъл да се справя по-добре — каза Себ, когато Саманта се върна в салона.

— Това е подценяване дори според британските стандарти. Но ми е по-интересно какво мислиш за Ричард.

— Свястно момче. Но никой никога няма да е достатъчно добър за Джеси. — Той замълча за момент, после добави: — Чудех се какво да й подаря за двайсет и първия й рожден ден. Може би да й купя къща?

— Това е последното, което ще направиш.

— Защо не?

— Защото това просто ще напомни на Ричард, че няма пукната пара, и той ще се почувства като твой длъжник. А и Джесика е инат като теб. Ще откаже предложението, както отказа двете хиляди.

Себ й даде чека, който само я накара да се разсмее още по-силно.

— Може би трябва да ги оставим да си живеят живота — каза тя. — Може дори да останем изненадани колко добре се справят без нас.

— Но аз исках само…

— Знам какво искаш, скъпи, но се боя, че дъщеря ти те би — каза тя.

Телефонът зазвъня.

— А, имам чувството, че Ричард иска да разбере дали съм склонен да вдигна офертата си на четири хиляди.

— По-вероятно е да е майка ти. Казах й, че ще се срещнем за първи път с новия приятел на Джесика, така че няма как да не се интересува какво си мислим за него. — Саманта вдигна телефона.

— Добър вечер, мисис Клифтън. Обажда се Джон Ашли.

— Здравейте, Джон. Да не би банката да е изгоряла?

— Още не, но трябва спешно да говоря със Себ.

— Банката е изгоряла — каза Саманта, докато подаваше слушалката на мъжа си.

— Мечтай си. Джон, какво има?

— Съжалявам, че ви безпокоя по това време, но искахте да ви предупредя, ако мис Ломбардо представи още чекове за големи суми.

— Колко този път?

— Четирийсет и две хиляди.

— Четирийсет и две хиляди? — повтори Себ. — Задръж засега плащането и ако Виктор не се появи утре, ще се наложи да говоря с юристите ни. И, Джон, прибирай се. Както все ми напомня жена ми, работното време на банките е свършило, така че няма какво да направиш по въпроса тази вечер.

— Проблем ли има, скъпи? — с искрена загриженост попита Саманта.

— Боя се, че да. Помниш ли жената, която видяхме да вечеря с Виктор в „Каприз“? — каза той, докато вдигаше отново телефона и набираше номер.

— Как бих могла да я забравя?

— Е, мисля, че го обира.

— На Виктор ли се обаждаш?

— Не, на Арнолд Хардкасъл.

— Толкова ли е зле?

— Толкова.

 

 

— Здрасти, Джеси, радвам се, че дойде — каза той, докато я прегръщаше.

— Няма начин да пропусна, Грейсън.

— Поздравления за Наградата на основателя — каза той. — Обзалагам се, че в близко бъдеще някоя галерия в Уест Енд ще излага творбите ти.

— От твоите уста в божиите уши — каза Джесика, докато художникът се обръщаше към следващия студент.

— Какво мислиш? — прошепна Ричард, докато обикаляха галерията.

— Страхотна изложба, макар че не съм сигурна за плюшеното мече.

— Не говорех за плюшеното му мече. Как според теб мина срещата с родителите ти?

— Както ти казах, мама те смята за сладък. Късметлийка си, това бяха точните й думи.

— Не мисля, че баща ти споделя мнението й.

— Няма какво да се тревожиш за татко — каза Джесика, докато оглеждаше една великолепна ваза. — Щом мама започне да работи върху него, ще клекне.

— Надявам се, защото скоро ще се наложи да му кажем.

 

 

В осем сутринта на следващия ден председателят, главният изпълнителен директор и главният юрист на банката седяха на овалната маса в кабинета на Себ.

— Виктор тук ли е? — беше първият въпрос на Себ.

— Никой не го е виждал от петък вечерта — каза Джон Ашли. — Казал на секретарката си, че заминава по работа, но ще се върне навреме за заседанието на борда.

— Но то е след десет дни — каза Себ. — Каръл има ли представа къде е?

— Не, и не е оставил телефон за връзка.

— Много нетипично за Виктор — каза Себ.

— Каръл ми каза, че никога досега не е правил подобно нещо.

— Става все по-любопитно и по-любопитно.

— Не мислите ли, че е време да се обърнем към Бари Хамънд? — предложи Ашли. — Сигурен съм, че няма да му отнеме много време да открие Виктор и да разбере всичко за мис Кандис Ломбардо.

— Не, не можем да допуснем частен детектив да разследва заместник-председателя на борда — каза Себ. — Ясно ли е?

— Да, председателю. Но вчера мис Ломбардо представи още един чек за незабавно одобрение — каза Ашли и отвори папката си, която явно ставаше все по-обемиста.

— Този път за колко? — попита Арнолд.

— За четирийсет и две хиляди.

— Имаш ли представа за какво?

— Не, председателю — отвърна Ашли.

Себ погледна баланса — беше на червено — и понечи да каже кратко и ясно на най-тесния си кръг какво му е мнението по въпроса, но размисли.

— Каква е правната ни позиция? — попита той и погледна юриста.

— Ако сметката е в акции или гарантът одобрява сумата, нямаме друг избор, освен да одобрим чека в рамките на четирийсет и осем часа.

— В такъв случай да се надяваме, че Виктор ще се върне бързо или поне ще се свърже с нас в следващите два дни.

— Няма ли някаква документна следа? — попита Арнолд. — Телефонни обаждания, кредитни карти, хотелски сметки, самолетни билети, нещо такова?

— Засега нищо — каза Ашли. — Казах на секретарката му да ми се обади веднага щом получи някаква вест от него, но не тая особени надежди, защото имам чувството, че ако намерим Виктор, мис Ломбардо няма да е далеч.

— Има един човек, който може и да знае къде е той — каза Арнолд.

— Кой? — попита Себ.

— Жена му.

— Категорично не — каза Себ. — Рут е последният човек, към когото искам да се обръщаме.

— В такъв случай, председателю — каза Арнолд, — нямаме друг избор, освен да одобрим чека в рамките на четирийсет и осем часа. Освен ако не искате да докладвам целия въпрос на Централната банка и да питам дали не можем да наложим запор върху бъдещи плащания до завръщането на Виктор.

— Не. Да позволим да развяват мръсното ни бельо пред всички ще е по-лошо и от това да кажем на Рут. Одобрете чека и да се надяваме, че мис Ломбардо няма да представи друг преди появата на Виктор.

* * *

— Какво! — възкликна Себастиан.

— Бременна е — повтори Саманта.

— Ще го убия.

— Няма да го убиеш. Всъщност, когато ги видиш следващия път, ще им честитиш.

— Да им честитя?!

— Да, и ясно ще им покажеш колко си доволен.

— И защо, по дяволите?

— Защото не ми се мисли за алтернативата. Да изгубиш дъщеря си и никога да не видиш внучето си. Ако случайно си забравил, вече си преживявал нещо подобно и не искам да минавам отново през това.

— Ще се женят ли? — смени подхода Себастиан.

— Не съм питала.

— Защо?

— Защото не е моя работа. Пък и съм сигурна, че ще ни кажат, когато са готови.

— Много си спокойна предвид обстоятелствата.

— Разбира се, че съм. Очаквам с нетърпение да стана баба.

— Боже мой — рече Себ. — Ще ставам дядо.

— И като си помисли човек, че „Файненшъл Таймс“ те описа като един от най-острите умове в Сити!

Себастиан се ухили и прегърна жена си.

— Скъпа, понякога забравям какъв съм късметлия, че се ожених за теб. — Запали лампата от своята страна на леглото и се надигна. — Трябва да се обадим на майка ми и да я предупредим, че ще става прабаба.

— Тя вече знае.

— Аз ли съм последният, който научава?

— Съжалявам. Трябваше да събера всички войници на моя страна, преди да чуеш новината.

— Ама тази седмица наистина е адски гадна — каза Себ и загаси.

 

 

— Открих за какво са четирийсет и двете хиляди паунда, председателю — каза Джон Ашли.

— Целият съм слух — отвърна Себ.

— Авансово плащане за сграда в Саут Парейд, която е била агенция за ескорт.

— Това е всичко, което ми трябваше. Кой е търговецът?

— „Савилс“.

— Е, поне познаваме председателя на борда.

— Вече говорих с мистър Вон. Той ми каза, че по-късно днес ще ми представи подписан от мис Ломбардо чек за пълната и окончателна сума за имота, и любезно ми напомни, че ако сделката не се сключи, мис Ломбардо ще изгуби капарото си.

— Да се надяваме, че Виктор ще се върне навреме за заседанието на борда, или в края на другата седмица сигурно ще е купила и клуб „Плейбой“.