Джефри Арчър
Той бе човек (37)

35.

На следващата сутрин Вирджиния стана рано и огледа Вдовишката къща, която се оказа доста голяма за сам човек. На свое разпореждане имаше иконом, прислужница и готвач — нито повече, нито по-малко от онова, което бе посочил Пери в завещанието си.

В единайсет без десет пристигна кола да я закара до замъка, който само преди няколко дни беше под нейна власт.

Щом пристигнаха, вратата на сградата се отвори и след формалното „Добро утро, Ваша Светлост“ икономът я придружи до стария кабинет на съпруга й. Почука, отвори и се дръпна настрани, за да направи път на овдовялата херцогиня.

— Добро утро — каза Кларънс и стана от мястото си зад бюрото. Изчака Вирджиния да заеме единствения свободен стол. Тя се усмихна на сестрите му, но те не отвърнаха.

— Благодаря, че дойде — започна Кларънс, сякаш беше имала някакъв избор. — Сметнахме, че ще е полезно да ти кажем какво сме замислили за бъдещето.

Вирджиния имаше чувството, че има предвид „за твоето бъдеще“.

— Много разумно от ваша страна — каза тя.

— Възнамерявам да замина след няколко дни при полка си и няма да се връщам до Коледа. В понеделник Алис лети обратно за Ню Йорк.

— Тогава кой ще се грижи за замъка? — попита Вирджиния с надеждата, че най-сетне са се опомнили.

— Оставих тази отговорност на Шейн и Камила — с благословията на баща ми, следва да добавя, тъй като той беше приел, че винаги ще искам да съм войник и не съм замесен от фермерско тесто. Шейн, Камила и децата ще живеят в замъка, с което ще изпълнят още едно от желанията на баща ми.

— Колко разумно — каза Вирджиния. — Надявам се, ще ми позволите да помагам, поне през преходния период?

— Няма да е необходимо — за първи път се обади Камила. — Получихме добра оферта за фермата ни в Нова Зеландия и съпругът ми ще отлети обратно да финализира продажбата и да се погрижи за други лични въпроси, които се нуждаят от уреждане, след което ще се върне и ще се заеме с управлението на имението. Дотогава ще поддържам нещата с помощта на мистър Мокстън.

— Просто си помислих…

— Не е необходимо — повтори Камила. — Помислихме за всичко.

— И се боя, Вирджиния, че трябва да повдигна още един въпрос — каза Кларънс. Вирджиния се размърда неспокойно. — Мистър Мокстън ме уведоми, че баща ми без моето знание ти е отпуснал заем от сто осемдесет и пет хиляди паунда. За щастие Мокстън е бил така благоразумен да формализира сделката — каза Кларънс и обърна на третата страница на документа, който Вирджиния си спомни, че е подписвала. Внезапно й се прииска да беше отделила малко повече време в четенето на първите две страници.

— Заемът е бил направен за период от пет години със сложна лихва от пет процента. Според договора, ако баща ми умре преди това, цялата сума следва да бъде върната в рамките на двайсет и осем дни. Консултирах се със счетоводителя си и той ми писа… — Кларънс погледна писмото на бюрото, — че с натрупаната лихва точната сума, която дължиш в момента на имението, е двеста и девет хиляди сто четирийсет и пет паунда. Така че трябва да те питам, Вирджиния, дали разполагаш с достатъчно средства, за да покриеш тази сума.

— Но Пери ми каза, че ако умре преди мен, дъската ще бъде изтрита — такива бяха точните му думи.

— Имаш ли някакви доказателства за това? — попита Камила.

— Не. Но той ми даде думата си, което несъмнено трябва да е достатъчно.

— В момента обсъждаме не неговата дума, а твоята — отвърна Камила.

— И ако го е направил — каза Кларънс, — той определено не е споменал на Мокстън за тази уговорка. Тя не се споменава и в документа, който е подписан и от баща ми. — Кларънс обърна документа, за да може Вирджиния да види познатия подпис.

— Ще трябва да се посъветвам с адвокатите си — заекна тя, без да може да измисли какво друго да каже.

— Ние вече се посъветвахме с нашите — каза Алис — и мистър Блачфорд потвърди, че в завещанието на татко не се споменава за подобен подарък, а само за месечна издръжка от пет хиляди паунда, бастун и две порцеланови вази.

Вирджиния потисна усмивката си.

— Ако не можеш да върнеш заема — продължи Кларънс, — счетоводителят ни предложи компромисен вариант, който се надявам, че ще намериш за приемлив. — Той отново погледна писмото. — Ако спрем месечната ти издръжка от пет хиляди паунда, пълната сума ще се изплати за около четири години, след което издръжката ще бъде възстановена.

— Но ако умреш по някое време през следващите четири години — намеси се Камила, — можеш да си сигурна, че дъската ще бъде изтрита.

Вирджиния остана мълчалива за известно време, след което изтърси:

— Но как очаквате да живея междувременно?

— Баща ми на няколко пъти ми каза, че брат ти ти отпуска щедра месечна издръжка, за която си споменала, че така и не си могла да похарчиш — отвърна Кларънс. — Затова предположих…

— Тоя спря издръжката в деня, в който се омъжих за баща ти.

— Тогава да се надяваме, че щом се запознае със сегашното ти положение, той ще е склонен да възстанови издръжката. В противен случай ще трябва да разчиташ на значителните си активи, за които също си споменала на баща ми. Разбира се, ако можеш да платиш целия заем за двайсет и осем дни, това ще реши проблема.

Вирджиния наведе глава и избухна в сълзи, но когато вдигна очи й стана ясно, че никой не се е трогнал.

— Може би моментът е добър да обсъдим някои домашни въпроси — каза Камила. — Както обясни брат ми, съпругът ми ще поеме управлението на имението и нашето семейство ще живее в замъка. Кларънс и Алис ще се връщат от време на време, но в отсъствието на брат ми аз ще бъда господарката на замъка Хартфорд. — Камила изчака думите й да попият в съзнанието на Вирджиния, след което продължи: — Искам да бъда ясна, за да няма недоразумения в бъдеще. Не си добре дошла тук по никое време, включително по Коледа и по другите празници. Също така няма да се опитваш да говориш с децата ми или със служители на замъка. Вече ясно казах това на мистър Ломакс.

Вирджиния погледна Кларънс и Алис, но беше очевидно, че семейството се държи като един.

— Освен ако нямаш някакви други въпроси — каза Кларънс, — нямаме какво повече да обсъждаме с теб.

Вирджиния стана и излезе с цялото достойнство, на което беше способна. Прекоси бавно фоайето до предната врата, която икономът държеше отворена. Той не я погледна, докато тя излизаше за последен път от замъка. Вирджиния чу само как вратата се затваря зад нея.

Друга врата вече беше отворена, когато я откараха до Вдовишката къща. Щом оставиха Вирджиния, тя отиде направо в кабинета си, вдигна телефона и набра лондонски номер. Отговори й първият дружелюбен глас, който чуваше за деня.

— Много ми е приятно да ви чуя, Ваша Светлост. С какво мога да ви помогна?

— Искам да си уговорим среща колкото се може по-скоро, мистър Полтимор, защото размислих.