Джефри Арчър
Той бе човек (29)

27.

На следващата сутрин Саманта се събуди малко преди седем от звъна на телефона. Обаждаше се главен инспектор Мълинс. Не беше нужно Сам да буди Себ — той вече се бръснеше в банята. Щом чу разтревожения глас на жена си, Себ остави самобръсначката и бързо влезе в спалнята. Не помнеше кога за последно е виждал Сам да плаче.

 

 

Колата спря пред полицейския участък на Савил Роу малко след 7:30. Себастиан и Сам слязоха и бяха посрещнати от блясъка на светкавици и извикани въпроси, които напомниха на Себ за процеса срещу Хаким. Не можеше обаче да разбере кой е предупредил пресата по това време сутринта.

— Дъщеря ви наркоманка ли е? — извика един.

— Тя ли е карала? — Втори.

— В оргия ли е участвала? — Трети.

Себ си спомни златното правило на Джайлс, когато се изправяш срещу подобна глутница — ако нямаш какво да кажеш, не казвай нищо.

Влязоха в участъка и Себ каза на дежурния сержант на рецепцията името си.

— Отведете мистър и мисис Клифтън до трета килия — нареди сержантът на един млад полицай — и кажете на главния инспектор, че са дошли.

Полицаят ги поведе по дълъг коридор и надолу по стълбите до мазето. Пъхна голям ключ в ключалката на тежка врата и я отвори, после се дръпна настрани, за да могат да влязат в килията.

Себастиан зяпна разчорленото момиче, което се бе свило в ъгъла на леглото с размазан от сълзи грим. Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че това е дъщеря му. Саманта седна до Джесика и я прегърна.

— Всичко е наред, скъпа, и двамата сме тук.

Макар Джесика да беше изтрезняла, дъхът й още миришеше на алкохол и марихуана. След няколко секунди при тях дойде разследващият полицай, който се представи като главен инспектор Мълинс и обясни защо дъщеря им е прекарала нощта в полицейския арест. После попита дали някой от тях познава някой си Пауло Рейналдо.

— Не — без колебание отвърнаха и двамата.

— Дъщеря ви беше с мистър Рейналдо, когато го арестувахме тази сутрин. Вече повдигнахме срещу него обвинения за каране в нетрезво състояние и притежание на три унции марихуана.

Себ се опита да запази спокойствие.

— Главен инспектор, дъщеря ми също ли е обвиняема?

— Не, сър. Макар че тогава беше пияна и подозираме, че е пушила марихуана, а по-късно нападна и полицай, няма да повдигаме обвинения. — Той направи пауза. — Този път.

— Много съм ви благодарна — каза Саманта.

— Къде е младежът? — попита Себастиан.

— По-късно сутринта ще се яви пред магистратите на Боу стрийт.

— Дъщеря ми свободна ли е, главен инспектор? — тихо попита Саманта.

— Да, мисис Клифтън. Съжалявам за пресата. Някой явно им е подшушнал, но мога да ви уверя, че не сме ние.

Себ нежно хвана Джесика за ръка и я изведе от килията и навън от участъка, където отново бяха посрещнати от светкавици и викове. Той качи жена си и дъщеря си на задната седалка на едно такси, качи се и той и каза на шофьора да тръгва.

Джесика седеше свита между родителите си и не вдигна глава дори след като таксито зави на ъгъла и журналистите изчезнаха от поглед.

Пред дома им в Ленъкс Гардънс чакаха други фотографи и журналисти. Същите въпроси, пак без отговори. Щом се прибраха в безопасност, Себ отиде с Джесика в дневната и още преди тя да успее да седне, поиска да научи цялата истина.

— И не ни спестявай нищо, защото не се съмнявам, че по-късно ще научим всяка пикантна подробност в „Ивнинг Стандарт“.

Самоуверената млада жена, която беше напуснала „Анабел“ след празнуването на рождения си ден, бе заместена от заекващо разплакано деветнайсетгодишно момиче, което отговаряше на въпросите с треперещ, несигурен глас, който никой от родителите й не беше чувал досега. Между засрамените паузи Джесика описа как се е запознала с Пауло и се увлякла по неговия чар, изтънченост и най-вече, призна тя, по безкрайния поток пари. Макар че разказа на родителите си всичко, тя нито веднъж не обвини любовника си и дори попита дали ще й бъде позволено да го види.

— Защо? — попита Себастиан.

— За да се сбогувам. — Тя се поколеба. — И да му благодаря.

— Не мисля, че би било разумно. Пресата ще те преследва на всяка крачка с надеждата, че ще направиш точно това. Но ако му напишеш писмо, ще се погрижа да го получи.

— Благодаря ти.

— Джеси, трябва да приемеш факта, че разочарова много и двама ни. Едно обаче е сигурно: няма полза да се тръшкаш заради станалото. То вече е минало и само ти можеш да решиш какво ще правиш с бъдещето си.

Джесика погледна родителите си, но не каза нищо.

— Според мен имаш два избора — каза Себ. — Можеш да се върнеш у дома и да разбереш дали е възможно да поправиш нещата, или да напуснеш и да се върнеш към другия си живот.

— Ужасно съжалявам — каза Джесика и сълзите отново потекоха по бузите й. — Зная, че постъпката ми е непростима. Не искам да се връщам и обещавам да направя всичко, за да се реванширам, ако ми дадете втори шанс.

— Разбира се, че ще ти дадем — каза Саманта. — Но не мога да говоря от името на „Слейд“.

 

 

След няколко часа Себастиан излезе да вземе ранното издание на „Ивнинг Стандарт“. Заглавието на първата страница крещеше към него от стойката много преди да е стигнал до продавача:

ВНУЧКАТА НА МИНИСТЪРА НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО

ЗАБЪРКАНА В СКАНДАЛ С НАРКОТИЦИ

Прочете статията, докато вървеше бавно към къщи. Тя съдържаше почти всичко, което Джеси бе споделила с тях. Нощ, прекарана в полицейския арест, шампанско, марихуана, две бутилки скъпо вино, последвано от бренди „Александърс“, консумирани в „Анабел“ на Мейфеър. Среднощна гонитба, в края на която ферари за сто хиляди паунда се блъснало челно в полицейска кола. Имаше дори намек за четворка в леглото.

Мистър Пауло Рейналдо се споменаваше само между другото, но пък и за репортера беше много по-важно да спомене баронеса Ема Клифтън, заместник-министър на здравеопазването, сър Хари Клифтън, популярен писател и защитник на гражданските права, лорд Барингтън, бивш лидер на Камарата на лордовете, и Себастиан Клифтън, председател на борда на водеща банка от Сити — въпреки факта, че всички те бяха спали, когато бяха арестували Джесика Клифтън.

Себастиан въздъхна. Можеше само да се надява, че любимата му дъщеря в крайна сметка ще успее да зачеркне преживяното и след време не само ще се възстанови напълно, но и ще стане по-силна. Едва когато стигна до последния параграф осъзна, че това няма да е възможно.

 

 

Вирджиния също си взе ранното издание на „Ивнинг Стандарт“ и усмивката така и не слезе от лицето й, докато четеше „ексклузивната“ статия, без да пропуска нито дума. Добре похарчени десет паунда, каза си тя. Единственото й разочарование бе, че Пауло Рейналдо се признал за виновен и бил глобен с петстотин паунда, след като уверил съдията, че след няколко дни си заминава за Бразилия.

Усмивката й обаче се появи отново, когато стигна до последния абзац на статията. Мистър Джералд Найт, директорът на училището за изящни изкуства „Слейд“, казал на репортера, че няма друг избор освен да изключи мистър Рейналдо и мис Джесика Клифтън от колежа. Добавяше, че го прави с голяма неохота в случая с мис Клифтън, тъй като тя била изключително талантлива.

 

 

— За мен е огромно удоволствие най-сетне да се запознаем, доктор Барингтън. Отдавна съм ваш почитател.

— Много мило от ваша страна, сър Джеймс, но нямах представа, че изобщо сте чували за мен.

— Преподавали сте на съпругата ми Хелън в Кеймбридж — каза сър Джеймс, докато сядаха до камината.

— Бихте ли ми напомнили моминското й име, сър Джеймс?

— Хелън Прентис. Запознахме се, докато учех право в Тринити.

— А, да, помня Хелън. Свиреше на чело в оркестъра на колежа. Още ли свири?

— Само през уикендите, когато никой не я слуша. — Двамата се разсмяха.

— Е, предайте й много поздрави от мен.

— Разбира се, доктор Барингтън. Но признавам, че никой от нас така и не се досети защо искате да се срещнете с мен, освен ако не водите някоя от вашите кампании за набиране на средства. Ако случаят е такъв, трябва да ви напомня, че „Бритиш Петролиум“ неотдавна увеличи годишната субсидия във фонда за стипендии на Нюнам Колидж.

Грейс се усмихна.

— Сложили сте си погрешната шапка, сър Джеймс. Не дойдох да се видя с председателя на борда на „Бритиш Петролиум“, а с президента на училището за изящни изкуства „Слейд“.

— Пак не разбирам.

— Опитайте да не мислите за мен като за Барингтън, а като за роднина на неколцина Клифтън и по-конкретно на Джесика, за която дойдох да ходатайствам.

Топлата и спокойна нагласа на сър Джеймс Невил бързо се смени с намръщена физиономия.

— Боя се, че дори да бяхте Порша, молбите ви щяха да попаднат в глухи уши, доктор Барингтън. Бордът гласува единодушно да изключи мис Клифтън от „Слейд“. Не само че е била пияна и вероятно под въздействието на наркотици при арестуването си, но и нападнала полицейски служител, докато била задържана. Лично аз смятам, че е извадила изключителен късмет, че не повдигнаха обвинения срещу нея и не са я вкарали зад решетките.

— Но там е цялата работа, сър Джеймс. Срещу нея няма повдигнати обвинения и не е осъдена.

— Ако не се лъжа, младежът, който е карал колата, беше обвинен, трябваше да плати голяма глоба и напусна страната.

— По-възрастен и далеч по-отракан индивид, по когото Джесика е имала нещастието да се увлече.

— Напълно възможно, доктор Барингтън. Но знаете ли също, че стипендията на мис Клифтън беше отнета преди това, след като е била хваната да пуши марихуана на територията на колежа?

— Да, зная, сър Джеймс. Джесика ми разказа всичко, което се е случило през последната година, и ви уверявам, че дълбоко съжалява за постъпките си, но ако я върнете, няма да ви разочарова за втори път.

— С чия дума разполагаме?

— С моята.

Сър Джеймс се поколеба.

— Боя се, че не може да става и дума, доктор Барингтън — каза накрая. — Мис Клифтън спомена ли също, че е присъствала само на три лекции и седем упражнения през последния семестър и че през това време работата й от отлична е станала неприемлива?

— Да.

— А че когато наставникът й професор Хауард повдигнал въпроса пред нея, тя му казала, да ме прощавате за езика, да се пръждоса?

— Вие никога ли не сте използвали подобен език, сър Джеймс?

— Не и към наставника си и се съмнявам, че Джесика би държала подобен език пред вас, доктор Барингтън, или пред някой друг член на семейството ви.

— Значи никога не сте чували студент да се разбунтува срещу онова, което ние с вас смятаме за приемливо поведение? В края на краищата вие самият имате син и две дъщери. — Сър Джеймс си затвори устата за момент и Грейс успя да продължи: — Имах привилегията да преподавам на много талантливи млади жени през годините, но рядко съм се натъквала на толкова талантлива като Джесика.

— Талантът не е извинение за погазване на правилата на колежа. Тук всички трябва да се държат прилично, както ясно казва директорът в доклада си за нещастното стечение на обстоятелствата.

— Според същия този доклад, сър Джеймс, професор Хауард се е обърнал към борда в защита на Джесика и ако си спомням правилно думите му, е казал, че тя притежава рядък талант, който трябва да се развива, а не да се потъпква.

— Бордът обмисли много внимателно думите на професор Хауард, преди да вземе решението си, и се боя, че покрай големия обществен интерес към случая не ни остава друг избор, освен да…

— Големият обществен интерес, сър Джеймс, не е причинен от Джесика, а от сестра ми Ема, зет ми Хари и дори от брат ми Джайлс Барингтън.

— Напълно е възможно да е така, доктор Барингтън, но привилегията да израснеш в такова забележително семейство прави отговорността ти още по-голяма.

— Значи ако Джесика беше дъщеря на самотна майка, чийто баща я е зарязал, цялото ви отношение е можело да бъде различно?

Сър Джеймс гневно се надигна от мястото си.

— Извинете, доктор Барингтън, но не виждам смисъл да продължаваме тази дискусия. Бордът взе решението си и аз нямам властта да го отменям.

— Никак не ми се иска да ви поправям, сър Джеймс — каза Грейс, без да става от мястото си, — но си мисля, че ако прочетете внимателно правилника на „Слейд“, член 736 ви позволява да направите точно това.

— Не си спомням член 736 — каза сър Джеймс и се отпусна обратно в креслото си, — но имам чувството, че всеки момент ще ме просветлите.

— Президентът има правото — спокойно рече Грейс — да отмени решение на борда, ако смята, че има смекчаващи вината обстоятелства, които не са били взети предвид.

— И какви са те? — попита сър Джеймс, който едва успяваше да скрие раздразнението си.

— Може би е време да ви напомня за друг студент, който не е имал такива привилегии като Джесика Клифтън. Млад мъж от Кеймбридж, който взел мотора на наставника си без разрешение посред нощ и решил да се повози. Когато бил спрян от полицията за превишена скорост, заявил, че има разрешението на собственика.

— Онова беше просто безобидна шега.

— И когато на сутринта се явил пред съдията, не му било повдигнато обвинение, а му казали да върне мотора на собственика и да се извини. И за щастие, тъй като младият мъж не бил син на член на правителството, инцидентът не бил отразен дори с един абзац в „Кеймбридж Ивнинг Нюз“.

— Това изобщо не е честно, доктор Барингтън.

— И когато върнал мотора на наставника си и се извинил, студентът не бил изключен и дори смъмрен, защото наставникът му бил цивилизован човек и много добре си давал сметка, че на младежа му остават само няколко седмици до последните изпити.

— Това е удар под кръста, доктор Барингтън.

— Не мога да не се съглася — каза Грейс. — Но си мисля, че си заслужава да спомена, че въпросният младеж завършил с най-високо отличие, а по-късно станал председател на борда на „Бритиш Петролиум“, президент на училището за изящни изкуства „Слейд“ и бил произведен в рицар.

Сър Джеймс наведе глава.

— Съжалявам, че прибягвам до подобна тактика, сър Джеймс, и мога само да се надявам да ми простите, когато един ден дама Джесика Клифтън стане президент на Кралската академия.

 

 

— Кажи, дядо — попита Джесика, — случвало ли ти се е някога да се представиш като пълен глупак?

— Тази седмица ли имаш предвид, или миналата? — попита Хари.

— Говоря сериозно. Когато си бил млад.

— Това беше толкова отдавна, че дори не си спомням — каза Хари.

Джесика мълчеше и чакаше отговор на въпроса си.

— Например, да те арестуват за убийство? — най-сетне рече той. — Това брои ли се?

— Но ти си бил невинен и всичко е било ужасно недоразумение.

— Съдията не мислеше така, защото ме осъди на четири години затвор, а ако не ме лъже паметта, ти остана в килия само една нощ. — Джесика се намръщи и не отговори. — А после имаше един случай, когато не се подчиних на заповед и посъветвах немски генерал да сложи оръжие и да се предаде, докато аз самият разполагах само с един пистолет и един ефрейтор ирландец.

— И американците те наградили с медал за тази постъпка.

— Не това е важното, Джеси. Често на война могат да те провъзгласят за герой заради нещо, за което биха те арестували или може би застреляли, ако го направиш в мирно време.

— Мислиш ли, че баща ми някога ще ми прости?

— Няма причина да не го направи. Самият той направи нещо много по-лошо на твоята възраст, което бе и причина майка ти да го напусне и да се върне в Америка.

— Тя ми каза, че са се отдалечили един от друг.

— Вярно, но не ти е казала защо. И те трябва да са благодарни на теб, че ги събра отново.

— А аз на кого трябва да благодаря?

— На баба си Грейс, ако питаш кой направи възможно завръщането ти в „Слейд“ през септември.

— Мислех си, че баба се е намесила.

— Не. Макар че няма да ми е благодарна, че ти го казвам, Грейс обедини сили с професор Хауард и доказа, че когато двама души работят заедно, могат да се превърнат в цяла армия.

— Как изобщо бих могла да им се отблагодаря?

— Като докажеш, че са били прави. Което ме води до въпроса как върви работата ти.

— Честният отговор е, че не зная. Ти можеш ли да си сигурен как се оформя някоя от книгите ти?

— Не. Накрая оставям на критиците и читателите да вземат решението.

— В такъв случай предполагам, че и за мен ще бъде същото. Е, би ли ми дал честното си мнение за най-новата ми работа?

— Мога да се опитам — каза Хари с надеждата, че няма да му се наложи да лицемерничи.

— В такъв случай няма по-подходящ момент от сега — заяви Джесика, хвана го за ръка и го изведе от библиотеката. — Много мило от твоя страна да ми позволиш да дойда за лятото и да видя дали мога да поправя нещата — добави тя, докато се качваха по стълбите.

— И направи ли го?

— Точно това се надявам да ми кажеш — рече Джесика, отвори вратата на старата си детска стая и отстъпи настрани.

Хари влезе предпазливо в стаята и погледна редиците подготвителни скици на пода. Те дори не започнаха да го подготвят за огромното платно на статива в средата на помещението. Хари зяпна картината на Имението, което си мислеше, че познава толкова добре. Поляната, розовата градина, езерото, импозантната сграда, огромните дъбове, които привличаха погледа към хоризонта. Всеки цвят беше погрешен, но взети заедно…

Накрая Джесика не издържа.

— Е? Кажи нещо, дядо.

— Мога само да се надявам моята последна книга да е наполовина толкова добра.