Джефри Арчър
Той бе човек (16)

14.

Ейдриън Слоун с неохота призна, че да лети до Южна Франция с „Лиърджет“ е нещо, с което би могъл да свикне. Джим Нолс напълно споделяше мнението му. Млада стюардеса, която май нямаше и представа от мерки за сигурност по време на полет, им наля поредната чаша шампанско.

— Не се отпускай нито за миг — предупреди Слоун и отказа питието. — Още не знаем какво очаква Соркин срещу парите си.

— Какво ни пука, стига цената да е добра? — отвърна Нолс.

Докато самолетът маневрираше към стоянката си на летището в Ница, Слоун погледна през прозореца и видя на пистата да ги чака „Бентли Континентал“. Качиха се на задната седалка — без паспортни проверки, опашки и митници. Личеше си, че Конрад Соркин знае на кого да бутне пари.

Пристанището беше претъпкано с бляскави яхти. Само една имаше свой док и лимузината спря именно там. Елегантно облечен моряк отвори задната врата, а други двама взеха багажа им. Докато вървеше по широкото мостче, Слоун забеляза панамския флаг да се вее леко на кърмата на яхтата. Щом се качиха на борда, офицер в бяла униформа им отдаде чест и се представи като корабния домакин.

— Добре дошли на борда — с акцент каза той. — Ще ви заведа до каютите ви. Вечерята ще бъде сервирана в осем на горната палуба, но ако имате нужда от нещо преди това, аз съм на ваше разположение.

Първото, което забеляза Слоун, когато влезе в просторната си каюта, бе черното куфарче в средата на двойното легло. Предпазливо го отвори и видя редици прилежно подредени пачки от по петдесет паунда. Седна на леглото и бавно ги преброи. Двайсет хиляди паунда — един процент от предложената цена предварително? Затвори куфарчето и го пъхна под леглото.

Измъкна се от каютата си и влезе в съседната, без да почука. Нолс броеше своите пари.

— Колко са? — попита Слоун.

— Десет хиляди.

Само половин процент. Слоун се усмихна. Соркин беше направил проучване и вече беше наясно кой от двамата ще финализира сделката.

Върна се в каютата си, съблече се и взе душ, след което легна на леглото и затвори очи. Не обърна внимание на бутилката шампанско в кофичката с лед до леглото. Трябваше да се съсредоточи. В края на краищата това можеше да се окаже сделката, която не само щеше да определи кога ще се пенсионира, но и каква ще бъде пенсията му.

В осем без пет на вратата се почука. Слоун се погледна в огледалото и оправи папийонката си, преди да отвори на очакващия го стюард.

— Мистър Соркин се надява, че вие и мистър Нолс ще се присъедините към него на питие — каза стюардът.

Домакинът им стоеше на горната палуба и очакваше гостите си. След като се представи, им предложи шампанско.

Конрад Соркин изобщо не отговаряше на очакванията на Слоун — беше висок, елегантен, с онази спокойна самоувереност, която върви с успеха или добрия произход. Говореше с лек южноафрикански акцент и бързо накара гостите си да се отпуснат. Трудно беше да се познае възрастта му, макар че според Слоун беше на около петдесет, може би петдесет и пет. След няколко внимателно зададени въпроса Слоун разбра, че Соркин е роден в Кейптаун и е учил в Станфорд. Малкият бронзов бюст на Наполеон обаче, който беше поставен на масичката зад него, издаваше възможна слабост.

— И къде живеете сега? — попита Слоун, като завъртя шампанското в чашата си.

— Този кораб е моят дом. На него има всичко, от което се нуждая, с допълнителното предимство, че не ми се налага да плащам данъци.

— Не е ли малко ограничено? — попита Нолс.

— Не, тъкмо обратното. В буквалния смисъл се наслаждавам на най-доброто от света. Мога да посетя което си пожелая пристанище и стига да не оставам за повече от трийсет дни, властите не проявяват интерес към мен. И спокойно мога да кажа, че корабът притежава всичко, което може да предложи един голям град, включително превъзходен готвач, когото отмъкнах от „Савой“. Е, господа, ще вечеряме ли?

Слоун се настани от дясната страна на домакина. Чу как двигателят заработи.

— Помолих капитана да направи бавна обиколка на залива. Мисля, че ще намерите светлините на пристанището на Ница за зашеметяваща гледка — каза Соркин.

Един сервитьор напълни чашите им с бяло вино, а друг постави пред всеки чиния гравлакс.

Соркин се похвали, че писията и стекът са взети от Гримсби и Абърдийн само часове преди да се качат на самолета му този следобед. Слоун трябваше да признае, че ястията не отстъпват на предлаганите в най-добрите ресторанти на Лондон, а виното беше толкова превъзходно, че му се искаше чашата никога да не остава празна. Въпреки това се ограничи с две чаши и зачака Соркин да заговори за причината да са тук.

След като бе вдигнато и последното ястие и бяха поднесени бренди, портвайн и пури, прислугата дискретно се оттегли.

— Е, ще говорим ли по работа? — каза Соркин, след като запали пурата си и дръпна няколко пъти.

Слоун отпи глътка портвайн, а Нолс си наля бренди.

— Доколкото разбирам — продължи Соркин, — в момента контролирате компания със значителни активи и макар че мистър Мелър все още притежава петдесет и един процента от акциите, той не може да участва в решенията на борда, докато е в затвора.

— Виждам, че сте си подготвили домашното — каза Слоун и дръпна от пурата си. — Но от какви точно активи се интересувате, мистър Соркин?

— Наричайте ме Конрад, моля. Искам да сме наясно, че нямам интерес да придобивам „Мелър Травъл“. Компанията обаче притежава четирийсет и две пътнически агенции, намиращи се на добри места в цяла Великобритания. На хартия цената на тези имоти е малко под два милиона паунда. Но ако бъдат продадени поотделно, реалната им цена би била по-скоро шест, може би седем милиона.

— Но ако се лишим от основния си актив — прекъсна го Слоун, — „Мелър Травъл“ ще остане просто куха компания, неспособна да върши основния си бизнес. Несъмнено знаете, че „Томас Кук“ вече ни предложиха два милиона за компанията и ясно дадоха да се разбере, че няма да уволняват служители и да продават имотите.

— И тези два милиона ще бъдат платени на компания, която ще бъде управлявана от „Кук“, докато Дезмънд Мелър излезе от затвора, така че най-доброто, на което можете да се надявате, е една добра премия. Затова съм склонен да предложа същата сума като „Кук“, но с малка разлика. Моите два милиона ще бъдат прехвърлени в банка по ваш избор и в град по ваш избор.

— Но Централната банка… — започна Слоун.

— Ейдриън, Централната банка е наистина мощна институция, но мога да назова двайсет и три страни, в които тя няма юрисдикция и дори двустранни споразумения. Трябва само да убедите борда да приеме моята оферта вместо тази на „Кук“. Тъй като компанията има само петима директори и един от тях не е в състояние да участва на заседанията, няма да ви е трудно да го постигнете много преди мистър Мелър да излезе на свобода — което, доколкото разбирам, едва ли ще стане в близко бъдеще.

— Доста добре сте информиран — отбеляза Слоун.

— Да кажем, че имам връзки на всички нужни места и вътрешна информация, която ми осигурява преднина пред конкуренцията.

— Ако приема условията ви — каза Слоун, — да смятам ли, че парите, които намерих в каютата си, са един процент от двата милиона, които предлагате?

Нолс се намръщи.

— Разбира се, че не — отвърна Соркин. — Приемете ги просто като визитна картичка, която доказва платежоспособността ми.

Слоун пресуши чашата си и изчака да я напълнят отново.

— Конрад, след две седмици имаме заседание на борда и можете да сте сигурен, че с колегите ми ще разгледаме много сериозно вашето предложение.

Председателят на „Мелър Травъл“ се облегна назад и за първи път си позволи да се отпусне и да се наслади на портвайна, уверен, че е преценил Соркин и че двата милиона могат да се приемат като първоначална оферта. Вече беше решил на каква сума да се съгласи, но смяташе да изчака до закуската, преди да направи следващия си ход.

Нолс изглеждаше разочарован, че на Слоун му е предложена по-голяма сума. Подобно нещо бе станало и когато Хаким Бишара бе направил офертата си за „Фартингс“ и в крайна сметка изгубиха сделката. Нолс нямаше намерение да прави една и съща грешка два пъти. В края на краищата според него предложението на Соркин бе повече от достатъчно и нямаше нужда да е алчен. Алчността бе най-голямата слабост на Слоун.

— Мисля да се оттегля — каза Слоун и бавно стана, сякаш смяташе, че за тази вечер не може да се постигне нищо повече. — Лека нощ, Конрад. Ще преспя с предложението ви. Може би ще поговорим отново на сутринта.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Соркин, докато Слоун вървеше несигурно към вратата.

Нолс не се опита да се присъедини към него, което подразни Слоун, но той не коментира.

Докато слизаше по стълбата, се наложи да се хване за парапета. Зарадва се, че корабният домакин го очаква на долната палуба, защото не беше сигурен дали ще намери пътя до каютата си. Може би не трябваше да пие толкова много портвайн след отличните вина. Но пък кога друг път му бяха предлагали трета — или беше четвърта? — чаша „Тейлър“ реколта двайсет и четвърта година?

Спъна се, когато кракът му стъпи на последното стъпало, и корабният домакин бързо му се притече на помощ и внимателно го подхвана. Слоун залитна към релинга и се облегна на него с надеждата, че няма да му призлее — даваше си сметка, че това ще бъде съобщено на Соркин. Вдиша свежия въздух и се почувства малко по-добре. „Само да се прибера в каютата и да си легна“, мислеше си той, когато две силни ръце го хванаха през гърдите и с едно плавно движение той изведнъж се озова във въздуха. Обърна се и се опита да протестира, но корабният домакин само му се усмихна и безцеремонно го метна през борда.

Момент по-късно Соркин застана до корабния домакин. Никой от двамата не проговори, докато председателят на борда на „Мелър Травъл“ не изчезна за трети път под вълните.

— Откъде знаехте, че не може да плува?

— Вътрешна информация от човека, който заемаше вашето място — отвърна Соркин. И добави: — Ще намерите вашите двайсет хиляди в каютата на Слоун, под леглото.

Наш се наведе и си върза обувката — знак, че Мелър трябва да дойде при него.

Мелър направи още две обиколки на двора и се събраха. Нямаше начин надзирателите да заподозрат нещо.

— Работата е свършена. Не е нужно да пращаш цветя за погребението му.

— Защо?

— Погребан е в морето. — Извървяха още няколко метра и Наш добави: — Ние изпълнихме своята част от сделката, сега очаквам ти да изпълниш своята.

— Няма проблем — каза Мелър с надеждата, че Наш не е забелязал избилата по челото му студена пот. Преди две седмици се беше обадил на агента си на недвижими имоти в Бристол и бе разбрал, че старият му апартамент на Броуд стрийт още не е продаден — мистър Картър беше обяснил, че пазарът е труден, но че ако намали цената, може да уреди нещо. Мелър я намали и предстоеше оферта, но купувачът не искаше да плаща, докато не види доклада от инспекцията — а той щеше да бъде готов след още две седмици.

Поне проблемът със Слоун беше решен. Щеше да пише на Нолс и да му каже да му дойде на свиждане колкото се може по-скоро. Той със сигурност щеше да се върне в правия път, след като Слоун вече не командваше.

— Къде и кога? — попита той след още няколко обиколки. Надяваше се, че гласът му е спокоен и уверен.

— Следващия четвъртък. Ще ти съобщя подробностите, след като Трейси ми дойде на свиждане в неделя. Само гледай онази хубавица лейди Вирджиния да не забрави да донесе чантата „Суон и Едгар“.

Мелър изостана и се присъедини към Джони Бързака, който беше жизнерадостен както винаги, но пък и му оставаше да лежи само още деветнайсет дни.