Джефри Арчър
Той бе човек (51)

49.

— По това време на годината — каза Ема, докато вдигаше чашата греяно вино.

— Всички изхвърляме играчките от количките си и не искаме да си играем с теб? — предположи Джайлс.

— По това време на годината — повтори Ема, без да обръща внимание на брат си, — вдигаме чаши в памет на Джошуа Барингтън, основателя на „Барингтън Шипинг“.

— Който спечелил трийсет паунда, четири шилинга и два пенса през първата година, но обещал на борда, че ще направят повече в бъдеще — напомни на всички Себастиан.

— Трийсет и три паунда, четири шилинга и два пенса — поправи го Ема. — И наистина е направил повече. Много повече.

— Сигурно се е въртял в гроба си, когато продадохме компанията на „Кюнард“ за страхотните четирийсет и осем милиона — каза Себастиан.

— Подигравай се колкото си искаш — каза Ема, — но трябва да сме благодарни на Джошуа за всичко, което е направил за тази фамилия.

— Така е — съгласи се Хари, стана и също вдигна чаша. — За Джошуа.

— За Джошуа — повториха всички.

— А сега на работа — каза Ема и остави чашата.

— Бъдни вечер е — запротестира Джайлс. — И май забравяш, че си в моята къща, така че мисля да си взема една година почивка.

— В никакъв случай — заяви Ема. — Само Люси ще пропусне тази година.

— Но имай предвид, млада госпожице — каза Хари, като се усмихваше на правнучката си, която беше заспала в ръцете на майка си, — че това е само временно.

— Точно така — каза Ема, сякаш Хари не се беше пошегувал. — Дойде време всеки да каже какво е решил да постигне през новата година.

— А храбрите — допълни Хари — да ни напомнят обещанията си за изминалата година.

— Които съм записала в тази малка червена книжка, ако случайно някой е забравил — каза Ема.

— Разбира се, че си ги записала, председателю Мао — каза Джайлс и напълни отново чашата си.

— Кой иска да започне? — попита Ема, като отново не обърна внимание на брат си.

— Аз си търся нова работа — каза Саманта.

— Пак ли в областта на изкуството? — попита Хари.

— Да. Колекцията „Уолъс“ търси заместник-директор и кандидатствах за мястото.

— Браво — каза Грейс. — Загубата за „Кортоулд“ ще бъде печалба за „Уолас“.

— Това е просто следващото стъпало по стълбицата — каза Себастиан. — Обзалагам се, че догодина по същото време Саманта ще каже, че ще оглави „Тейт“.

— Ами ти, Себ? Какво ще си постигнал догодина по това време?

— Възнамерявам да продължа да дразня леля Грейс, като й правя все повече и повече пари.

— Които ще мога да разпределям за все повече и повече достойни каузи — каза Грейс.

— Не се безпокой, Виктор вече се грижи за това, както ще потвърди Карин.

— Четох доклада на мистър Кауфман и той наистина говори много добре за теб и за банката, Себастиан — каза Грейс.

— Това е похвала — каза Ема и си отбеляза в бележника, преди да погледне сестра си. — Тъй като си една от малцината сред нас, която има чавка пред името си за тази година, какво си замислила за следващите дванайсет месеца, Грейс?

— Седем от питомците ми се надяват да им бъдат предложени места в университети тази година и съм твърдо решена и седемте да ги получат.

— Какви са шансовете им? — попита Хари.

— Сигурна съм, че четирите момичета ще успеят, но имам известни съмнения за момчетата.

Всички се разсмяха — с изключение на Грейс.

— Мой ред е, мой ред е! — настоя Джейк.

— Доколкото си спомням — каза Ема, — миналата година искаше да напуснеш училище. Още ли го искаш?

— Не — твърдо заяви Джейк. — Искам мама да получи онази работа.

— Защо? — попита Саманта.

— Защото така няма да закъснявам за училище всяка сутрин.

— От устата на младенците — каза Хари, неспособен да скрие усмивката си.

Саманта се изчерви, а останалите избухнаха в смях.

— Значи аз ще имам две обещания за следващата година — най-сетне успя да каже тя. — Едно за мен и едно за Джейк.

— Тъй като Джайлс явно не желае да участва тази година, какво си решила ти, Карин? — продължи Ема. — Ще участваш ли пак в някой маратон?

— Никога повече. Но влязох в комисията на благотворителния тръст „Марсдън“ и се надявам семейството да финансира една мисия. Това не включва Себастиан, между другото.

— Да разбирам ли, че тази година ще ми се размине? — засмя се той.

— Не — отвърна Карин. — Убедих Виктор банката да финансира своя мисия — мисията „Фартингс Кауфман“.

— Какво ще ми струва това?

— Ще струва двайсет и пет хиляди паунда на банката, но очаквам ти да финансираш своя собствена мисия — каза Карин.

Себастиан понечи да протестира, но Грейс го изпревари.

— А ние с Джайлс също бихме искали да финансираме мисия — мисията „Барингтън“.

Джайлс се усмихна на сестра си и се поклони.

— Както и ние с Ема — каза Хари, което накара останалите от семейството да заръкопляскат.

— Направо ме хваща страх да си помисля какво ще решиш догодина — каза Себастиан.

— Още не съм свършила с тази — отвърна Карин.

— Себастиан, Джесика, Ричард, Люси и аз ще се радваме да се присъединим и да финансираме наша собствена мисия — каза Саманта.

Себастиан погледна към тавана.

— Джошуа Барингтън, имаш да отговаряш за много неща.

— Браво, Карин — каза Ема, докато си записваше в бележника. — Твой ред е, Джесика — добави тя и се усмихна на внучката си.

— Надявам се да съм сред първите кандидати за наградата „Търнър“.

— Не разбирам защо — каза Грейс. — Търнър никога не би спечелил наградата „Търнър“.

— Това би било голямо постижение, млада госпожо — обади се Хари.

— И ако го постигне — каза Ричард, — тя ще е най-младият художник, попадал някога в началото на списъка.

— Това вече си заслужава да се постигне — каза Грейс. — Върху какво работиш в момента?

— Тъкмо започнах поредица на име „Дървото на живота“.

— О, обичам дърветата — каза Ема. — А ти винаги си била добра в пейзажите.

— Няма да е този вид дърво, бабо.

— Не разбирам — каза Ема. — Дървото си е дърво.

— Освен ако не е символично — предположи Хари и се усмихна на внучката си.

— А твоето решение какво е, дядо? Книгата ти да спечели „Букър“ ли?

— Няма начин — заяви Грейс. — Тази награда никога няма да бъде дадена на разказвач, което е жалко. Но мога да ви кажа на всички, защото съм единствената в тази стая, която е чела книгата, че последният роман на Хари е най-добрата му работа досега. Той напълно оправда надеждите на майка си, така че си е заслужил една година почивка.

Хари беше изненадан. Възнамеряваше да каже на семейството, че ще претърпи сериозна операция през януари, но че няма нужда да се безпокоят, защото ще е извън строя само за няколко седмици.

— Ами ти, Ема? — попита Джайлс. — Да не си решила догодина по това време да си премиер?

— Не — отвърна Ема. — Но възнамерявам през следващата година да съм по-голям неверник, отколкото през изминалата — добави и остави чашата си на масата, като разля малко вино.

— Какво е неверник? — попита Джейк.

— Човек, който гласува за консерватори — обясни Джайлс.

— Значи искам да съм неверник. Но само ако и Фреди е неверник.

— Определено съм — каза Фреди и изрецитира:

„Често намирам за комично,

че Природата винаги отрежда

всяко момиче и всяко момче

да дойде на този свят

като малък либерал

или като малък консерватор!“

— Автор? — попита Грейс.

— Гилбърт.

— Оперета?

— „Йоланта“ — отвърна Фреди. — И тъй като вече съм неверник, реших да си поставя нова цел за следващата година.

— Но ти още не си отбелязал сто точки на Лордс — напомни му Джайлс.

— Възнамерявам да го направя, но догодина по това време ще съм сменил името си.

Неочакваното заявление на Фреди накара всички, дори Джейк, да изгубят дар слово.

— Но на мен винаги ми е харесвало името Фреди — успя най-сетне да промълви Ема. — Мисля, че ти отива.

— Не искам да променям името Фреди. Искам от първи януари да бъда известен като Фреди Барингтън.

Последвалите аплодисменти ясно показаха, че семейството горещо одобрява решението му.

— Процедурата е съвсем проста — каза практичната Грейс. — Просто трябва да подпишеш декларация и Фенуик ще стане минало.

— Аз трябваше да подпиша много повече формуляри, за да постигна това — каза Джайлс, докато стискаше ръката на сина си.

Телефонът зазвъня и след секунди се появи Маркъм и каза:

— Обажда се лорд Уодингтън.

— Принцът на неверниците — заяви Джайлс. — Защо не се обадиш от кабинета ми, Ема?

— Трябва да е сериозно, за да се обажда на Бъдни вечер — отбеляза Ема.

— Обаждането не е за вас, милейди — каза Маркъм. — Той търси лорд Барингтън.

— Сигурен ли си, Маркъм?

— Напълно, милейди.

— Тогава по-добре иди и виж какво иска — каза Ема.

Ако Джесика и Фреди бяха предизвикали мълчание, обаждането на лидера на Камарата на лордовете накара цялото семейство да заговори едновременно. И не млъкнаха, докато вратата не се отвори и домакинът им не застана на прага.

— Е, това реши моето намерение за следващата година — беше единственото, което можеше да им каже Джайлс.

 

 

— Все пак трябва да им кажеш — каза Ема рано на следващата сутрин, докато двамата с Хари вървяха обратно към Имението.

— Възнамерявах да го направя вчера, но Грейс ме засенчи, да не говорим за Фреди и Джайлс.

— Джайлс не можеше да скрие колко се радва на решението на Фреди.

— Той каза ли ти защо лорд Уодингтън е искал да говори с него?

— Нито дума.

— Мислиш ли, че ще смени боята и ще се присъедини към неверниците?

— Никога. Просто не е в стила му. — Тя го погледна. — Та след като предаде книгата, има ли друго нещо, което трябва да направиш, преди да влезеш в болницата?

— Де да можех да го направя.

— Кое да направиш?

— Да сменя темата, без да се налага да добавям ред за връзка. Никога не ти се разминава при книга. В реалния живот двама души разговарят и сменят темите, без да се замислят, понякога дори насред изречение. Скот Фицджералд има разказ, представляващ реален разговор. Не става за четене.

— Колко интересно. А сега отговори на въпроса ми.

— Не — каза Хари. — След като редакторите и коректорите си свършиха работата, няма какво да правя до излизането на книгата.

— Този път къде те спипа страховитата мис Уорбъртън?

— Един детектив от Ню Йорк четеше от картичка правата на задържан три години преди въвеждането на картичките.

— Опа! Нещо друго?

— Двоеточия, които е трябвало да бъдат точка и запетая, и май съм прекалил с използването на думата „сигурно“. Дума, която всички използваме в реалния живот, но не ти се разминава, ако я споменаваме твърде често в роман.

— Този път ще правиш ли турнета?

— Предполагам, че да. Повечето читатели ще решат, че е поредният роман за Уилям Уоруик, и ще се наложи да им обяснявам, че се заблуждават. Пък и Арън вече ми урежда турне в Щатите, а лондонските ми издатели ме натискат да посетя Фестивала на книгата в Бомбай.

— Графикът ще се получи ли? Струва ми се доста натоварен.

— Всъщност всичко се нарежда доста удобно. След две седмици ще постъпя в „Сейнт Томас“, а когато книгата излезе, би трябвало да съм се възстановил напълно.

— Мисля, че е по-добре да не идваш тук, след като те изпишат. Остани в Лондон, където Карин, Джайлс и аз ще можем да се суетим около теб. Вече предупредих в министерството, че ще отсъствам поне за две седмици.

— Мисля, че Джайлс може да отсъства за много по-дълго време.

— Какво те кара да твърдиш това?

— Носи се слух, че посланикът ни във Вашингтон се връща напролет.