Джефри Арчър
Той бе човек (31)

29.

— Десет минути до старта — каза глас по високоговорителя.

Карин тичаше на място, опитвайки се да стигне до онова, което опитните бегачи наричат „зоната“. Беше тренирала часове наред, дори бе пробягала половината разстояние, но сега неочаквано се чувстваше много самотна на стартовата линия.

— Пет минути — обяви съдбовният глас.

Карин погледна спортния си часовник, подарен й неотдавна от Джайлс. 0:00. „Иди колкото се може по-напред“, беше й казал Фреди. Защо да добавя ненужно време и разстояние към надпреварата? Карин никога не бе смятала маратона за надпревара — беше се надявала да финишира за по-малко от четири часа. А сега се надяваше просто да финишира.

— Една минута — избумтя гласът.

Карин беше в единайсетата редица, но тъй като участниците бяха повече от 8000, смяташе, че е достатъчно напред.

— Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно! — извикаха всички бегачи, преди сирената да завие зловещо. Карин натисна копчето на хронометъра и пое напред, пометена от ентусиазираната вълна.

Всяка миля беше отбелязана с широка синя линия на асфалта и Карин пробяга първата за по-малко от осем минути. Когато установи по-равномерен ритъм, започна да забелязва тълпите от двете страни на трасето. Някои викаха, други ръкопляскаха, а трети зяпаха невярващо масата човешка плът с всякакви форми и размери, която се носеше покрай тях на различни скорости.

Умът й започна да се отплесва. Мислеше си за Джайлс, който я бе докарал до малкото село от палатки сутринта, за да се регистрира, и който сега беше някъде на студа и я чакаше да се появи сред отпадналите. След това мислите й се насочиха към неотдавнашното й посещение в Камарата на лордовете да чуе как заместник-министърът на здравеопазването отговаря на въпроси. Ема се бе справила добре и мнението на Джайлс бързо подейства на темпото й. Когато пресече линията, отбелязваща половината разстояние, Карин се надяваше, че темпото й е добро, макар да приемаше, че победителят сигурно вече пресича финала.

Джайлс ги беше предупредил, че Карин едва ли ще финишира за по-малко от четири часа, така че всички бяха станали рано сутринта, за да си намерят място, от което тя ще ги види. Предишната вечер Фреди се бе трудил упорито върху един плакат и се надяваше, че той ще разсмее Карин, докато минава със залитане покрай тях.

Щом се върна на Смит Скуеър, след като остави жена си да се регистрира в Гринуич Парк, Джайлс поведе малката група нейни привърженици към сградата на Министерството на финансите и намери място на първия ред зад бариерите на площада пред парламента, срещу статуята на Уинстън Чърчил.

Карин вече приближаваше онова, което всички маратонци наричаха „стената“. Обикновено идваше между седемнайсетата и двайсетата миля и тя бе чувала толкова често за изкушението да се убедиш, че ако отпаднеш, никой няма да забележи. Всички щяха да забележат. Можеше и да не кажат нищо, но Себастиан ясно бе дал да се разбере, че няма да плати нито пени, ако тя не пресече финала. Сделката си е сделка, беше й напомнил. Но тя сякаш се движеше все по-бавно и по-бавно, а и пътният знак пред нея, който ограничаваше скоростта до трийсет мили в час, не помогна особено на темпото й.

Но нещо, може би страхът от провал, я караше да продължи и тя се престори, че не забелязва, когато първо беше задмината от пощенска кутия, а няколко минути след това от камила. Давай, давай, давай, казваше си. Спри, спри, спри, настояваха краката й. Докато минаваше знака за двайсетата миля, тълпата завика силно, но не за нея, а за гъсеницата, която я подмина.

Когато забеляза в далечината извисяващия се Тауър, Карин започна да вярва, че може и да успее. Погледна часовника — 3 часа и 32 минути. Възможно ли беше да пробяга разстоянието за по-малко от четири часа?

Когато зави от крайречната улица и мина покрай Биг Бен, чу силни и продължителни викове. Погледна и видя Джайлс, Хари и Ема да й махат трескаво. Джесика рисуваше ожесточено, а Фреди държеше плакат с надпис „ДАВАЙ, МИСЛЯ, ЧЕ СИ НА ТРЕТО МЯСТО!“.

Карин някак успя да вдигне ръка в отговор, но когато зави по Мол, едва можеше да поставя единия си крак пред другия. Оставаше й още четвърт миля, когато започна да забелязва претъпканите тротоари от двете страни, още по-възторжено викащите тълпи и дори телевизионен екип на Би Би Си, който я снимаше, докато тичаше назад по-бързо, отколкото тя можеше напред.

Погледна нагоре и видя електронния часовник над финала да отброява неуморно времето. Три часа, 57 минути… и внезапно Карин започна да проявява интерес към секундите — 31, 32, 33… С едно последно херкулесово усилие тя се помъчи да ускори крачка. Когато най-сетне пресече линията, вдигна ръце високо във въздуха, сякаш бе олимпийски шампион. След още няколко крачки падна на земята.

Миг по-късно човек от Червения кръст бе коленичил до нея с бутилка вода в едната ръка и бляскаво сребристо наметало в другата.

— Опитайте се да продължите да се движите — каза й той, докато й слагаше медала.

Карин закрачи — бавно, много бавно, но духът й се повдигна, когато видя в далечината Фреди, който тичаше към нея с разперени ръце, следван плътно от Джайлс.

— Поздравления! — извика Фреди още преди да е стигнал до нея. — Три часа, петдесет и девет минути и единайсет секунди. Сигурен съм, че догодина ще се справиш по-добре.

— Няма да има догодина — заяви твърдо Карин. — Дори Себастиан да ми предлага един милион паунда.