Джефри Арчър
Той бе човек (39)

37.

— Продадено! За сто и двайсет хиляди паунда — обяви Полтимор и чукна с чукчето. — Артикул трийсет и девет — каза той, обръщайки на следващата страница на каталога. — Бяла нефритена брачна купа от периода на Цянлун. Да започнем наддаването с десет хиляди паунда?

Полтимор вдигна очи и видя вдовстващата херцогиня Хартфорд да влиза в компанията на дама, която не познаваше. Един асистент ги поведе по централната пътека и макар че залата беше препълнена, двете бяха настанени на свободни места отпред, като табелките „ЗАПАЗЕНО“ бяха бързо махнати.

Вирджиния се наслаждаваше на мърморенето около себе си — бяха забелязали пристигането й. Макар че търгът бе започнал в седем, мистър Полтимор й бе казал, че не е нужно да идва преди 19:45, тъй като не очакваше артикул 43 да бъде представен много преди 20:15, може би дори в 20:30 часа.

Двете с Присила седяха на петия ред — според Полтимор там бяха най-добрите места, също като в някой театър в Уест Енд. Тъй като не проявяваше интерес към нефритени брачни купи от периода Цянлун, Вирджиния се опита да види какво става около нея и се надяваше, че не е твърде очевидно, че за първи път присъства на голям аукцион.

— Толкова е вълнуващо — каза тя и стисна ръката на Присила, докато се възхищаваше на мъжете. Някои бяха с официално вечерно облекло, очевидно с намерението да идат другаде след края на търга, а останалите носеха елегантни костюми и разноцветни вратовръзки. Най-силно впечатление обаче й направиха жените, облечени в дизайнерски костюми с аксесоари по последна мода. За тях търгът бе по-скоро модно шоу, на което всяка се стремеше да блесне пред другите, сякаш бяха дошли на премиерата на нова постановка. Присила й бе казала, че понякога окончателната цена може да се реши от тях, тъй като те често имали планове вечерта в дома им да се появи конкретна желана вещ; някои от мъжете пък били готови да наддават, за да впечатлят дамите си — или някоя жена, която не ги придружавала.

Залата беше голяма, но Вирджиния не виждаше празни места. Доколкото можеше да прецени, имаше около четиристотин потенциални купувачи в помещение, пълно с колекционери, дилъри и просто с любопитни. Отзад дори имаше правостоящи.

Мистър Полтимор стоеше точно пред нея на полукръгъл подиум, който му предоставяше чудесна гледка към жертвите му. Зад подиума имаше по-малка група старши служители, експерти в различни области, които бяха готови да помогнат и да посъветват водещия търга, докато други си отбелязваха победителя в наддаването и цената. От дясната страна на Полтимор зад преградно въже се бяха събрали мъже и жени с отворени бележници и готови за действие химикалки — пресата, както предположи Вирджиния.

— Продадено! За двайсет и две хиляди паунда — обяви Полтимор. — Артикул четирийсет, полихромно украсена дървена фигура на седящ луохан, около хиляда и четиристотната година. Имам начално предложение за сто хиляди.

Търгът очевидно набираше скорост и Вирджиния остана доволна, когато фигурката се продаде за 240 000 паунда — с четирийсет хиляди над максималната стойност според оценката.

— Артикул четирийсет и едно, рядка светлозелена нефритена фигура на лъв.

Вирджиния не се интересуваше от лъва, който бе вдигнат от един носач, за да го видят всички. Погледна за първи път надясно към леко повдигнатата дълга маса, на която бяха наредени дванайсет бели телефона, до всеки от които стоеше служител на „Сотбис“. Полтимор й бе обяснил, че служителите представляват чуждестранни клиенти, които просто не искат да бъдат виждани в залата, макар че понякога седят дискретно сред публиката. Трима служители бяха вдигнали телефоните си и шепнеха на клиентите, а останалите девет апарата мълчаха — подобно на Вирджиния, онези от другата страна явно също не се интересуваха от нефритения лъв. Вирджиния се запита колко ли телефона ще зазвънят, когато Полтимор открие наддаването за артикул 43.

— Артикул четирийсет и две. Изключително рядка емайлирана ваза юнхучунпин с жълти флорални мотиви. Начална цена сто хиляди.

Сърцето на Вирджиния се разтуптя — следваше обявяването на нейните две вази Мин. Когато чукчето удари на цена 260 000 за артикул 42, в залата оживено замърмориха. Полтимор погледна херцогинята и й се усмихна любезно, докато двама носачи поставяха великолепните вази на отделни поставки от двете му страни.

— Артикул четирийсет и три. Двойка уникални вази от времето на династия Мин, около хиляда четиристотин шейсет и втора година, подарени от император Дзянцин на четвъртия херцог Хартфорд в началото на деветнайсети век. Вазите са в идеално състояние и са собственост на знатна английска дама. — Вирджиния грейна, когато журналистите започнаха да пишат трескаво. — Имам начално предложение… — в залата се възцари гробна тишина — от триста хиляди паунда. — Мълчанието се смени с ахване, а Полтимор се изправи и погледна небрежно присъстващите. — Някой да предлага триста и петдесет?

Вирджиния имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди Полтимор да каже: „Благодаря, сър“, и да кимне на наддаващия в дъното на помещението. Искаше й се да се обърне, но някак си успя да се сдържи.

— Четиристотин хиляди — каза Полтимор, обръщайки се към дългата редица телефони от лявата му страна, където осем служители информираха клиентите си за развитието на търга.

— Четиристотин хиляди — повтори той, когато елегантно облечена млада жена на един от телефоните вдигна ръка, без да престава да говори с клиента си.

— Имаме предложена цена от четиристотин хиляди по телефона — каза Полтимор и незабавно насочи вниманието си към господина в дъното на залата.

— Четиристотин и петдесет хиляди. — И отново се обърна към телефоните. Младата жена незабавно вдигна ръка. Полтимор кимна. — Имам предложение за петстотин хиляди — обяви той и погледна към мъжа отзад, който поклати глава. — Някой да предложи петстотин и петдесет? — попита Полтимор и погледът му отново се плъзна по залата. — Петстотин и петдесет хиляди паунда — повтори той.

Вирджиния започваше да си мисли, че щеше да е по-добре да беше приела предложението на дилъра от Чикаго, когато Полтимор обяви на всеослушание:

— Петстотин и петдесет. Имаме нов участник в търга. — Той погледна към директора на Националния музей на Китай.

Когато се обърна към телефоните, младата жена вече бе вдигнала ръка.

— Шестстотин хиляди — каза Полтимор и отново погледна директора, който говореше възбудено с мъжа от дясната си страна, преди да вдигне глава и леко да кимне.

— Шестстотин и петдесет хиляди — каза Полтимор и отново фиксира с поглед младата жена на телефона. Този път отговорът й отне малко повече време, но накрая ръката й се вдигна. — Седемстотин хиляди паунда — обяви Полтимор, давайки си сметка, че това ще е световен рекорд за китайско произведение на изкуството, продадено на търг.

Журналистите драскаха с бясна скорост — читателите им обичаха световните рекорди.

— Седемстотин хиляди — благоговейно прошепна Полтимор в опит да изкуши директора, но без да го кара да бърза — той продължаваше разговора с колегата си.

— Седемстотин хиляди? — попита Полтимор, сякаш предлагаше багета. Долови някакво раздвижване в дъното на залата. Опита се да го игнорира, но се разсея от двамата души, които си пробиваха път през тълпата, докато директорът на музея вдигаше ръка.

— Имам предложение за седемстотин хиляди — каза Полтимор и погледна към телефоните, но вече не можеше да игнорира мъжа и жената, които крачеха по пътеката към него. Можеше да им каже, че усилията им са безсмислени, тъй като всички места бяха заети. — Седемстотин и петдесет хиляди — предложи той на директора, предполагайки, че двойката ще се върне назад, но тя не го направи.

— Имам предложение за седемстотин и петдесет хиляди — каза Полтимор след кимането на директора и се обърна към младата жена на телефона. Опитваше се да не губи концентрация: охраната вероятно щеше да се появи всеки момент и учтиво да изведе досадната двойка. Взираше се с надежда към жената на телефона, когато авторитетен глас твърдо заяви:

— Представям ви съдебна заповед да спрете продажбата на вазите от Хартфорд.

Мъжът подаде на Полтимор подпечатан документ точно когато младата жена на телефона вдигна ръка.

— Осемстотин хиляди — почти прошепна Полтимор, а един елегантен мъж от малката група зад подиума пристъпи напред, взе документа, махна червената лента и зачете съдържанието му.

— Осемстотин и петдесет хиляди? — предложи Полтимор, докато седящите на първия ред започнаха да бъбрят помежду си за онова, което бяха чули. Когато преведената на китайски новина стигна до директора, всички в залата с изключение на Вирджиния говореха. Тя само се взираше в мъжа и жената до подиума.

— Марк — каза твърд глас зад Полтимор.

Той се обърна, наведе се и изслуша внимателно съвета на юрисконсулта на „Сотбис“, после кимна, изправи се и заяви с цялата сериозност, на която беше способен:

— Дами и господа, със съжаление трябва да ви съобщя, че артикул четирийсет и три е оттеглен от продажбата.

Думите му бяха посрещнати с изумени възгласи и оживено бъбрене.

— Артикул четирийсет и четири — продължи Полтимор, без да пропуска нито такт. — Купа от времето на династия Сун с черна глазура на петна…

Но никой не проявяваше никакъв интерес към въпросната династия.

Журналистите зад въжето отчаяно се опитваха да се измъкнат от заграждението и да научат защо артикул 43 е бил оттеглен — бяха наясно, че статията, която бяха смятали да се побере на две колони в раздела за култура, сега ще попадне на първата страница. За тяхно съжаление експертите на „Сотбис“ бяха като китайски мандарини — с плътно стиснати устни и сякаш напълно оглушали.

Неколцина фотографи бързо наобиколиха херцогинята. Докато светкавиците им проблясваха, тя се обърна за утеха към Присила, но приятелката й вече я нямаше. Лейди Вирджиния се обърна към лейди Камила — две царици на шахматната дъска. Една от тях всеки момент щеше да се катурне, а другата — жената, която никога не напускаше замъка, освен ако не е абсолютно наложително — отправи на противничката си обезоръжаваща усмивка и прошепна:

— Шах и мат.