Джефри Арчър
Той бе човек (14)

12.

Дезмънд Мелър лежеше на тънкия груб дюшек час след час, положил глава на твърдата като камък възглавница и загледан в тавана. Мъчеше се да измисли какво да прави, след като Клифтън беше отказал предложението му. Мисълта как Ейдриън Слоун го ограбва и същевременно унищожава компанията му, го правеше още по-параноичен.

Вратата на килията се отвори и надзирателят извика: „Двор!“, макар че се намираше само на няколко стъпки от него. По това време следобед затворниците излизаха от килиите си за час и можеха да се разхождат в двора, да се упражняват и да се срещнат със съкилийниците си, за да обсъдят следващото престъпление, след като излязат на свобода.

Мелър обикновено търсеше компанията на попадналите за първи път на това място, които нямаха намерение да се връщат към престъпния живот. Беше му забавно, че буквално се натъкна на първите си познати, завършили в Итън (в затвора за марихуана) и Кеймбридж (за измама), докато правеше обиколки из двора. Но не и днес. За днес вече беше решил с кого трябва да поговори насаме.

Беше направил две обиколки на двора, преди да забележи Наш, който вървеше сам няколко крачки пред него. Малко бяха затворниците, които биха поискали да прекарат часа за упражнения с наемен убиец, който вероятно щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките и не му пукаше особено, ако прекара няколко дни в изолатора, задето е пребил някой затворник, който го е раздразнил с нещо. Последният нещастник беше дежурен в столовата: не бе сложил на Наш достатъчно голяма порция пържени картофи и се озова с изпържена ръка.

Мелър прекара още една обиколка в репетиране на предварително подготвените думи, преди да настигне Наш, макар че простият поздрав „Чупката“ едва не го накара да размисли. Ако не беше толкова отчаян, Мелър бързо щеше да продължи напред.

— Имам нужда от съвет.

— Тогава си намери адвокат.

— Адвокатът ще е безполезен за онова, което съм намислил — каза Мелър.

Наш го изгледа.

— Гледай да си заслужава, защото ако ме пързаляш, ще прекараш остатъка от присъдата си в лечебницата. Ясно ли се изразих?

— Напълно — каза Мелър, който неочаквано започна да разбира значението на „корав човек“, но и вече бе късно да даде на заден. — Хипотетично казано… — започна той.

— Що за идиотщина?

— Колко получава един наемен убиец за изпълнение на поръчка?

— Ако си слушалка на ченгетата, ще те убия и безплатно — каза Наш.

— Аз съм бизнесмен — каза Мелър. Макар че сърцето му още биеше лудо, вече не изпитваше страх. — И ми трябва услугата на професионалист.

— Зависи каква точно услуга търсиш. Като при всеки добър бизнес цените ни са конкурентни — каза Наш с усмивка, която разкри трите зъба в устата му. — Ако искаш просто да сплашиш някого, счупена ръка или крак, ще ти струва хилядарка. Две хилядарки, ако мишената има връзки, и много повече, ако има закрила.

— Няма никакви важни връзки, нито закрила.

— Това прави нещата по-лесни. И каква точно е услугата?

— Искам да му счупиш врата — тихо каза Мелър. За първи път Наш като че ли се заинтересува. — Но в никакъв случай не бива да се проследи до мен.

— Какво, за шибан аматьор ли ме мислиш?

— Щом си толкова добър — осмели се да се изрепчи Мелър, — как така се озова тук? — Старецът му винаги му беше казвал да се отнася с грубияните грубиянски и сега щеше да разбере дали съветът е добър.

— Добре де, добре — каза Наш. — Ама няма да ти излезе евтино. Копоите никога не откъсват шибаните си очи от мен — изръмжа той. — Четат ми писмата преди да ги видя и подслушват телефонните ми разговори, ама аз намерих начин да ги заобиколя. Така че единственият ми шанс е да уредя нещо по време на свиждане. Дори тогава навсякъде има камери, а сега си имат и шибан експерт, който чете всяка моя дума по устните ми.

— Да не би да казваш, че е невъзможно?

— Не. Скъпо е. И няма да стане утре вечер.

— Каква е цената?

— Десет хилядарки предварително и още десет в деня на погребението.

Мелър остана изненадан колко малко струва човешкият живот, макар че предпочете да не мисли какви ще са последствията, ако не успее с второто плащане.

— Размърдай се, че копоите ще станат подозрителни — твърдо каза Наш. — Ако си вържеш обувките преди да напуснеш двора, ще знам, че говориш сериозно. Иначе не ми досаждай отново.

Мелър ускори крачка и настигна един джебчия, който можеше да ти свали часовника, без да се усетиш. Забавен номер вътре, професия навън. Джони Бързака можеше да си докара сто необлагаеми хилядарки годишно и рядко получаваше по-голяма присъда от шест месеца.

Сирената предупреди затворниците, че е време да се връщат в килиите си. Мелър клекна и завърза връзката на дясната си обувка.

На лейди Вирджиния изобщо не й беше приятно да посещава затвора със строг режим Белмарш. Толкова се различаваше от спокойната атмосфера на Форд Оупън, където можеха да седнат на чай и бисквити в събота следобед. Но тъй като беше обвинен за второ и по-сериозно престъпление, Мелър бе преместен от Градината на Англия обратно в Адското тресавище, както го наричаха рецидивистите.

Особено не й харесваше да бъде претърсвана за наркотици от груба надзирателка, при това на места, за които не би минало през ума й, нито пък да чака решетките да се отключват и заключват само за да мине още няколко метра. И шумът беше непрекъснат, сякаш в затвора бяха прибрани поне десет рокгрупи.

Когато най-сетне стигна до голямата бяла стая без прозорци, тя погледна нагоре и видя неколцина надзиратели да гледат надолу към посетителите от кръглия балкон, а охранителните камери непрекъснато се въртяха. Най-лошото обаче бе, че трябваше да търпи близостта не само на работническата класа, но и на престъпното братство.

Но възможността да спечели пари определено й помогна да преглътне унижението, макар че дори Мелър не би могъл да й бъде от полза за последния й проблем.

Сутринта Вирджиния беше получила писмо с много внимателно подбрани думи от старшия партньор Гудман Дерик. С него той учтиво, но твърдо настояваше в срок от трийсет дни Вирджиния да върне сумата от два милиона паунда, получена под лъжлив предлог. В противен случай нямал да има друг избор, освен да заведе дело от името на клиента си.

Вирджиния нямаше и две хиляди паунда, камо ли два милиона. Тя незабавно се обади на адвоката си и му каза да й уреди среща със сър Едуард Мейкпийс с надеждата, че той ще успее да измисли някакво решение. Не беше оптимистично настроена. Може би беше дошло времето най-сетне да приеме поканата от един далечен братовчед да му погостува в ранчото му в Аржентина. Той редовно повтаряше предложението си при ежегодните си визити в Каудрей Парк заедно с хергеле коне и група красиви млади мъже. И двата антуража се сменяха при всяка визита. Можеше да се сети само за едно по-лошо нещо от това да прекара няколко години в ранчо в Аржентина — да ги прекара на място като това.

Паркира своя „Морис Майнър“ между един „Ролс-Ройс“ и един „Остин А40“ и тръгна към рецепцията.

Мелър седеше сам в помещението за свиждане и чакаше появата на Вирджиния. Безценните минути се изнизваха. Тя никога не идваше навреме, но тъй като той нямаше други посетители, не беше в позиция да се оплаква.

Огледа се и погледът му се спря върху Наш, който стоеше срещу някаква перхидролена блондинка с ярко червило, бяла тениска без сутиен и черна кожена минипола. Мелър я хареса — и това бе знак колко е отчаян.

Наблюдаваше ги внимателно, както и неколцината надзиратели от балкона горе. Двамата сякаш не си говореха, но после Мелър осъзна, че само защото устните им не се движат, това не означава, че не водят разговор. Повечето хора биха приели, че са мъж и жена, но тъй като Наш беше гей, явно ставаше дума за бизнес. И Мелър знаеше чий бизнес обсъждат.

Вдигна очи, когато Вирджиния се появи при масата му с чаша чай и блокче шоколад. Спомни си, че Себастиан му беше купил две шоколадчета.

— Има ли новини за датата на делото? — попита тя, докато сядаше срещу него.

— Сключих сделка — каза Мелър. — Съгласих се да се призная за виновен по по-лекото обвинение за по-кратка присъда — още четири години, или общо шест. При добро поведение мога да изляза след три.

— Не е много — пресилено оптимистично каза Вирджиния.

— Достатъчно е, за да може Слоун да изсмуче компанията ми. Когато изляза на свобода, от нея ще е останал само надписът над вратата.

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Да. Точно затова поисках да се срещнем. Трябват ми десет хиляди, при това бързо. Завещанието на майка ми най-сетне е изпълнено и макар че ми остави всичко, единственото наистина ценно нещо е къщата й в Салфорд. Местният агент на недвижими имоти успя да я продаде за дванайсет хилядарки и му наредих да напише чека за теб. Искам някой да го вземе колкото се може по-скоро.

— Ще ида до Салфорд във вторник — каза Вирджиния, сякаш имаше по-важна среща в понеделник сутринта. — Но какво искаш да направя с парите?

Мелър изчака камерата да се завърти, преди да продължи.

— Искам да предадеш десет хиляди в брой на мой бизнес сътрудник. Останалото е за теб.

— Как ще го позная?

— Как ще я познаеш — поправи я Мелър. — Погледни към моето ляво и ще видиш една блондинка да говори с тип, който прилича на боксьор тежка категория. — Вирджиния погледна надясно и нямаше как да пропусне двойката, която сякаш беше излязла от евтин комикс. — Видя ли я?

Вирджиния кимна.

— Ще се срещнете в Музея на науката. Тя ще чака при „Ракета“ на Стивънсън на партера. Ще ти се обадя и ще ти съобщя подробностите веднага щом ги науча.

Това щеше да е първото посещение на Музея на науката за Вирджиния.