Джефри Арчър
Той бе човек (41)

39.

— Искал си да ме видиш, председателю.

— Виктор, би ли седнал за момент, докато подпиша чека? Всъщност можеш да си вторият подписващ.

— Кой е получателят?

— Карин Барингтън, за триумфа й на Лондонския маратон.

— Напълно заслужено — каза Виктор, извади писалката си и подписа с размах. — Фантастично постижение. Аз не бих се справил и за седмица, какво остава за четири часа.

— А аз дори не бих се опитал — каза Себ. — Но не това е причината да искам да те видя. — Тонът му се промени, след като празните приказки, които доставят такова удоволствие на англичаните преди да заговорят по същество, се изчерпаха. — Искам от теб да поемеш повече отговорности.

Виктор се усмихна, сякаш знаеше какво ще предложи председателят.

— Искам да станеш заместник-председател на борда на банката и моя дясна ръка.

Виктор не се опита да скрие разочарованието си. Себ не беше изненадан и можеше само да се надява, че той ще приеме — ако не веднага, то поне в дългосрочен план.

— А кой ще е главен изпълнителен директор?

— Смятам да предложа мястото на Джон Ашли.

— Но той е в банката само от две години и се носи слух, че „Барклис“ искат да го поканят да оглави офиса им в Близкия изток.

— Аз също чух тези слухове и те само ме убедиха, че не можем да си позволим да го губим.

— Тогава предложи на него да стане заместник-председател — повиши тон Виктор. Себастиан не успя да измисли убедителен отговор. — Не че ще има особен смисъл — продължи Виктор, — защото много добре знаеш, че той ще погледне на този пост просто като на красива фасада и ще го откаже.

— Аз не гледам така на поста — каза Себ. — Смятам го не само за повишение, но и за оповестяване, че ти си естественият ми приемник.

— Дрън-дрън. Да не би да си забравил, че сме на една възраст? Не, ако направиш Ашли изпълнителен директор, всички ще приемат, че си избрал него за свой приемник, а не мен.

— Но ти ще си останеш начело на обменния отдел, който е един от най-доходоносните.

— И е подчинен пряко на главния изпълнителен директор, ако случайно си забравил.

— Тогава ясно ще дам да се разбере, че отсега нататък ще бъдеш подчинен пряко на мен.

— Това е просто дребна отстъпка и всички ще го разберат. Не, ако не смяташ, че съм достоен за директор, не ми оставяш друг избор, освен да си подам оставката.

— Това е последното, което искам — каза Себастиан, но най-старият му приятел излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

— Е, това мина добре — въздъхна Себ.

— Отлагаш го от години — каза Карин, след като прочете писмото.

— Но аз съм над шейсет — запротестира Джайлс.

— Това е „Касъл“ срещу „Вилидж“, а не Англия срещу Западните Индии — напомни му тя. — А и все ми повтаряш колко ти се иска да бях видяла тайната ти страст.

— Когато бях в разцвета на силите си, не сега.

— И — продължи Карин, без да му обръща внимание, — ти обеща на Фреди. — Джайлс не се сети за подходящ отговор. — И да си го кажем направо, щом аз мога да пробягам маратон, ти със сигурност можеш да участваш в селски мач по крикет. — Думи, които най-сетне накараха мъжа й да млъкне.

Джайлс прочете отново писмото и седна със стон зад бюрото си. Извади от чекмеджето лист, махна капачката на писалката си и започна да пише.

Скъпи Фреди,

С най-голямо удоволствие ще се включа в отбора ти за…

— Наистина са великолепни! — каза младият мъж, който се възхищаваше на седемте графики, спечелили Наградата на основателя.

— Мислите ли? — отвърна младата жена.

— Разбира се! И каква чудесна идея да избере за тема седемте възрасти на жената.

— О, това го бях пропуснала — каза тя и се вгледа в него по-внимателно.

Облеклото на младия мъж подсказваше, че не се е погледнал в огледалото, преди да излезе на работа сутринта. Нито една дреха не подхождаше на друга. Елегантно сако „Харис Туийд“ със синя риза, зелена вратовръзка, сиви панталони и кафяви обувки. Но пък излъчваше заразителна топлина и ентусиазъм относно творбите.

— Както виждате — оживено продължи той, — художничката е избрала за своя тема жена, участваща в маратон, и е изобразила седемте етапа от състезанието. На първата графика тя е на старта, загрява, малко е изпълнена с опасения, но е нащрек. На следващата — той посочи втората рисунка — тя достига петата миля и все още е пълна с увереност. Но когато стига десетата — продължи младият мъж, обръщайки се към третата рисунка, — очевидно започва да изпитва болката.

— А четвъртата? — попита тя и се вгледа по-внимателно в графиката, която художничката бе описала като „стената“.

— Вижте само изражението й. Няма съмнение, че започва да се чуди дали ще успее да стигне до финала. — Младата жена кимна. — А петата я показва как едва се крепи, докато минава покрай… семейството си, предполагам. Вдига ръка да ги поздрави, но с един-единствен деликатен щрих художничката недвусмислено показва какво огромно усилие й струва този жест. — Младият мъж посочи шестата графика и продължи въодушевено: — А тук я виждаме как минава финала, вдигнала ликуващо ръце. И секунди по-късно, на последната графика, тя рухва изтощена на земята, след като е дала всичко от себе си и е наградена с медал. Обърнете внимание, че художничката е добавила лентата в жълто и зелено, единствения намек за цвят в седемте рисунки. Наистина блестящо.

— Явно вие самият сте художник.

— Де да бях — с усмивка отвърна той. — Най-голямото ми постижение беше награда в училище. После реших да кандидатствам в „Слейд“, но не ме приеха.

— Има и други колежи по изкуствата.

— Да, и аз кандидатствах в повечето — Голдсмитс, Челси, Манчестър. Дори отидох в Глазгоу на интервю, но резултатът винаги беше един и същ.

— Много съжалявам.

— Не е нужно, защото накрая попитах един член на една от комисиите защо непрекъснато ме отхвърлят.

— И той какво каза?

Младият мъж се хвана за реверите на сакото си и заговори с гласа на двайсет години по-възрастен човек.

— „Отличните ви оценки са впечатляващи и си личи, че проявявате страст към темата и имате енергия и ентусиазъм в изобилие, но за съжаление нещо липсва.“ „Какво е то?“, попитах аз. „Талант“, отвърна той.

— Ама че жестоко!

— Не бих казал. Просто реалистично. След това ме попита дали не обмислям да преподавам, с което само сипа сол в раната, защото ми напомни за думите на Джордж Бърнард Шоу „който може, го прави, който не може, преподава“. Но като се замислих по-късно, осъзнах, че той е прав.

— Значи сте учител?

— Да. Учих история на изкуството в Кингс Колидж и сега преподавам в една гимназия в Пекам, където поне мога да кажа, че съм по-добър художник от учениците си. Е, от повечето — добави и се ухили.

Тя се разсмя.

— И какво ви връща в „Слейд“?

— Идвам на повечето изложби на студентите с надеждата да открия някой с истински талант и да добавя творбите му към колекцията си. През годините се сдобих с неща на Крейджи Ейчисън, Мери Федън и дори малка скица с молив на Хокни, но с удоволствие бих добавил и тези седем графики.

— Какво ви спира?

— Не мога да събера кураж да попитам колко струват, а тъй като тя току-що е спечелила Наградата на основателя, едва ли ще мога да си ги позволя.

— Колко струват според вас?

— Не зная, но бих дал всичко за тях.

— Колко имате?

— Когато за последно проверих сметката си, малко над триста паунда.

— В такъв случай сте късметлия, защото са оценени на двеста и петдесет.

— Да идем да видим дали сте права, преди някой да ги е грабнал. Между другото — каза той, докато вървяха към гишето за продажби, — аз съм Ричард Лангли. Приятелите ми ми казват Рик.

— Приятно ми е — каза тя, докато си стискаха ръцете. — Аз съм Джесика Клифтън. Приятелите ми ми казват Джеси.