Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

40

Конспект:

Фактите

Камбаната

Сигурен съм

 

Ден. Ясно е. Барометърът показва 760.

Нима аз, Д–503, съм написал тези двеста и двайсет страници? Нима някога съм чувствувал — или съм си въобразявал, че изпитвам всичко това?

Почеркът — моят. И по-нататък — същият почерк, но за щастие само почеркът е същият. Никакви бълнувания, никакви нелепи метафори, никакви чувства: само факти. Защото аз съм здрав, напълно здрав, абсолютно здрав. Усмихвам се — не мога да не се усмихвам, измъкнаха от главата ми някакво трънче и сега там е леко, пусто. По-точно: не пусто, но без нищо странично, което да ми пречи да се усмихвам (усмивката е нормално състояние на нормалния човек).

Фактите са такива. Онази вечер моя, открил границите на Вселената съсед, мен и всички, които бяха с нас — ни откараха в най-близкия аудиториум (номерът на аудиториума, кой знае защо, ми бе познат: 112). Там бяхме вързани върху масите и подложени на Великата Операция.

На другия ден аз, Д–503, се явих пред Благодетеля и му разказах всичко, което знаех за враговете на щастието. Защо по-рано това ми се струваше трудно? Не разбирам. Единственото ми обяснение е в тогавашната ми болест (душата).

Същия ден вечерта — на една маса с Него, с Благодетеля, седях (за първи път) в прочутата Газова Стая. Доведоха онази жена. В мое присъствие тя трябваше да даде показания. Тази жена упорито мълчеше и се усмихваше. Забелязах, че има остри и много бели зъби и че това е красиво.

После я вкараха под Камбаната. Лицето й стана много бяло, а тъй като очите й са тъмни и големи — това бе много красиво. Когато започнаха да изпомпват въздуха изпод Камбаната — тя отметна назад глава, притвори очи, устните стиснати — това ми напомни нещо. Тя ме гледаше, вкопчена здраво в облегалките на креслото — гледаше ме, докато очите й не се затвориха напълно. Тогава я измъкнаха, върнаха я в съзнание с помощта на електродите и отново я вкараха под Камбаната. Това се повтори три пъти — и въпреки това тя не каза нито дума. Другите, доведени с тази жена, излязоха по-честни: мнозина от тях започнаха да говорят още от първия път. Всички те утре ще се изкачат по стъпалата към Машината на Благодетеля.

Не бива да се отлага — защото в западните квартали — все още е хаос, рев, трупове, зверове и — за жалост — значителен брой номера, изменили на разума.

Но на перпендикулярния, 40-ти булевард успяхме да конструираме временна Стена от високоволтови вълни. И аз се надявам — ще победим. Нещо повече: сигурен съм — ще победим. Защото разумът трябва да победи.

 

1924 година

Край
Читателите на „Ние“ са прочели и: