Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

8

Конспект:

Ирационалният корен

R–13

Триъгълникът

 

Беше много отдавна, още в ученическите години, когато ме сполетя този √–1. Така ясно, отчетливо си спомням: светлата кълбовидна зала, стотиците кръгли момчешки глави — и Пляпа, нашият математик. Бяхме го кръстили Пляпа, защото бе вече доста изхабен и раздрънкан и когато дежурният му пъхаше щепсела, от високоговорителя винаги се чуваше най-напред: „Пля-пля-пля-тшшш“, и чак после — урокът. Веднъж Пляпа говорѝ за ирационалните числа — и помня, че се разплаках, блъсках с юмруци по чина и крещях: „Не искам √–1! Измъкнете от мен този √–1!“ Този ирационален корен се врасна у мен като нещо чуждо, непознато, страшно, той ме поглъщаше — невъзможно беше да го осмислиш и обезвредиш, защото бе извън ratio.

И ето го сега отново √–1. Прегледах дневника си — и разбрах, че съм хитрувал със самия себе си, лъгал съм себе си — само за да не видя √–1. Всичко това са глупости — че съм болен и прочие: можех да отида там; зная, че преди седмица бих отишъл, без да се замисля. Защо сега… Защо?

Ето и днес. Точно в 16,10 — стоях пред блестящата стъклена стена. Над мен — златното, слънчево, чисто сияние на буквите върху табелата на Бюрото. Вътре, зад стъклото — дълга опашка от синкави юнифи. Лицата им блещукат като светилници в древна църква: дошли са да извършат подвиг, дошли са да поднесат пред олтара на Всеобщата Държава своите любими, приятелите си — себе си. А аз — аз се стремях към тях, с тях. И не можех: краката ми бяха като вкопани в стъклените плочи — стоях, гледах тъпо, нямах сили да мръдна от мястото си…

— Ей, математико, какво си се замечтал!

Трепнах. Срещу мен — черни, лакирани от смеха очи, дебели негърски устни, Поетът R–13, старият ми приятел, и с него розовата О.

Обърнах се сърдито (мисля, че ако те не ми бяха попречили, в крайна сметка щях да изтръгна окончателно от себе си този и да вляза в Бюрото).

— Не съм се замечтал, а ако не възразявате — любувах се — отвърнах рязко.

— Да, да! Вие, драги, не сте за математик, вие сте поет, да, поет! Я се прехвърлете при нас — поетите, а? Искате ли — веднага ще ви уредя?

R–13 се дави, като говори, думите направо бликат от него, от дебелите му устни хвърчат пръски; всяко „п“ — фонтан, „поети“ — фонтан.

— Аз служих и ще служа на знанието — намръщих се (не обичам шегите и не ги разбирам, а R тринайсет има лошия навик да се шегува).

— Чак пък: знанието! Това ваше знание е боязън. Защо да спорим: така е. Просто искате да оградите със стена безкрайното, а зад нея се страхувате да надникнете. Да! Надниквате — и бързате да затворите очи. Да!

— Стените са основата на всеки човешки… — започнах аз.

R избликна фонтан, О се засмя розово, кръгло. Махнах с ръка: смейте се, все ми е едно. Не ми беше до тях. Трябваше с нещо да преглътна, да задуша този проклет √–1.

— Хайде елате с мен у дома — предложих аз, — ще поседим, ще порешаваме задачи (спомних си тихия вчерашен час — може би така ще стане и днес).

О погледна R; лъчезарно, кръгло погледна и мен, бузите й леко се обагриха в нежния вълнуващ цвят на нашите талони.

— Но днес… Днес имам талон за него — кимна тя към R, — а вечерта той е зает… Тъй че…

Влажните лакирани устни добродушно примляснаха.

— Какво от това — на двама ни с нея ни стига и половин час. Нали, О? Не съм по задачите, така че ви каня при мен, просто ще поседим.

Страхувах се да остана насаме със себе си — или по-точно с този нов, чужд за мене човек, който по някаква странна случайност носеше моя номер — Д–503. И тръгнах с R. Наистина той не е точен, не е ритмичен, има някаква изопачена, смешна логика, но все пак сме приятели. Не случайно преди три години заедно избрахме милата розова О. Това ни свързва някак още по-здраво и от ученическите години.

По-нататък — в стаята на R. Уж всичко е както при мен: Скрижалите, стъклените кресла, бюрото, шкафът, леглото. Но още като влезе — дръпна едното кресло, другото, плоскостите се изместиха, нещата нарушиха установените си параметри, станаха неевклидови. R си е все същият, все същият. По Тейлър и по математика винаги креташе на опашката.

Спомнихме си стария Пляпа: как ние, момчетата, лепяхме по стъклените му крака благодарствени бележки (много обичахме Пляпа). Спомнихме си Законоучителя[1]. Той бе необикновено гръмогласен — от високоговорителя направо духаше вятър, — а ние, децата, повтаряхме на висок глас след него текстовете. Дръзкият R напъха веднъж в рупора му сдъвкана хартия: всеки текст — изстрел от сдъвкана хартия. R, разбира се, го наказаха. Това, което направи, бе наистина грозно, но сега ние се смеехме — целият ни триъгълник — и признавам си, аз също.

— А представяте ли си да беше от плът и кръв, като при древните, а? Ех че щеше да бъде… — при „б“-то — фонтан от дебелите мляскащи устни…

Слънце — през тавана и стените; слънце отгоре, отстрани и отразено — отдолу. О — на коленете на R–13 и мънички капчици слънце в сините й очи. Сякаш се постоплих, мина ми; √–1 заглъхна, не мърдаше…

— А как е вашият ИНТЕГРАЛ? Скоро ли ще полетим да просвещаваме чуждопланетните жители, а? Бързайте, бързайте! Защото ние, поетите, толкова нещо ще надраскаме, че и вашият ИНТЕГРАЛ не ще може да го вдигне. Всеки ден от 8 до 11… — R отметна глава, почеса се по тила: тилът му е някак четириъгълен като прикрепено отзад куфарче (спомних си старинната картина „В каретата“).

— А, вие също ли пишете за ИНТЕГРАЛА? — оживих се аз. — Я кажете за какво? Например днес.

— Днес — за нищо. Бях зает с друго… — „б“-то ме пръсна право в очите.

— С какво друго?

R се намръщи.

— Е, сега пък — с какво! Ако не възразявате — с присъда. Поетизирах една присъда. Някакъв идиот, от нашите поети… Две години седя до мен, уж нищо особено. И изведнъж — виж го ти: „Аз, казва, съм гений, геният е над закона.“ И такива ги надрънка… Какво да ви разправям… Ех!

Дебелите устни увиснаха, лакът в очите се изличи. R–13 скочи, обърна се, втренчи се някъде през стената. Гледах здраво заключеното му куфарче и си мислех: какво ли прехвърля той там сега — в куфарчето си?

Минута неловко асиметрично мълчание. Не разбрах каква е работата, но тук имаше нещо.

— За щастие допотопните времена на всевъзможни шекспировци и достоевскиевци, както им викаха някога, отминаха — казах нарочно високо.

R се извърна към мен. Думите както преди се лееха, бликаха от него, но ми се стори, че веселия лак в очите му вече го нямаше.

— Да, мили ми математико, за щастие, за щастие, за щастие! Ние сме най-щастливото средноаритметично… Както вие казвате: да се интегрира от нула до безкрайност — от кретена до Шекспир… Да!

Не зная защо — може би без всякаква връзка — си спомних онази, нейния тон; някаква много тънка нишка се проточваше между нея и R. (Каква?) √–1 отново се размърда. Отворих плочката си: 17 и 25 минути. Оставаха им 45 минути за розовия талон.

— Време ми е… — целунах О, стиснах ръка на R и тръгнах към асансьора.

На булеварда, след като преминах на другия тротоар, се огледах: в светлата, цялата пронизана от слънце стъклена грамада на дома — тук-там имаше сиво-сини, непрозрачни клетки със спуснати щори — в тях се осъществяваше ритмичното тейлъризирано щастие. Намерих с поглед клетката на R–13 на седмия етаж: той вече беше спуснал щорите.

Милата О… Милият R… В него също има (не зная защо „също“ — но нека остане както съм го написал) — в него също има нещо, което не ми е съвсем ясно. И все пак аз, той и О — сме триъгълник, макар и неравнобедрен, но все пак триъгълник. Ние, ако говорим с езика на нашите прадеди (може би за вас, мои чуждопланетни читатели, той е по-разбираем), ние сме семейство. И толкова е хубаво понякога, макар и за кратко, да си починеш, да се затвориш в обикновения здрав триъгълник от всичко, което…

Бележки

[1] Разбира се, става дума не за „Закон Божи“ на древните, а за закона на Всеобщата Държава. — Б.а.