Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

16

Конспект:

Жълтото

Двуизмерната сянка

Неизлечимата душа

 

Не съм писал няколко дни. Не зная точно колко: всичките си приличат. Всички са в един цвят — жълт, като изсушен, нагрят пясък, и нито педя сянка, нито капка вода, и по жълтия пясък — без край. Не мога без нея — а тя от момента, когато така странно изчезна в Древния Дом…

Видях я само веднъж по време на разходката. Преди два-три-четири дни — не зная: всичките си приличат. Тя се мярна, изпълни за секунда жълтия празен свят. Хванал ръката й — до рамото й, — двойният S, тънкият хартиен доктор и още някой, четвърти — запомних само пръстите му: те излитаха от ръкавите на юнифата му като снопчета лъчи — необикновено тънки, бели, дълги. I вдигна ръка, махна ми; през главата на S — наведе се към онзи с пръстите-лъчи. Счу ми се думата ИНТЕГРАЛ: четиримата ме погледнаха; и мигом се изгубиха в сиво-синьото небе, и отново — жълтият, спечен от сушата път.

Същия ден вечерта тя имаше розов талон за мен. Стоях пред номератора — и с нежност, с омраза го молех да щракне, за да се появи час по-скоро в белия процеп: I–330. Хлопваше вратата, от асансьора излизаха — бледи, високи, розови, мургави, щорите наоколо падаха. Нея я нямаше. Не дойде.

И може би точно в тази минута, точно в 22, когато пиша това — тя, затворила очи, също както тогава, се обляга на нечие рамо и също тъй му говори: „Обичаш ли ме?“ На кого? Кой е той? Дали не онзи, с лъчите-пръст или R с дебелите устни-фонтан? Или S?

… Защо през всички тези дни чувам зад себе си плоските му шляпащи като в локва стъпки? Защо всички тези дни е след мен — като сянка? Отпред, отстрани, отзад — сиво-синя, двуизмерна сянка; през нея минават, настъпват я, но тя все тъй е неизменно тук, до мен, сякаш завързана с невидима пъпна връв. Може би тази пъпна връв е тя — I? Не зная. Или може би те, Пазителите, вече знаят, че аз…

Ако ми кажат: вашата сянка ви вижда, през цялото време ви вижда. Разбирате ли? Изведнъж се появява странно усещане: ръцете ми са чужди, пречат ми и забелязвам, че ги размахвам нелепо, не в такт с крачките си. Или изведнъж — това непреодолимо желание да се огледам, а не бива да го правя, за нищо на света, вратът ми е като скован. И бягам, бягам все по-бързо и чувствувам с гърба си: след мен все по-бързо тича и сянката, и от нея — наникъде, наникъде…

В стаята си съм, най-после сам. Тук пък нещо друго: телефонът. Отново набирам номера: „Да, моля, I триста и трийсет.“ И отново в слушалката — лек шум, нечии крачки в коридора — покрай вратата на стаята й, и мълчание… Трясвам слушалката — не мога, не мога повече. Натам — при нея.

Това беше вчера. Хукнах натам и цял час, от 16 до 17, обикалях около дома, където живее. Покрай мен, в редици — номера. Хиляди нозе отмерваха такт и поклащайки се, край мен пълзеше милионнокрако чудовище. А аз съм сам, изхвърлен от бурята на необитаем остров, и търся, търся с поглед в сиво-сините вълни.

Ей сега ще се мерне отнякъде остро-насмешливият ъгъл на вдигнатите към слепоочията вежди и тъмните прозорци на очите — там, вътре, пламти камина, движат се нечии сенки. И аз — направо там, вътре, и ще й кажа „ти“ — непременно „ти“: „Нали знаеш, че не мога без теб. Тогава защо?“

Но тя мълчи. И изведнъж чувам тишината, изведнъж чувам — Музикалният Завод, и разбирам: вече минава 17, всички отдавна са си отишли, аз съм сам, закъснял. Наоколо — стъклена, заляна от жълтото слънце пустиня. Виждам: сякаш във вода — в стъклената повърхност на паважа — обърнати обратно блестящи стени, и обратно, присмехулно, надолу с главата вися и аз.

Трябва веднага, още в този миг, да получа удостоверение от Медицинското Бюро, че съм болен, иначе ще ме хванат и — — А може би така ще е най-добре. Да остана тук и спокойно да чакам, докато ме видят и отведат в Операционната — веднъж завинаги да свърши всичко, наведнъж да изкупя вината си.

Шумолене, пред мен — двойно извитата сянка. Без да вдигам поглед, усетих как бързо се забиха в мен двете остри сиво-стоманени свределчета, с последни сили се усмихнах и казах — нещо трябваше да кажа:

— Аз… трябва да отида в Медицинското Бюро.

— Какво се е случило? Защо стоите тук?

Нелепо обърнат наопаки, окачен с главата надолу, аз мълчах и целият пламтях от срам.

— Вървете след мен — строго каза S.

Покорно тръгнах, размахал ненужните си чужди ръце. Не можех да вдигна очи, през цялото време вървях в непознат, обърнат с главата надолу свят: ето някакви машини — с основите нагоре, и хора със залепени за тавана крака, и още по-долу — застиналото в дебелото стъкло на паважа небе. Помня: най-много ми беше мъчно, че за последен път в живота си виждах света — не истински, а обърнат наопаки. Но не биваше да вдигам очи.

Спряхме. Пред мен — стъпала. Една крачка — и ще видя: фигури в бели престилки, огромната безмълвна Камбана…

С усилие, сякаш най-после бях приведен в движение, откъснах поглед от стъклото под краката си — изведнъж в лицето ми плиснаха златните букви „Медицинско“… Защо ме доведе тук, а не в Операционната, защо ме пощади — дори не помислих за това тогава: с един скок — през стъпалата, плътно затворих вратата след себе си — и въздъхнах. Сякаш от сутринта не бях дишал, сякаш сърцето ми бе спряло — и едва сега си поех дъх за първи път, едва сега се отвори шлюзът в гърдите ми…

Двама: единият — нисичък, с крака като трупчета — с очи сякаш вдигаше пациентите си на рога, а другият — тънък, с блестящи устни-ножици, нос-острие… Същият.

Втурнах се към него като към роден брат, право срещу остриетата, и почнах — за безсънието, сънищата, сенките, жълтия свят… Устните-ножици се усмихваха.

— Закъсали сте! Мисля, че ви се е появила душа.

Душа ли? Тази странна, древна, отдавна забравена дума. Понякога казвахме „задушевно“, „равнодушно“, „душегубец“, но душа — —

— Това е… много опасно — промълвих аз.

— Неизлечимо — отрязаха ножиците.

— Но… какво представлява всъщност? Някак не… не мога да си представя.

— Виждате ли… как да ви… Нали сте математик?

— Да.

— Вземете някаква плоскост, повърхност, ето това огледало например. На повърхността сме ние с вас, ето — виждате ли, примижаваме срещу слънцето и тази синя електрическа искра в тръбичката, и ей там — мярва се сянката на авиолет. Само на повърхността, само за миг. Но представете си — тази непроницаема повърхност изведнъж се е размекнала от някакъв вътрешен огън и вече нищо не се плъзга по нея, а прониква навътре, натам, в този огледален свят, където ние като деца с любопитство сме надничали — децата изобщо не са така глупави, уверявам ви. Плоскостта е станала обем, тяло, свят и вътре в огледалото — вътре във вас — слънцето, и вихърът от винта на авиолета, и вашите треперещи устни, и още нечии. Разбирате ли — студеното огледало отразява, отхвърля, а това — всмуква, и от всичко остава следа — навеки. Зървате едва забележима бръчица върху нечие лице — и тя вече завинати е във вас; чувате веднъж: в тишината пада капка — и сега отново я чувате…

— Да, да, точно така… — Хванах го за ръката. И сега чувах: от крана на чешмата — в тишината бавно капят капки. И това се бе запечатало мен — завинаги. — Но все пак откъде-накъде изведнъж — душа? Нямах, нямах — и изведнъж… Защо другите нямат, а аз…

Още по-здраво се вкопчих в тънката ръка: страх ме беше да не изгубя спасителния пояс.

— Защо ли? А защо нямаме пера, криле — само раменни кости, само основи за криле? Защото крилете вече не са ни нужни — имаме авиолети, крилете само биха ни пречили. Те са, за да летиш, а ние вече нямаме закъде: ние долетяхме, пристигнахме, нали?

Объркано кимнах. Той ме погледна, разсмя се остро, ланцетно. Онзи, другият, чу, тромаво изтрополя от своя кабинет, с поглед сякаш вдигна на рога моя тънък доктор, мен също.

— Какво има? Как така душа? Душа ли, казвате? По дяволите! Така скоро и до холера ще стигнем. Аз ви казвах (тънкият бе вдигнат на рога), казвах ви: всякаква там фантазия трябва… На всички… Да се оперира фантазията. Само хирургията, само ножът…

Той надяна огромни рентгенови очила, дълго ме обикаля и се вглежда през черепа — в мозъка ми, записва нещо в бележника си…

— Крайно, крайно интересно! Слушайте: не бихте ли се съгласили… да ви спиртосаме? За Всеобщата Държава това би било извънредно… това би ни помогнало да предотвратим епидемията… Ако нямате, разбира се, особени причини…

— Знаете ли — каза другият, — номер Д петстотин и три е един от създателите на ИНТЕГРАЛА и съм сигурен — това би нарушило…

— Ааа — измуча онзи и затрополя обратно към кабинета си. Останахме двамата. Хартиената ръка леко, гальовно ме докосна, лицето-профил се приближи плътно до моето; той прошепна:

— Ще ви кажа на четири очи — не сте само вие. Моят колега не случайно говори за епидемия. Спомнете си, не сте ли забелязвали у някой друг нещо подобно, много близко… — Той внимателно ме погледна. За какво намеква — за кого? Нима — —

— Слушайте… — Скочих от стола. Но той вече заговори на висок глас:

— … А против безсъние, против тези ваши сънища — мога да ви посъветвам едно: ходете повече пеш. Ето, още утре сутринта вземете да се разходите… защо не и до Древния Дом.

Той отново ме убоде с очи, тънко се усмихна. И ми се стори: съвсем ясно видях увитата в тънката тъкан на тази усмивка дума — буква — име, единственото име… Или това отново е само фантазия?

Едва дочаках да ми напише удостоверението, че съм болен (за днес и утре), още веднъж му стиснах здраво ръка и мълком изтичах навън.

Сърцето — леко и бързо като авиолет, ме носи, издига ме нагоре. Знаех: утре ме чака радост. Каква?