Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

36

Конспект:

Празни страници

Християнският бог

За майка ми

 

Странно — в главата ми на това място има празна, бяла страница: как отидох там, как чаках (зная, че съм чакал) — нищо не помня, нито един звук, нито едно лице, нито един жест. Сякаш всички нишки между мен и света бяха прекъснати.

Дойдох на себе си — вече застанал пред Него, и ми е страшно да вдигна очи: виждам само Неговите огромни чугунени ръце — връз коленете. Тези ръце притискаха самия Него, огъваха коленете му. Той бавно мърдаше пръсти. Лицето — някъде горе, в мъгла, и само защото гласът му стигаше до мен от такава височина — не гърмеше, не ме оглушаваше, а все пак приличаше на обикновен човешки глас.

— Значи — и вие? Вие — Строителят на ИНТЕГРАЛА? Вие — комуто бе съдено да стане велик конкистадор. Вие — чието име трябваше да стои в началото на нова, блестяща глава в историята на Всеобщата Държава… Вие?

Кръвта нахлу в главата ми, изби по бузите ми — отново бяла страница: само в слепоочията — пулс, и отгоре звънък глас, но ни една дума. Едва когато той замълча, се сепнах и видях: ръката се повдигна стопудово — бавно запълзя — пръстът се закова пред мен.

— Е? Защо мълчите? Така ли е, или не? Палач ли съм?

— Така е — покорно отвърнах. И по-нататък ясно чувах всяка Негова дума.

— И какво? Мислите, че се страхувам от тази дума ли? А опитвали ли сте някога да обелите черупката и да видите какво има под нея? Сега ще ви покажа. Спомнете си: син хълм, кръст, тълпа. Едните — горе, опръскани с кръв, разпъват тялото на кръста; другите — долу, облени в сълзи, гледат. Не ви ли се струва, че ролята на онези, горе, е най-трудната и най-важната. Ако ги нямаше, нима щеше да бъде поставена цялата тази величествена трагедия? Те са били освиркани от невежата тълпа: но тъкмо затова авторът на трагедията — Бог — трябва още по-щедро да ги възнагради. А самият християнски Бог, най-милосърдният, който изгаря на бавен огън в ада всички непокорни — нима Той е палач? И нима изгорените на клада от християните са по-малко от изгорените християни? И въпреки това — разберете, въпреки това векове наред са славили този Бог като Бог на любовта. Абсурд ли? Не, напротив: отпечатан с кръв патент за неизкоренимото благоразумие на човека. Още тогава — див и космат — той е разбирал: истинската, алгебричната любов към човечеството — задължителният признак на тази истина, е нейната жестокост. Както задължителният признак на огъня е, че изгаря. Чували ли сте за огън, който не изгаря? Е — доказвайте, спорете!

Как можех да споря? Как можех да споря, когато това бяха собствените ми (преди) мисли — само че никога не успях да ги облека в такава блестяща кована броня. Мълчах…

— Ако това означава, че сте съгласен с мен — хайде да си поговорим като възрастните, след като децата заспят: за всичко, докрай. Питам: за какво — от пелените още — хората са се молили, мечтали, измъчвали? За това — някой да им каже веднъж завинаги какво е щастие и да ги прикове с верига за това щастие. Нима ние сега не правим същото? Древната мечта за рая… Спомнете си: в рая вече няма желания, жалост, любов, там — блаженствуват с оперирана фантазия (тъкмо поради това и блаженствуват) — ангелите, слугите Божии… И ето, в момента, когато ние вече достигнахме тази мечта, когато я сграбчихме ей така (ръката Му се сви в юмрук: ако в нея имаше камък — от камъка би пръснал сок), когато вече оставаше само да одерем и да изкормим плячката и да я разделим на парчета — в същия този миг вие — вие…

Чугуненият звън внезапно секна. Аз — целият червен като метална отливка върху наковалнята под удрящия чук. Чукът мълчаливо надвисва, и чакаш — и това е още по-страш…

Изведнъж:

— На колко сте години?

— На трийсет и две.

— А сте два пъти по-наивен, като шестнайсетгодишен хлапак! Слушайте: нима наистина ни веднъж не ви хрумна, че на тях — още не знаем имената им, но съм сигурен, че от вас ще ги научим — че на тях вие сте били нужен само като Строител на ИНТЕГРАЛА — само за да могат чрез вас…

— Не! Недейте — викнах.

… Все едно да скриеш лицето си в ръце и да викнеш това на куршума: още чуваш смешното си „недей“, а куршумът — вече те е пронизал, вече се гърчиш на пода.

Да, да: Строителят на ИНТЕГРАЛА… Да, да… и в същия миг: разяреното, с подскачащи тухленочервени хриле лице на Ю — онази сутрин, когато те двете заедно бяха в стаята ми…

Много ясно си спомням: засмях се — вдигнах очи. Пред мен седеше плешив, сократовски плешив човек и на плешивината му — ситни капчици пот.

Колко просто е всичко. Колко величествено-банално и смешно-просто.

Смехът ме душеше, изскачаше от мен на валма. Запуших устата си с длан и стремглаво хукнах навън.

Стъпала, вятър, мокри, подскачащи отломъци от светлини, лица и тичайки: „Не! Трябва да я видя! Само още веднъж да я видя!“

Тук — отново празна, бяла страница. Помня само: крака. Не хора, а тъкмо — крака: стотици крака нестройно тропат, падат някъде отгоре върху паважа, тежък дъжд от крака. И някаква весела, шеговита песен, и вик — сигурно към мене: „Ей! Ей! Ела при нас!“

После — пустият площад, догоре натъпкан със сгъстен вятър. В средата — безжизнената, тромава, страшна грамада: Машината на Благодетеля. И от нея — някакво уж неочаквано ехо у мен: ослепително бялата възглавница; на възглавницата — отметната назад глава с притворени очи; остра, сладка ивица зъби… И всичко това е някак нелепо, ужасно свързано с Машината — аз зная как, но още не искам да го видя, да го кажа на глас — не искам, не бива.

Затворих очи, седнах на стъпалата, водещи нагоре, към Машината. Изглежда, валеше дъжд: лицето ми бе мокро. Някъде далече, сподавено — викове. Но никой не чува, никой не чува как викам: спасете ме от това — спасете ме!

Ако имах майка — като древните: моя — да, именно — майка.

Да не бъда за нея Строител на ИНТЕГРАЛА, нито номер Д–503, нито молекула на Всеобщата Държава, а едно човешко същество — късче от самата нея — смачкан, смазан, изхвърлен… И нищо че аз разпъвам или мен разпъват — може би това е едно и също, — но тя да чуе онова, което никой не чува; и със старческите си набръчкани устни да — —