Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

3

Конспект:

Сакото

Стената

Скрижалите

 

Прегледах написаното вчера — и виждам: не съм достатъчно ясен. Тоест всичко е напълно ясно за всеки от нас. Но зная ли, може би вие, неизвестните, които ще получите от ИНТЕГРАЛА моя дневник, може би вие сте прочели великата книга на цивилизацията едва до страницата, до която са стигнали и прадедите ни преди 900 години. Може би не знаете дори такива азбучни понятия като Часови Скрижали, Лични Часове, Идеална Майка, Зелена Стена, Благодетел. Смешно е и в същото време много трудно да говоря за всичко това. Все едно някой писател, да кажем, от двайсетия век да вземе да обяснява в романа си какво е „сако“, „квартира“, „съпруга“. А впрочем ако романът му е преведен за диваци, нима е възможно да се мине без бележка относно „сакото“?

Сигурен съм, че докато дивакът е гледал „сакото“, си е мислил: „За какво ли ще е това? Излишно бреме.“ Може би точно така ще погледнете и вие, когато ви кажа, че никой от нас не е бил оттатък Зелената Стена още от времето на Двестагодишната война.

Но, мили мои, трябва поне малко да се мисли, това доста помага. Нали се знае, че цялата човешка история, доколкото ни е известна, е история на прехода от скитничеството към уседналия начин на живот. Не следва ли оттук, че най-уседналият начин на живот (нашият) е и най-съвършен (нашият). Ако хората са скитали от единия до другия край на земята, това е ставало само в предисторическите времена, когато е имало нации, войни, търговия, откриване на разни америки. Но защо, кому е нужно това сега?

Допускам: навикът към уседналия живот е възникнал не без усилие и не веднага. Когато по време на Двестагодишната война всички пътища били разбити и обрасли с трева, в началото сигурно е изглеждало много неудобно да се живее в градове, отрязани помежду си от зелените дебри. И какво от това? След като изчезнала опашката на човека, той вероятно също не се е научил отведнъж да пъди мухите без нейна помощ. На първо време безспорно му е било мъчно за опашката. Но сега — можете ли да си представите да имате опашка? Или: можете ли да си представите, че сте гол на улицата, без „сако“ (възможно е още да се разхождате по „сака“). Същото е и в случая: не мога да си представя града, без да е облечен със Зелената Стена, не мога да си представя живота ни без цифровите обковки на Скрижалите.

Скрижалите… Ето, в този момент от стената в моята стая строго и нежно ме гледат в очите техните цифри — пурпурни върху златен фон. Неволно си спомням онова, което древните са наричали „икона“, и изпитвам желание да пиша стихове или молитви (което е едно и също). Ах, защо не съм поет, че да ви възпея достойно, о, Скрижали, о, сърце и пулс на Всеобщата Държава.

Всички ние (а може би и вие) още като деца, в училище, сме чели най-великия от познатите ни паметници на древната литература — „Разписание на влаковете“. Но сложете дори него до Скрижалите — и ще видите редом графит и диамант: съставът им е един и същ — С, въглерод, но как сияе — прозрачен и вечен — диамантът. Дъхът ви спира, когато с грохот летите по страниците на „Разписанието“. Но Часовите Скрижали наяве превръщат всеки от нас в стоманен, шестколесен герой на велика поема. Всяка сутрин, точни като колела, в един и същи час, в една и съща минута, ние, милионите, ставаме като един. В един и същи час единомилионно започваме работа — единомилионно я свършваме. И сливайки се в единно, милионноръко тяло, в една и съща, определена от Скрижалите секунда ние вдигаме лъжиците до устата си, в една и съща секунда излизаме на разходка, отиваме в аудиториума, в залата за Тейлърови упражнения, прибираме се за сън…

Ще бъда напълно откровен: ние също все още нямаме абсолютно точно решение на задачата за щастието: два пъти на ден — от 16 до 17 и от 21 до 22, единният мощен организъм се разпада на отделни клетки: това са установените от Скрижалите Лични Часове. В тези часове ще видите: някои са в стаите си с целомъдрено спуснати щори, други отмерват стъпки под медните звуци на Марша по булеварда, трети — като мен сега — са седнали зад бюрото. Но аз твърдо вярвам — нека ме нарекат идеалист и фантазьор — вярвам: рано или късно ще намерим и за тези часове място в общата формула, рано или късно всичките 86 400 секунди ще се вместят в Часовите Скрижали.

Много невероятни неща съм чел и слушал за времената, когато хората са живеели още в свободно, тоест неорганизирано, диво състояние. Но най-силно ме е поразявало точно това: как тогавашната държавна власт — та дори и в зародиш — е могла да допусне хората да живеят без каквото и да било подобие на нашите Скрижали, без задължителните разходки, без точно определените часове за хранене, ставали и лягали, когато си искат; някои историци дори твърдят, че през онези времена улиците цяла нощ били осветени, хората денонощно се разхождали или пътували.

Ето, това изобщо не мога да го осмисля. Колкото и да е бил ограничен разумът им, все пак е трябвало да разбират, че такъв живот е истинско поголовно убийство — само че бавно, ден след ден. Държавата (хуманността) забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години — не е престъпно. Смешно, нали? У нас всеки десетгодишен номер ще реши за половин минута тази математико-морална задача, а при тях това не са могли да сторят всичките им кантовци, взети заедно (защото нито един от кантовците не се досетил да изгради научна система на етиката, тоест основана върху изваждане, събиране, деление и умножение).

А нима не е абсурд, че държавата (и се е осмелявала да се нарича държава!) е могла да остави без всякакъв контрол сексуалния живот. Който, когато и колкото искал… Абсолютно ненаучно, като животни. И като животни, слепешката, раждали деца. Не е ли смешно: да познаваш овощарството, птицевъдството, рибовъдството (имаме точни данни, че са ги познавали) и да не съумееш да стигнеш до последното стъпало на тази логическа стълбица: детевъдството. Да не стигнеш до нашите Идеална Майка и Идеален Баща.

Толкова е смешно и неправдоподобно, че само като го написах, се сепнах: ами ако вие, непознати читатели, ме сметнете за злобен шегобиец? Ако помислите, че просто искам да се подиграя с вас и уж на сериозно ви разказвам абсолютни глупости?

Знайте, че, първо: не умея да се шегувам: във всяка шега има — като неявна функция — и лъжа; и второ: Всеобщата Държавна Наука твърди, че животът на древните е бил точно такъв, а Всеобщата Държавна Наука не може да греши. Пък и за каква държавна логика да говорим, когато хората са живеели в състояние на свобода, тоест като животни, маймуни, като стадо. Какво да искаме от тях, щом дори в наше време някъде от дъното, от косматите дълбини — все още се чува дивото маймунско ехо.

За щастие много рядко. За щастие това са само дребни аварии на отделни детайли: лесно могат да бъдат ремонтирани, без да се спира вечният, великият ход на цялата Машина. Да бъде отстранен огъналият се болт, има грижата майсторската, тежка ръка на Благодетеля и още — опитното око на Пазителите…

Да, à propos, сега си спомних: онзи, вчерашния, двойно извития като S май че съм го виждал да излиза от Бюрото на Пазителите. Сега разбирам откъде у мен това инстинктивно чувство на уважение към него и някакво неудобство, когато тази странна I в негово присъствие… Трябва да си призная, че тази I…

Звъни се за сън: 22,30. До утре.