Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

33

Конспект:

Това — без конспект, набързо, последно

 

Този ден — настъпи.

По-бързо вестника: може би — там… Поглъщам го с очи (точно така: очите ми сега са като перо, като брояч, които държиш, усещаш в ръцете си — това е нещо чуждо, това е инструмент).

Там — едро, на цялата първа страница:

„Враговете на щастието не спят. Дръжте се с две ръце за щастието! Утре работният ден се отменя — всички номера да се явят на Операция. Неявилите се — подлежат на Машината на Благодетеля.“

Утре! Нима може да бъде — нима ще има някакво утре?

По инерцията на всекидневието протегнах ръка (инструмент) към книжната лавица — сложих днешния вестник при останалите в украсената със злато папка. И пътьом:

„Защо? Не е ли все едно? Нали тук, в тази стая — вече никога повече, никога…“

И вестникът от ръцете ми — на пода. А аз стоя и оглеждам цялата, цялата, цялата стая, припряно събирам — трескаво пъхам в невидимия куфар всичко, което ми е жал да оставя тук. Бюрото, Книгите, Креслото. На креслото тогава седеше I — а аз долу, на пода… Леглото…

После минута, две — нелепо чакам някакво чудо, може би — ще звънне телефонът, може би тя ще каже, че…

Не. Няма чудо…

Тръгвам — към неизвестното. Това са последните ми редове. Прощавайте — вие, непознати, вие, любими, с които преживях толкова страници, на които аз, душевноболният — се показах целият, до последното смачкано винтче, до последната скъсана пружина…

Тръгвам.