Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

30

Конспект:

Последното число

Грешката на Галилей

Не е ли по-добре?

 

Ето разговора ми с I — вчера, в Древния Дом, сред заглушаващия логическия ход на мислите пъстър шум — червени, зелени, бронзовожълти, бели, оранжеви цветове… И през цялото време — пред застиналата в мрамора усмивка на чипоносия древен поет.

Възпроизвеждам този разговор дума по дума — защото той, както ми се струва, ще има огромно, решаващо значение за съдбата на Всеобщата Държава — и нещо повече: на Вселената. И още — може би тук, неизвестни мои читатели, ще намерите нещо, което донякъде ме оправдава…

I веднага, без всякакво встъпление, изля върху ми всичко:

— Зная, че вдругиден ще извършите първия пробен полет на ИНТЕГРАЛА. В този ден ние ще го завладеем.

— Как? Вдругиден?

— Да. Седни, не се вълнувай. Не бива да губим нито минутка. Сред стотиците, прибрани вчера наслуки от Пазителите — са попаднали дванайсет Мефи. И ако пропуснем два-три дена — те ще загинат.

Мълчах.

— Ще ви изпратят електротехници, механици, лекари, метеоролози — да наблюдават хода на изпитанието. И точно в 12 — запомни, — когато звъннат за обяд и всички отидат в столовата, ние ще останем в коридора, ще затворим всички в столовата — и ИНТЕГРАЛЪТ е наш… Разбираш ли — това трябва да стане на всяка цена. ИНТЕГРАЛЪТ в нашите ръце — това ще е оръжие, което ще ни помогне да свършим всичко отведнъж, бързо, без болка. Техните авиолети… ха! Някакви си нищожни мушици — срещу ястреб. И после: ако това се окаже неизбежно — ще можем да насочим надолу дулата на двигателите и само с тяхна помощ…

Скочих:

— Това е немислимо! Това е нелепо! Нима не разбираш: вие замисляте революция!

— Да, революция! Защо да е нелепо?

— Нелепо е — защото не може да има революция. Защото нашата — аз го казвам, не ти, — нашата революция е била последната. И повече никакви революции не може да има. Това го знае всеки…

Насмешливият остър триъгълник на веждите:

— Мили мой, ти си — математик. Дори нещо повече: ти си философ на математиката. Добре: назови ми последното число.

— Тоест? Аз… не разбирам: как — последното?

— Е — последното, горното, най-голямото.

— Но това е нелепо, I. Щом броят на числата е безкраен, за какво последно число може да говориш?

— А ти за каква последна революция говориш? Няма последна, революциите са безкрайни. Последната — това е за децата: децата се плашат от безкрайността, а е нужно да спят спокойно нощем.

— Но какъв е смисълът — какъв е смисълът на всичко това — в името на Благодетеля? Какъв е смисълът, щом всички вече са щастливи?

— Да предположим… Е, добре: нека е така. А по-нататък?

— Смешно! Съвсем детински въпрос. Разкажи нещо на децата — всичко, докрай, а те непременно ще попитат: а после, а защо?

— Нищо, децата са смели философи. И смелите философи непременно са деца. Точно както при децата трябва винаги да има: а после?

— Няма никакво после! Точка. В цялата Вселена — равномерно, навсякъде — разлято…

— Ах, равномерно, навсякъде! Ето къде е ентропията, психологическата ентропия. На теб, математика, нима не ти е ясно, че само при разликите — при температурните, при топлинните контрасти — само там има живот? А ако навсякъде, из цялата Вселена телата са еднакво топли — или еднакво хладни… Трябва да се сблъскат — за да се роди огън, взрив, ад. И ние — ще ги сблъскаме.

— Но разбери, моля те, I, разбери: нашите прадеди — по време на Двестагодишната война — са направили точно това…

— О, и са били прави — хиляди пъти прави. Сгрешили са само в едно: по-късно са повярвали, че са последното число — каквото няма, няма в природата. Тяхната грешка е грешката на Галилей: той е бил прав, че Земята се върти около Слънцето, но не е знаел, че цялата слънчева система се движи около някакъв център, не е знаел, че истинската, не относителната орбита на Земята — изобщо не е наивен кръг…

— А вие?

— Ние — засега знаем, че няма последно число. Може би ще забравим това. Не: дори е сигурно — ще го забравим, когато остареем — както неизбежно остарява всичко. И тогава — неизбежно надолу и ние — както есенно време листата от дървото — както вдругиден вие… Не, не, мили — не ти. Нали ти си с нас, ти си — с нас!

Разпалена, вихрена, искряща — никога досега не бях я виждал такава — тя ме обгърна със себе си, цялата. Изчезнах…

Последното — като ме гледаше строго, твърдо в очите:

— И помни: в дванайсет.

И аз отвърнах:

— Да, помня.

Отиде си. Сам съм — сред буйния многогласен шум — от сини, червени, зелени, бронзовожълти, оранжеви…

Да, в дванайсет… — и изведнъж нелепото усещане за нещо чуждо, полепнало по лицето ми — от което все не мога да се отърся. Изведнъж — вчерашната сутрин, Ю — и онова, което тя накрещя в лицето на I… Защо? Някакъв абсурд.

Побързах да изляза навън — и по-скоро вкъщи, вкъщи…

Някъде отзад чувах пронизващия писък на птиците над Стената. А отпред — в залязващото слънце — от малиновочервения кристализирал пламък — кръглите куполи, огромните пламтящи домове-кубове, застиналото като мълния в небето острие на акумулаторната кула. И всичко това — цялата тази безупречна, геометрична красота — аз ще трябва сам, със собствените си ръце… Няма ли никакъв изход, никакъв път?

Минавам покрай един аудиториум (не помня номера му). Вътре — натрупани на камара пейки; по средата — маси, покрити с чаршафи от белоснежно стъкло; върху бялото — петно розова слънчева кръв. И във всичко това е скрито неизвестното — и затова страшно — утре. Това е противоестествено: мислещото — зрящо, същество да живее сред незакономерности, неизвестни, хиксове. Представете си, че ви завържат очите и ви накарат да вървите, да опипвате, да се спъвате и да знаете, че някъде тук, съвсем наблизо — е краят, само една крачка — и от вас ще остане сплескана, безформена купчина месо. Нима не е същото?

… Ами ако, без да го дочакаш — сам се хвърлиш надолу с главата? Няма ли това да бъде единствената вярна крачка, която с един замах ще разреши всичко?