Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

11

Конспект:

… Не, не мога, нека да е без конспект

 

Вечер. Лека мъгла. Небето е забулено със златистомлечна тъкан и не се вижда: какво има там — по-нататък, по-нагоре. Древните са знаели, че там е Бог — техният велик скучаещ скептик. Ние знаем, че там е кристалносиньото, голо, неприлично Нищо. Сега не зная, че там съм научил твърде много. Абсолютно убеденото в своята непогрешимост знание — е вяра. Имах твърда вяра в себе си, вярвах, че зная всичко за себе си. И ето — —

Пред огледалото съм. И за първи път в живота си — наистина за първи път — се виждам ясно, подробно, съзнателно — с учудване виждам себе си като някой си „него“. Ето, аз съм той: черни, изтеглени по права линия вежди; между тях — като белег — вертикална бръчка (не зная имало ли я е по-рано). Стоманеносиви очи, очертани от сянката на безсънната нощ; и зад тази стомана… оказва се, никога не съм знаел какво има там. И ето, гледам се „оттам“ (това „там“ е едновременно тук — и безкрайно далече), гледам себе си — него, и съм убеден: той — с очертаните по права линия вежди — ми е чужд и непознат, срещам го за първи път в живота си. А аз, истинският — не съм той…

Не: точка. Това са празни работи, всички тези нелепи усещания са бълнуване, резултат от вчерашното отравяне… От какво: от глътката зелена отрова — или от нея? Все едно. Записвам го само за да покажа как странно може да се обърка и излезе от релсите човешкият разум — тъй точен и остър. Разумът, който успя да направи лесносмилаема дори безкрайността, ужасяваща древните — посредством…

Щракването на номератора — и цифрите: R–13. Нека, дори се радвам: ако останех сам, щеше да ми бъде…

 

След 20 минути:

Върху хартиената плоскост, в двуизмерния свят — тези редове са един до друг, но в другия свят… Губя цифроусещането си: 20 минути — та те могат да бъдат 200 или 200 000. И това е невероятно: спокойно, отмерено, обмисляйки всяка дума, да записвам онова, което ми се случи с R. Все едно да кръстосате крака, да седнете в креслото до собственото си легло — и с любопитство да наблюдавате как вие, вие самият — се гърчите на това легло.

Когато R–13 влезе, бях напълно спокоен и нормален. С искрено възхищение започнах да му говоря, че великолепно е успял да пресъздаде в хорей присъдата и че тъкмо неговите стихове съсякоха, унищожиха онзи безумец.

— … Нещо повече: ако трябваше да начертая схема на Машината на Благодетеля, непременно, непременно бих нанесъл на този чертеж вашите стихове — казах в заключение.

Но виждам: очите на R стават матови, устните му посивяват.

— Какво ви е?

— Какво, какво?… Просто ми омръзна: всички наоколо — присъдата, та присъдата. Не искам да чувам повече за това, и толкоз. Не искам!

Той се намуси, потърка тила си — това свое куфарче със странен, непознат за мен багаж. Пауза. Ето, намери нещо в куфарчето, измъкна го, заразгръща го, разгърна го — смехът отново лакира очите му, той скочи.

— А виж, за вашия ИНТЕГРАЛ пиша нещо… това — да! Това вече — да!

Предишният е: устните примляскват, пръскат слюнки, думите бликат като фонтан.

— Спомнете си („п“ — фонтан) — древната легенда за рая… Това е за нас, за днешната ни действителност. Да! Помислете само. На онези двамата в рая им бил предоставен избор: или щастие без свобода — или свобода без щастие; трето няма. Те, глупаците, избрали свободата — и какво: ясно — после векове наред мечтали за оковите си. За оковите — разбирате ли за какво е прословутата мирова скръб. Векове! И едва ние прозряхме как да си върнем щастието… Не, чуйте по-нататък, по-нататък! Древният Бог и ние сме редом, на една маса. Да! Ние помогнахме на Бога окончателно да победи дявола — нали той, змията злорада, подтикнал хората да нарушат забраната и да вкусят пагубната свобода. А ние с ботуша по главата — прррас! И готово: пак е рай. Отново сме простодушни и невинни като Адам и Ева. Никакви неразбории — добро, зло: всичко е много просто, райски, детски просто. Благодетелят, Машината, Кубът, Газовата Камбана, Пазителите — това е добро, това е величествено, прекрасно, благородно, възвишено, кристалночисто… Защото то пази нашата не-свобода — тоест нашето щастие. Древните, разбира се, биха почнали да умуват, да си блъскат главите — етика, неетика… Ето, представете си такава една райска поемка, а? При това с най-сериозен тон… Как ви се вижда, а?

Е, как може да ми се вижда. Помня, че си помислих: „Такава нелепа, асиметрична външност — а умът му е на място.“ Затова ми е толкова близък — на истинския мен (все пак смятам предишния себе си за истински, а всичко сегашно — разбира се, е само болест).

R явно го прочете в погледа ми, прегърна ме през раменете и прихна да се смее.

— Ах, вие… Адам! Да, между другото, по повод на Ева…

Той порови в джоба си, измъкна бележник, прелисти го.

— Вдругиден… не: след два дни — О има розов талон за вас. А вие? Както преди ли? Искате ли тя…

— Да, разбира се.

— Ще й предам. Защото, да ви кажа, тя се стеснява… Ама че история! С мен тя само тъй, по розовия талон, а вас… Не казвате обаче, че някой четвърти се е вмъкнал в нашия триъгълник. Кой е той — покайте се, грешнико, хайде!

Сякаш вятър вдигна някаква завеса и — шумоленето на коприната, зелената бутилка, устните… И без никакъв повод, съвсем не намясто — изстрелях (защо ли не се удържах!):

— Кажете: случвало ли ви се е някога да опитате никотин или алкохол?

R сви устни, погледна ме изпод вежди. Съвсем ясно чувах мислите му: „Че си приятел, приятел си… Но все пак…“ И в отговор:

— Как да ви кажа? Всъщност — не. Но познавах една жена…

— I! — извиках аз.

— Как… вие — вие с нея също ли? — Наля се със смях, задави се, всеки миг ще вземе да пръска.

Огледалото ми бе окачено така, че трябваше да се оглеждам в него през масата: оттук, от креслото, виждах само челото и веждите си.

И ето аз — истинският — видях в огледалото нагърчената, подскачаща права на веждите и аз, истинският — чух див, отвратителен вик:

— Как „също“? Какво значи „също“? Не, не — искам да знам!

Разпънати негърски устни. Облещени очи… Аз, истинският, хванах здраво за яката другия — дивия, косматия, дето дишаше тежко. И аз — истинският — казах на R:

— Простете ми в името на Благодетеля. Много съм болен, не мога да спя. Не разбирам какво ми е…

Дебелите устни мимолетно се усмихнаха:

— Да, да, да! Разбирам — разбирам ви! Всичко това ми е познато… Разбира се, теоретично. Сбогом!

До вратата се обърна като черна топка — обратно към масата, хвърли върху нея някаква книга:

— Най-новата ми… Специално я донесох — едва не забравих. Сбогом… — „с“-то ме изпръска, той изчезна…

Сам съм. Или по-точно: насаме с другия „аз“. Прехвърлил съм крак връз крак в креслото и от някакво „там“ с любопитство гледам как аз — аз! — се гърча на леглото.

Защо — защо цели три години живяхме с О така приятелски — и сега изведнъж една само дума за онази, за… Нима цялата тази лудост — любов, ревност — не е погребана в идиотските стари книги? И най-важното — аз! Уравнения, формули, цифри — и… това — нищо не разбирам! Нищо… Още утре ще отида при R и ще му кажа, че — —

Не е вярно: няма да отида. Нито утре, нито вдругиден — никога повече няма да отида. Не мога, не искам да го видя. Край! Нашият триъгълник се разпадна.

Сам съм. Вечер. Лека мъгла. Небето е покрито с млечно-златиста тъкан. Ако знаех: какво има там — горе? И ако знаех: кой съм аз, какъв съм?