Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

17

Конспект:

През стъклото

Умрях

Коридорите

 

Безкрайно съм объркан. Вчера, в момента, когато мислех, че вече всичко е разплетено и всички хиксове са намерени — в моето уравнение се появиха нови неизвестни.

Координатите на цялата тази история, разбира се, се пресичат в Древния Дом. От тази точка тръгват осите на всички X, Y и Z, върху които от известно време за мен се крепи целият свят. Вървях пеш по оста X (булевард 59) към началото на координатите. У мен — като пъстра вихрушка — вчерашното: обърнатите наопаки сгради и хора, мъчително-чуждите ръце, блестящите ножици, остро капещите капки от чешмата — това беше, вече беше веднъж. И разкъсвайки плътта ми, всичко това стремително се върти там — под разтопената от огъня повърхност, където е „душата“.

За да изпълня предписанието на лекаря, нарочно избрах пътя не по хипотенузата, а по двата катета. И ето го вече втория катет, обиколния път до подножието на Зелената Стена. От необхватния с поглед зелен океан зад Стената към мен се носеше невиждана вълна от корени, цветя, клони, листа — надигна се — сега ще ме блъсне и от човек — най-тънкия и точен механизъм — ще се превърна в…

Но за щастие между мен и дивия зелен океан е стъклото на Стената. О, колко велика е божествено-ограничаващата мъдрост на стените и преградите! Това е може би най-великото от всички изобретения. Човекът е престанал да бъде див звяр едва тогава, когато е построил първата стена. Човекът е престанал да бъде див човек едва тогава, когато построихме Зелената Стена, когато с тази Стена изолирахме своя съвършен машинен свят — от неразумния безобразен свят на дървета, птици, животни…

През стъклото насреща ми — мътно, неясно — тъпата муцуна на някакъв звяр, жълти очи, упорито повтарящи една и съща, неясна за мен мисъл. Дълго се гледахме един друг в очите — в тези кладенци от света на повърхността към другия, подмолния. И у мен се раздвижи мисъл: „Ами ако този, жълтоокият, в своята нелепа, мръсна купчина листа, в неизчисления си живот — е по-щастлив от нас?“

Махнах с ръка, жълтите очи премигнаха, отдръпнаха се, изчезнаха в листака. Жалко животинче! Какъв абсурд: то — да е по-щастливо от нас! Виж, по-щастливо от мен — да; но нали аз съм изключение, аз съм болен.

Пък и… Вече виждам тъмночервените стени на Древния Дом — и милата сраснала се уста на старицата — тичам към нея презглава:

— Тук ли е тя?

Сраснатата уста се отваря бавно:

— Коя — тя?

— Как коя? I, разбира се… С която идвахме заедно — с авиолета…

— Ааа, да, да… Точно тъй.

Лъчите-бръчки около устните, лукави лъчи от жълтите очи, проникващи навътре в мен — все по-дълбоко… И накрая:

— Е, добре… тук е, преди малко дойде.

Тук е. Видях: до краката на старицата — избуял сребристо-горчив пелин (дворът на Древния Дом също е музей, грижливо го пазят в предисторическия му вид), пелинът протяга стрък към ръката на старицата, тя го гали, на коленете й — жълто слънчево петно. И за миг: аз, слънцето, старицата, пелинът, жълтите очи — всички сме едно цяло, здраво свързани с някакви жилки, а по жилките тече обща, буйна, великолепна кръв…

Сега ме е срам да го напиша, но обещах да бъда докрай откровен в записките си. Та тъй: наведох се — и целунах сраснатата, мека, мъхеста уста. Старицата се избърса с длан, засмя се…

На бегом през познатите тесни, кънтящи стаи — кой знае защо, направо там, в спалнята. Вече пред вратата, хванах дръжката — и изведнъж: „Ами ако не е сама?“ Спрях, ослушах се. Но чувах само: наблизо биеше — не у мен, а някъде около мен — сърцето ми.

Влязох. Широко, гладко оправено легло. Огледало. Още едно огледало, вградено във вратичката на шкафа, а в ключалката — ключ със старинна халка. И няма никого.

Тихичко я повиках:

— I! Тук ли си? — И още по-тихо, със затворени очи, без да дишам — сякаш вече стоях на колене пред нея: — I! Мила!

Тихо. Само в бялото корито на чешмата припряно капе вода. Не мога да обясня защо, но това ми беше неприятно; завъртях здраво крана, излязох. Тук я няма: ясно. Значи е в някой друг „апартамент“. Изтичах надолу по широкото полутъмно стълбище, бутнах една врата, друга, трета: заключено. Навсякъде бе заключено освен онзи „наш“ апартамент, но там нямаше никого.

Въпреки това — отново се върнах, не зная защо. Вървях бавно, с усилие — подметките ми изведнъж станаха чугунени. Помня, че си помислих: „Не е вярно, че силата на тежестта е константна. Следователно всичките ми формули — —“

В този момент — взрив: долу хлопна врата, някой бързо изтрополи по плочите. Аз — отново лек, свръхлек — се втурнах към перилата — да се наведа и в една дума, в един вик: „Ти!“ — да изкажа всичко…

И изтръпнах: долу — вписана в тъмния квадрат на сянката от рамката на прозореца, размахала розовите си криле-уши, бързаше главата на S.

Светкавично — само един гол извод, без предположения (не ги знам и сега): „Не бива — за нищо на света — да ме види.“

И на пръсти, притиснат към стената, се плъзнах нагоре към незаключения апартамент.

За секунда спрях пред вратата. Онзи — тежко крачи нагоре, насам. Само вратата! Умолявах вратата, но тя е дървена: изскърца, изпищя. Като вихър през нея — зелено, червено, жълтият Буда — и съм пред огледалната вратичка на шкафа: бледото ми лице, ослушващи се очи, устни… Чувам — през шума на кръвта си — вратата отново изскърца… Това е той, той.

Хванах ключа на вратичката — и ето, халката се поклаща. Това ми напомня нещо — отново мигновен, гол, без предположения извод — по-точно част от него: „Онзи път — —“ Бързо открехвам шкафа — вътре съм, в тъмното, затварям плътно вратичката. Крачка — и подът под краката ми се люшна. Бавно, меко се заспусках някъде надолу, пред очите ми притъмня, умрях.

* * *

По-късно, когато ми се наложи да описвам тези странни произшествия, порових в паметта си, в книгите — и сега, естествено, разбирам: бил съм в състояние на временна смърт, познато на древните и — доколкото зная — абсолютно неизвестно при нас.

Нямам представа колко време съм бил мъртъв, най-вероятно 5–10 секунди, но скоро възкръснах, отворих очи: тъмно е и усещам — слизам надолу, надолу… Протегнах ръка — хванах се — грапава, бързо изплъзваща се стена ме одраска, на пръста ми — кръв, ясно — всичко това не е игра на болната ми фантазия. Но какво е, какво?

Чувах прекъслечното си трескаво дишане (срам ме е да си го призная — всичко бе толкова чудно и неочаквано). Минута, две, три — все надолу. Накрая — мек удар: онова, което се спускаше под краката ми, сега е неподвижно. В тъмнината напипах някаква дръжка, натиснах я — отвори се врата — мътна светлина. Видях: зад гърба ми бързо се носеше нагоре малка квадратна платформа. Втурнах се — но вече бе късно: бях отрязан тук… къде е това „тук“ — не зная.

Коридор. Стотонна, надвиснала тишина. По кръглите сводове — лампички, безкраен, блещукащ, трепкащ пунктир. Приличаше малко на „тунелите“ на нашата подземна железница, само че много по-тесен и не от стъкло, а от някакъв друг, едновремешен материал. Сетих се за подземията, където уж се били спасявали по време на Двестагодишната война… Все едно: трябва да вървя.

Вървях, предполагам, двайсетина минути. Завих надясно — по-широк коридор, по-ярки лампи. Някакъв смътен шум. Може би машини, може би гласове — не зная, но ето ме — пред тежка непрозрачна врата: шумът иде оттам.

Почуках, още веднъж — по-силно. Зад вратата — притихна. Нещо издрънча, вратата бавно, тежко се отвори.

Не зная кой от двама ни се закова по-силно на място — пред мен беше моят остронос, тънък доктор.

— Вие? Тук? — Ножиците му направо се затвориха. А аз — сякаш никога не съм знаел ни една човешка дума: мълчех, гледах и изобщо не разбирах какво ми говори. Сигурно, че трябва да си вървя; защото после той бързо ме избута (с плоския си хартиен корем) до края на по-светлата част на коридора — и ме блъсна леко в гърба.

— Извинете… аз исках… мислех, че е тя, I триста и трийсет. Но след мен…

— Стойте тук! — отряза докторът и изчезна…

Най-после! Най-после тя е някъде редом, тук — и не е ли все едно къде е това „тук“. Познатата шафраненожълта коприна, усмивката-ухапване, скритите зад щори очи… Устните, ръцете, коленете ми треперят — а в главата ужасно глупавата мисъл:

„Колебанията са звук. Треперенето трябва да звучи. Защо не се чува?“

Очите й се отвориха пред мен — широко, влязох вътре…

— Не можех повече! Къде бяхте? Защо… — изстрелях, без за секунда да откъсвам очи от нея, сякаш бълнувах — бързо, несвързано — може би дори само си го мислех. — След мен — сянка… Аз умрях — от шкафа… Защото този ваш… с ножиците, казва: имам душа… Неизлечима…

— Неизлечима душа! Горкичкият! — I се разсмя и ме напръска със смеха си: бълнуването изчезна, навсякъде блестят, звънтят весели искрици и колко, колко е хубаво всичко.

Иззад ъгъла отново се показа лекарят — чудесният, великолепният, тънък лекар.

— Е? — спря той до нея.

— Нищо, нищо! После ще ви разкажа. Той случайно… Кажете, че ще се върна след… петнайсетина минути…

Докторът изчезна зад ъгъла. Тя чакаше. Вратата глухо хлопна. Тогава I бавно, като вкарваше все по-дълбоко в сърцето ми острата сладка игла — ме докосна с рамо, с ръка, цялата се притисна до мен — и тръгнахме заедно, заедно с нея — двамата — едно цяло…

Не помня къде свихме в тъмнината — и пак на тъмно, по някакви стъпала — нагоре, безкрай, мълчаливо. Не виждах, но знаех: тя също вървеше със затворени очи, ослепяла, отметнала нагоре глава, прехапала устни — и слушаше като музика: моето едва забележимо потръпване.

Дойдох на себе си в едно от безбройните кътчета в двора на Древния Дом: някаква ограда, от земята — голите каменисти ребра и жълтите зъби на съборени стени. Тя отвори очи, каза: „Вдругиден, в шестнайсет.“ И се изгуби.

Наистина ли ми се случи всичко това? Не зная. Ще науча вдругиден. Има само една реална следа: на дясната ми ръка — кожата на върха на пръстите е охлузена. Но днес на ИНТЕГРАЛА Вторият Строител ме уверяваше, че е видял как случайно съм докоснал с тези пръсти диска на шлайфмашината — там е работата. Може и така да е. Дори е много вероятно. Не зная — нищо не зная.