Евгений Замятин
Ние (32)

32

Конспект:

Не вярвам

Трактори

Човешка тресчица

Вярвате ли, че ще умрете? Да, човекът е смъртен, аз съм човек: следователно… Не, не: знам, че знаете това. Аз питам случвало ли ви се е да повярвате в това, да повярвате окончателно, да повярвате не с ума, а с тялото си, да почувствувате, че в един момент пръстите, които държат същата тази страница — ще бъдат жълти, ледени…

Не: разбира се, не вярвате — и затова досега не сте скочили от десетия етаж на улицата, затова досега се храните, обръщате страницата, бръснете се, усмихвате се, пишете…

Същото — да, точно същото — се случи днес с мен. Знам, че тази малка черна стрелка на часовника ще се смъкне ето тук, долу, към полунощ, отново бавно ще се издигне нагоре, ще прекрачи някаква последна черта — и ще настъпи невероятното утре. Зная това и все пак някак не вярвам — или може би ми се струва, че двайсет и четири часа — това са двайсет и четири години. И затова мога още нещо да правя, да бързам за някъде, да отговарям на въпроси, да се изкачвам по стълбата горе, на ИНТЕГРАЛА. Усещам още как той се поклаща на водата и разбирам — трябва да се уловя за перилата — и под ръката ми — студеното стъкло. Виждам как прозрачните живи кранове извиват шии като жерави, протягат клюнове, грижливо и нежно хранят ИНТЕГРАЛА със страшната взривна храна за двигателите. И долу в реката — ясно виждам сините, издути от вятъра водни жили, възли. Но тъй: много далеч от мен, чуждо, плоско — като чертеж върху лист хартия. И е странно, че плоското лице-чертеж на Втория Строител изведнъж заговори:

— И така: колко гориво ще вземем за двигателите? Ако смятаме три… хайде да е три и половина часа…

Пред мен — в проекция, върху чертежа — ръката ми с брояча, логаритмичният циферблат, цифрата 15.

— Петнайсет тона. Но по-добре вземете… да: вземете сто… Защото, нали, все пак зная, че утре — —

И виждам отстрани как — едва забележимо започва да трепери ръката ми с циферблата.

— Сто? Защо ни е толкова много? Та това е за цяла седмица. Къде ти за седмица — повече!

— Знае ли някой какво може да се случи…

— Аз зная…

Вятърът фучи, целият въздух е наситен докрай с нещо невидимо. Трудно ми е да дишам, трудно ми е да вървя — и трудно, бавно, без да спира ни за секунда, пълзи стрелката на часовника на акумулаторната кула, там, в края на булеварда. Иглата на кулата — в облаците — мътна, синя, глухо вие: смучи електричество. Вият комините на Музикалния Завод.

Както винаги — в редици, по четирима. Но редиците — някак несигурни и може би от вятъра — люшкат се, огъват се. И все повече. Ето, блъснаха се в нещо на ъгъла, отдръпнаха се назад и вече са едно цяло, застинала, плътна, ускорено дишаща топка, изведнъж у всички — дълги като на гъски шии.

— Вижте! Не, вижте — ей там, по-скоро!

— Те! Това са те!

— … Аз — за нищо на света! За нищо на света — по-добре главата в Машината…

— По-тихо! Полудя ли…

На ъгъла, в аудиториума — широко отворена врата и оттам — бавна, тежка колона, петдесетина души. Впрочем трудно е да ги наречеш „хора“; не крака — а някакви тежки, сковани, привеждани в действие от невидим механизъм колела; не хора — а някакви човекоподобни трактори. Над главите им вятърът развява бяло знаме с избродирано златно слънце — и сред лъчите му — надпис: „Ние сме първите! Ние — вече сме оперирани! Всички след нас!“

Те бавно, неудържимо преораха през тълпата — и разбрахме: ако вместо нас на пътя им беше стена, дърво, дом, те по същия начин, без да спират, биха преорали стената, дървото, дома. Ето — вече са на средата на булеварда. Хванаха се под ръка и се проточиха във верига, с лице към нас. И ние — напрегната буца, с щръкнали глави — чакаме. Шиите са проточени като на гъски. Облаци. Вятърът фучи.

Изведнъж крилата на веригата бързо се свиха — и срещу нас — все по-бързо — като тежка машина по нанадолнище — обградиха ни в кръг — и към отворената врата, през вратата, навътре…

Нечий пронизващ вик:

— Вкарват ни вътре! Бягайте!

И всички се втурнаха. Покрай самата стена — все още има тесни живи пролуки, всички натам, с главите напред — главите мигом се заостриха като клинове, остри лакти, ребра, рамене, хълбоци. Като струя вода, притисната от пожарникарски маркуч, се пръснахме ветрилообразно и наоколо се сипеха топуркащи крака, размахани ръце, юнифи. Отнякъде за миг пред очите ми — двойно извитото, като буквата S тяло, прозрачните криле-уши — и вече го няма, сякаш в земята потъна, — ето ме сам — сред мигновените ръце, крака — тичам…

Да си поема дъх в някакъв вход — здраво облегнал гръб на вратата — и в този миг сякаш вятърът заби в мен малка човешка тресчица.

— Аз през цялото време… след вас… Не искам — разбирате ли — не искам. Аз съм съгласна…

Закръглени, мънички ръце на ръкава ми, кръгли сини очи: това е тя, О. И ето, някак цялата се плъзва, смъква се на земята. Свива се като топка там, долу, на студените стъпала, и аз — над нея, милвам я по главата, по лицето — ръцете ми са мокри. И сякаш съм много голям, а тя — съвсем мъничка — мъничка частица от самия мен. Това е нещо съвсем различно от I и си мисля сега: може би древните са изпитвали нещо подобно към частните си деца.

Долу, през ръцете, закриващи лицето — едва се чува:

— Всяка нощ… Не мога — ако ме излекуват… Всяка нощ — сама, мисля в тъмното за него — какво ще бъде, как ще го… Няма да имам тогава с какво да живея — разбирате ли? И вие трябва — вие трябва…

Нелепо чувство — но аз наистина съм сигурен: да, трябва. Нелепо — защото това мое задължение е още едно престъпление. Нелепо — защото бялото не може да бъде едновременно черно, дългът и престъплението не могат да съвпадат. Или в живота няма нито черно, нито бяло, а цветът зависи само от основната логическа предпоставка? И ако предпоставката е незаконно подареното й от мен дете…

— Добре — само не бива, само не бива… — казвам. — Вие разбирате: трябва да ви заведа при I — както ви предлагах миналия път — и тя…

— Да… (тихо, без да сваля ръце от лицето си).

Помогнах й да стане. И мълчаливо, всеки с мислите си — или може би с едни и същи мисли — по свечеряващата се улица, между онемелите оловни домове, през твърдите, шибащи клонки на вятъра…

В някаква прозрачна, напрегната точка — през воя на вятъра, чух отзад познатите стъпки, шляпащи като по локви. На завоя се обърнах — сред летящите надолу с главата, отразени в мътното стъкло на паважа облаци видях S. Веднага ръцете ми — чужди, неритмично размахващи се, и аз на висок глас разказвам на О — че утре… да, утре — е първият полет на ИНТЕГРАЛА, че това ще бъде нещо нечувано и невиждано, чудесно, страшно.

О — изумена, кръгло, синьо ме гледа, гледа силно, безсмислено размаханите ми ръце. Но аз не й давам да продума — говоря, говоря. А вътре, отделно — това го чувам само аз — трескаво бръмчи и почуква мисълта: „Не бива… трябва някак… Не бива да го мъкна след себе си при I…“

Вместо да свия наляво — свивам надясно. Мостът подлага покорния си, робски извит гръб — на нас тримата: на мен, на О — и на него, S, отзад. От осветените сгради на другия бряг във водата се сипят светлини, разбиват се в хиляди искри, трескаво подскачащи, опръскани с бясна бяла пяна. Вятърът свири — като опъната някъде не много високо басова струна. И през този бас — отзад през цялото време — —

Домът, където живея. До вратата О се спря, опита се да каже:

— Не! Нали обещахте…

Но аз я прекъснах, припряно я вкарах през вратата — и ето ни вътре, във фоайето. Над контролната масичка — познатите, развълнувано-потрепващи, увиснали бузи; наоколо — гъста тълпа номера — някакъв спор, глави, надвесени през перилата от втория етаж — тичат един по един надолу. Но това — после, после… А сега бързо отведох О в противоположния ъгъл, седнах с гръб към стената (там, зад стената, видях: по тротоара се плъзгаше напред-назад тъмна едроглава сянка), измъкнах бележник.

О — бавно потъваше в креслото — сякаш тялото й се изпаряваше, стапяше под юнифата, и само една празна дреха и празни — поглъщаща синя пустота — очи. Уморено:

— Защо ме доведохте тук? Излъгахте ли ме?

— Не… По-тихо! Вижте там: виждате ли — зад стената!

— Да. Сянка.

— Той през цялото време е по петите ми… Не мога. Разбирате ли — не бива. Сега ще напиша две думи — ще вземете листчето и ще отидете сама. Зная: той ще остане тук.

Под юнифата — отново се размърда налятото тяло, едва-едва се закръгли коремът, на бузите — едва забележимо разсъмване, зора.

Пъхнах бележката в студените й пръсти, здраво й стиснах ръка, за последен път гребнах с очи от сините езерца.

— Сбогом! Може би някога…

Тя издърпа ръката си. Бавно тръгна, приведена — две крачки — бързо се обърна — и ето я отново до мен. Устните й мърдат — с очи, с устни — цялата — едно и също, някаква една и съща дума към мен — и каква непоносима усмивка, каква болка…

После — приведена човешка тресчица на вратата, мъничка сянка зад стената — без да се оглежда, бързо, все по-бързо…

Приближих се до масичката на Ю. Развълнувано, с раздувани от негодувание хриле тя ми каза:

— Представяте ли си — всички сякаш са си изгубили ума! Този например твърди, че с очите си бил видял някакъв човек край Древния Дом — гол и целия обрасъл с козина…

От настръхналата тълпа — глас:

— Да! И пак ще повторя: видях го, да.

— Как ви се струва, а? Направо безсмислица!

И това „безсмислица“ — в нейните уста звучи така убедено, непререкаемо, че се попитах: „А не е ли всъщност безсмислица всичко, което става с мен и около мен в последно време?“

Но погледнах косматите си ръце — спомних си. „В теб сигурно има капка горска кръв… Може би затова аз те…“

Не: за щастие — не е безсмислица. Не: за нещастие — не е безсмислица.