Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

27

Конспект:

Никакъв конспект

Не бива

 

Сам съм в същите онези безкрайни коридори. Безмълвно бетонно небе. Някъде върху камък капе вода. Познатата тежка, непрозрачна врата — и оттам глух шум.

Тя каза, че ще излезе при мен точно в 16. Но ето, вече минаха пет минути, десет, петнайсет: никой не се появява.

За секунда се превръщам в предишния „аз“, който се страхува, че тази врата ще се отвори. Последни пет минути и ако тя не излезе — —

Някъде капе вода върху камък. Никой. Усещам мъчителна радост: спасен съм. Бавно тръгвам обратно по коридора. Трепкащият пунктир от лампички на тавана помътнява, гасне…

Изведнъж отзад припряно тракна врата, бързи стъпки, меко отскачащи от тавана, от стените — и тя, летяща, леко запъхтяна от тичането, диша с уста.

— Знаех си: ще те заваря тук, ще дойдеш! Знаех си: ти, ти…

Копията на миглите се отдръпват, пускат ме вътре — и… Как да разкажа какво прави с мен този древен, нелеп, чудесен обред, когато устните й докосват моите? С каква формула да изразя този вихър, който помита всичко от душата ми освен нея? Да, да — от душата ми — смейте се, ако искате.

Тя с усилие, бавно вдига клепачи — и с усилие, бавно — думите:

— Не, стига… после, сега — да вървим.

Вратата се отвори. Изтрити, стари стъпала. И непоносимо пъстра врява, свистене, светлина…

* * *

Оттогава мина почти цяло денонощие, всичко у мен донякъде се уталожи — и въпреки това ми е страшно трудно, макар и приблизително точно, да го опиша. В главата ми сякаш избухна бомба, разтвориха се зейнали уста, криле, листа, думи, камъни — всичко се обърка…

Помня, че първата ми мисъл беше: „По-бързо, презглава назад.“ Защото разбрах: докато съм чакал там, в коридорите — те по някакъв начин са взривили или разрушили Зелената Стена — и оттам всичко е нахлуло и е заляло нашия изолиран от низшия свят град.

Сигурно съм казал нещо подобно на I. Тя се засмя…

— Няма такова нещо! Просто излязохме върху Зелената Стена…

Тогава отворих очи и застанах лице срещу лице с онова, което никой жив досега не е виждал — освен намалено хиляда пъти, обезсилено, туширано от мътното стъкло на Стената.

Слънце… не нашето, равномерно разпределено по огледалната повърхност на улиците слънце: това бяха някакви живи отломки, непрекъснато подскачащи петна, които заслепяваха очите и замайваха главата. И дървета като свещи — до самото небе; като опрели грапавите си лапи в земята членестоноги; като безмълвни зелени фонтани… И всичко това пристъпва на четири крака, мърда, шумоли, изпод краката ми отскача грапаво кълбо, а аз съм като прикован, не мога и крачка да направя, защото под краката ми не е плоскост — разбирате ли, не е плоскост — а нещо отвратително — меко, податливо, живо, зелено, жилаво.

Всичко това ме оглуши, задави — може би това е най-подходящата дума. Стоях, вкопчен с две ръце в някакъв люлеещ се клон.

— Нищо, нищо! Така е само в началото, ще мине. По-смело!

До I — върху фона на зелената, главозамайваща, подскачаща мрежа — нечий тънък, изрязан от хартия профил… не, защо нечий, аз го познавам. Помня: докторът — не, не, съвсем ясно разбирам всичко. Разбирам: те двамата ме хващат под ръка и през смях ме теглят напред. Краката ми се заплитат, подхлъзват се. Там — грачене, мъх, буци, крясък, клони, дънери, криле, листа, свистене…

И — дърветата се пръснаха встрани, ярко осветена поляна, на поляната — хора… или не зная как: може би е по-правилно — същества.

Това е най-трудното. Защото това е извън всякакви граници на вероятното. Сега разбирам защо I винаги упорито премълчаваше: все едно, не бих й повярвал, дори на нея. Възможно е утре да не вярвам и на самия себе си — на тези редове.

На поляната, край гол камък, досущ като череп, шумеше тълпа от триста-четиристотин… човека — така да е — „човека“, трудно ми е да го кажа иначе. Както на трибуната сред множеството лица в първия момент виждате само познатите, така и тук първо зърнах само нашите сиво-сини юнифи. А секунда по-късно — и между юнифите, съвсем ясно и просто: врани, рижи, златисти, дорести, пъстри, бели хора — явно хора. Всички без дрехи и всички покрити с къса лъскава козина — като онази, която всички сме виждали на препарирания кон в Предисторическия Музей. Но лицата на женските бяха същите — да, да, същите — като на нашите жени: нежнорозови и неокосмени, такива бяха и гърдите им — едри, здрави, с прекрасна геометрична форма. При мъжкарите неокосмена беше само част от лицето — както при нашите прадеди.

Това бе толкова невероятно, толкова неочаквано, че спокойно стоях — уверявам ви: спокойно стоях и гледах. Като на везните: претоварете едното блюдо — и после можете да трупате колкото си искате — стрелката няма да мръдне повече…

Изведнъж — отново сам: I вече не е с мен — не зная как и къде е изчезнала. Наоколо само тези, с лъщящата на слънцето като атлас козина. Хващам нечие горещо, кораво, черно рамо:

— Кажете — в името на Благодетеля, — не сте ли виждали къде отиде тя? Ей сега — само преди минутка…

Срещу мен — космати, строги вежди:

— Шшшт! По-тихо! — И космато кимнаха натам, където по средата стърчеше жълтият като череп камък.

Там горе — над главите на всички — тя. Слънцето свети право в очите ми, отсреща, и затова — на синьото небесно платно — тя се очертава рязко, въгленочерна, нанесен с въглен силует върху синьото. Малко по-горе летят облаци, но сякаш не са облаци, а камък, и самата тя е на камъка, и след нея тълпата, и поляната — нечуто се плъзгат като кораб, и лека, земята отплава под краката…

— Братя… — това е тя. — Братя! Всички вие знаете: там, зад Стената, в града, строят ИНТЕГРАЛ. И знаете: дойде денят, когато ще разрушим тази стена — всички стени, — за да прелети зеленият вятър от край до край — по цялата земя. Но ИНТЕГРАЛЪТ ще отнесе тези стени там, горе, към хилядите други земи, които довечера ще затрепкат над вас през черния нощен листак…

Вълни, пяна, вятър — в камъка:

— Долу ИНТЕГРАЛЪТ! Долу!

— Не, братя: не долу. Но ИНТЕГРАЛЪТ трябва да бъде наш. В деня, когато той за първи път ще литне в небето, на него ще бъдем ние. Защото с нас е Строителят на ИНТЕГРАЛА. Той напусна стените, той дойде с мен тук, за да бъде сред вас. Да живее Строителят!

Миг — и аз съм някъде горе, под мен — глави, глави, глави, широко раззинати уста, размахващи се ръце. Беше необикновено странно, опияняващо: чувствувах се над всички, аз бях аз, нещо отделно, отделен свят, престанах да бъда събираемо както винаги и се превърнах в единица.

И ето ме — с подпухнало, щастливо, изпотъпкано като след любовни прегръдки тяло — долу, до самия камък. Слънце, гласове отгоре — усмивката на I. Някаква златокоса и цялата като златен атлас, ухаеща на треви жена. В ръцете й чаша, явно дървена. Отпива с червените си устни и ми подава, и аз жадно, затворил очи, пия, за да угася огъня — пия сладки, бодливи, студени искри.

А после — кръвта у мен и целият свят — хиляди пъти по-бързо, леката земя лети като пух. И всичко ми е леко, просто, ясно.

Ето, сега виждам на камъка познатите огромни букви: „Мефи“ — и, не знам защо, съм сигурен, че така трябва, тази проста, здрава нишка свързва всичко. Виждам недодялана рисунка — може би на същия камък: крилат юноша, прозрачно тяло и там, където трябва да бъде сърцето — ослепителен, малиновочервен, тлеещ въглен. И пак: разбирам този въглен… или не: чувствувам го така, както, без да чувам, чувствувам всяка дума (тя говори отгоре, от камъка) — и чувствувам, че всички дишат заедно — и всички заедно ще полетят нанякъде, както тогава птиците над Стената…

Отзад, от шумно дишащата маса тела — силен глас:

— Но това е безумие!

И струва ми се, аз — да, мисля, че бях точно аз — скочих на камъка, и оттам — слънце, глави, назъбеният зелен трион на синия фон — и извиках:

— Да, да, точно така! И всички трябва да обезумеят, всички непременно трябва да обезумеят — колкото се може по-скоро! Зная, че така трябва.

До мене — I; усмивката й, две тъмни черти — от крайчетата на устата нагоре, под ъгъл; и въгленът е у мен — и това мигновено, леко, малко болезнено, прекрасно…

После — само заседнали, разпръснати отломки.

Бавно, ниско — птица. Виждам: тя е жива като мен, тя е като човек, обръща глава надясно, наляво и забива в мен черните си кръгли очи…

Още: гръб — с лъскава, с цвета на стара слонова кост козина. По гърба пълзи тъмно насекомо с мънички прозрачни крилца — гърбът потръпва, за да изгони насекомото, още веднъж потръпва…

Още: сянка от листата на дърветата — пъстра, решетеста. Лежат в сянката и дъвчат нещо като легендарната храна на древните: дълъг жълт плод и парче от нещо тъмно. Жената дава и на мен — смешно: мога ли да го ям!

И отново: тълпа, глави, крака, ръце, уста. За секунда изскачат отделни лица — и изчезват, пукат се като мехури. И за секунда — или може би само ми се струва — прозрачни, летящи криле-уши. С всичка сила стискам ръката на I. Тя се оглежда:

— Какво има?

— Той е тук… Стори ми се…

— Кой?

— … Току-що — в тълпата…

Въгленочерните тънки вежди излитат към слепоочията: остър триъгълник, усмивка. Не разбирам: защо се усмихва — как може да се усмихва?

— Ти не разбираш, I, не разбираш какво значи, ако той или някой от тях е тук.

— Какъв си смешен! Нима някой там, зад Стената, ще допусне, че сме тук. Спомни си: ти самият — нима си мислил някога, че това е възможно? Те ни преследват там — нека ни преследват! Бълнуваш.

Тя се усмихва леко, весело и аз също се усмихвам, земята — пияна, весела, лека — плава…