Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

20

Конспект:

Електрическо изпразване

Материалът за идеи

Нулевата скала

 

Това е най-подходящото определение. Сега виждам, че случилото се бе точно като електрическо изпразване. Пулсът ми през последните дни става все по-рязък, все по-ускорен, все по-напрегнат — полюсите са все по-близко — сух пукот — още милиметър: взрив, после — тишина.

У мен сега е съвсем тихо и пусто — като вкъщи, когато всички са излезли, а ти лежиш, сам и болен, и ясно чуваш рязкото метално почукване на мислите си.

Може би това „изпразване“ ме излекува най-подир от мъчителната ми „душа“ — и аз отново станах като всички. Най-малкото сега без всякаква болка виждам мислено О на стъпалата на Куба или под Газовата Камбана. И ако там, в Операционната, тя изрече името ми — нека: в последния момент набожно и благодарно ще целуна наказващата ръка на Благодетеля. Имам това право по отношение на Всеобщата Държава — да понеса наказанието си, и не ще го отстъпя. Никой от нас, номерата, не бива, не трябва да се отказва от това свое единствено — и толкова по-ценно — право.

Тихичко, метално рязко почукват мислите: незнаен авиолет ме отнася в синята вис на моите любими абстракции. И виждам как тук — в чистия разреден въздух — с лек пукот като напомпена гума — се спуква разсъждението ми за „действеното право“. И ясно виждам, че то е само остатък от нелепия предразсъдък на древните — идеята им за „правото“.

Има идеи от глина — и има идеи, навеки изваяни от злато или от скъпоценното ни стъкло. За да се определи от какъв материал е идеята, достатъчно е само да се капне върху него капка силна киселина. Една такава киселина е била известна и на древните: redicio ad finem. Струва ми се, така са я наричали; но те се страхували от тази отрова, предпочитали да виждат каквото и да е, дори глинено небе, дори небе като играчка, но не и синьото нищо. А ние — слава на Благодетеля — сме пораснали и играчки не ни трябват.

Та тъй — ако капнем от тая отрова върху идеята за „правото“. Дори при древните най-възрастните са знаели: правото произлиза от силата, правото е функция на силата. И ето — на едното блюдо на везните е грамът, на другото — тонът, на едното — „аз“, на другото — „Ние“, Всеобщата Държава. Какво по-ясно: да се допуска, че „аз“-ът може да има някакви права спрямо Държавата, е все едно да се допуска, че грамът може да уравновеси тона. Оттук разпределението: тонът има права, грамът — задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувствуваш милионна частица от тона…

Вие, охранени, румени венерианци, вие, почернели от дим като ковачи уранци — чувам в синята си тишина вашия ропот. Но разберете най-после: всичко велико е просто; разберете: непоколебими и вечни са само четирите аритметични правила. И велик, непоклатим и вечен ще пребъде само моралът, основан върху тези четири правила. Това е висшата мъдрост, това е върхът на пирамидата, по която хората — зачервени и изпотени, с ритници и пръхтене са се катерили векове. И от този връх — там, на дъното, където като жалък червей още мърда нещо, оцеляло у нас от дивите ни прадеди — от този връх еднакво изглеждат: и незаконната майка О, и убиецът, и онзи безумец, дръзнал да замери със стих Всеобщата Държава; обща е за тях смъртната присъда. Това е божественото правосъдие, за което са мечтаели още хората от каменножилищната епоха, огрени от наивните розови лъчи на зората в човешката история: техният „Бог“ е наказвал обругаването на Светата църква също както убийството.

Вие, уранци — жестоки и суеверни като древните испанци, постигнали мъдростта да изгарят когото трябва на клада — вие мълчите, струва ми се, че сте с мен. Но чувам: розовите венерианци бъбрят нещо за изтезания, за екзекуции, за връщане към варварството. Скъпи мои: жал ми е за вас — не сте способни да мислите философско-математически.

Човешката история се издига нагоре спираловидно — подобно на авиолет. Кръговете са различни — златни, кървави, но всички са еднакво разделени на 360 градуса. И ето, от нулата — напред: 10, 20, 200, 360 градуса — отново нула. Да, върнахме се на нулата — да. Но за моя математически организиран ум е ясно: това е съвсем друга, нова нула. Тръгнахме надясно от нулата и се върнахме при нея отляво. И затова: вместо плюс нула — имаме минус нула. Разбирате ли?

Тази Нула ми прилича на мълчалива, огромна, тясна, остра като нож скала. В свирепа, мъхната тъмнина, притаили дъх, се отблъснахме от черната нощна страна на Нулевата Скала. Цели векове ние, колумбовците, плавахме, плавахме, обиколихме цялата земя и най-после, ура! Салют — всички на мачтите; пред нас е другата, непозната досега страна на Нулевата Скала, озарена от полярното сияние на Всеобщата Държава, синя грамада, искряща дъга, слънце — стотици слънца, милиарди дъги…

И какво от това, че само острието на ножа ни дели от другата страна на Нулевата Скала! Ножът е най-здравото, най-безсмъртното, най-гениалното създание на човека. Ножът е бил гилотина, ножът е универсалният начин за разсичане на всякакви възли, по острието на ножа минава пътят на парадоксите — единствено достойният за дръзките умове път…