Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

39

Конспект:

Краят

 

Това бе като последна трошица сол, пусната в наситения разтвор: бързо, сякаш бодливи иглици, плъзнаха кристали — втвърдиха се, застинаха. И разбрах: всичко е решено — утре сутринта ще го направя. Беше равносилно на самоубийство — но може би само тогава бих могъл да възкръсна. Защото само убитото може да възкръсне.

На запад небето всяка секунда се свиваше в сини конвулсии. Главата ми гореше и тупаше. Така мина цялата нощ и заспах чак към седем сутринта, когато тъмнината се отдръпна, просветна и се видяха осеяните с птици покриви…

Събудих се: вече е десет (явно днес не бяха звънели). На бюрото — още от вчера — бе чашата с вода. Жадно я изгълтах и хукнах: трябваше да направя това по-бързо, колкото се може по-бързо.

Небето — пусто, синьо, до дъно изгребано от бурята. Острите ъгли на сенките — всичко е изрязано от син есенен въздух — тънко — да те е страх да го докоснеш: веднага ще изпука, ще се пръсне на стъклен прах. И у мен — само това: не бива да мисля, не трябва да мисля, не трябва да мисля, иначе — —

И аз не мислех, дори може би не виждах истински, а само регистрирах. Ето на паважа отнякъде — клонки, листата по тях — зелени, кехлибарени, малиновочервени. Ето горе — кръстосват пътищата си птици и авиолети. Ето — глави, зинали уста, ръце, които размахват клонки. Сигурно всичко това крещи, грачи, бръмчи…

После — пусти, сякаш изметени от чума улици. Помня: спънах се в нещо непоносимо меко, податливо и все пак неподвижно. Наведох се: труп. Лежеше по гръб, разтворил свитите си в коленете крака като жена. Лицето…

Познах дебелите негърски устни, които дори сега сякаш пръскаха смях. Стиснал силно очи, той ми се смееше в лицето. Секунда — прекрачих го и затичах — защото вече не можех, трябваше по-скоро да свърша всичко, иначе — чувствувах — ще се пречупя, ще се огъна като пренатоварена релса…

За щастие — оставаха само двайсетина крачки, ето я вече табелата — златните букви „Бюро на Пазителите“. На прага спрях, глътнах въздух колкото можах — и влязох.

Вътре, в коридора — в безкрайна колона, един зад друг, се бяха наредили номера с листчета, с дебели тетрадки в ръце. Бавно се придвижваха — крачка, две — и пак спираха.

Главата ме цепеше, мятах се от единия до другия край на колоната, дърпах ги за ръкавите, молех ги — както болният моли да му дадат по-скоро нещо такова, че мигновената остра болка изведнъж да пресече всичко.

Някаква жена, здраво пристегнала юнифата си с колан, двете седалищни полукълба — силно изпъкнали и тя през цялото време ги върти на всички страни, сякаш точно там й бяха очите. Изпръхтя към мен:

— Корем го боли! Заведете го в клозета — ей там, втората врата вдясно…

И върху ми — смях: и от този смях нещо се надигна в гърлото ми, аз ей сега ще закрещя или… или…

Изведнъж някой отзад ме хвана за лакътя. Обърнах се: прозрачни, крилати уши. Но не бяха розови както обикновено, а яркочервени: адамовата му ябълка шареше нагоре-надолу, всеки момент ще разкъса тънкия си калъф.

— Защо сте тук? — светкавично заби той свределчетата си. Вкопчих се в него:

— По-скоро в кабинета ви… Трябва всичко — веднага! Добре че тъкмо на вас… Може би е ужасно, че тъкмо на вас, но това е добре, добре е…

Той също я познаваше и това бе още по-мъчително за мен, но може би той също щеше да изтръпне, когато чуе, и ние щяхме да убиваме вече Двамата, нямаше да бъда сам в тази последна за мен секунда…

Вратата се затвори. Помня: Долу под нея се бе закачила някаква хартийка и зашумоля по пода, когато вратата се затваряше, а после ни похлупи някаква особена, безвъздушна тишина. Ако бе казал поне една дума — все едно каква — някаква безсмислена дума, щях да излея всичко наведнъж. Но той мълчеше.

Напрегнах се така, че ушите ми писнаха — и казах (без да го гледам):

— Струва ми се — винаги съм я мразил, от самото начало. Аз се борих… Впрочем — не, не, не ми вярвайте: можех и не исках да се спася, исках да загина, това ми бе по-скъпо от всичко… тоест не да загина, а да бъда с нея… И дори сега — дори сега, когато вече зная всичко… Научихте ли, научихте ли, че ме извика Благодетелят?

— Да, разбира се.

— Но това, което Той ми каза… Разберете — все едно сега да издърпат пода изпод краката ви — и с всичко, което е на бюрото — хартията, мастилото… мастилото ще се излее — и само едно петно…

— По-нататък, по-нататък! Побързайте. Другите също чакат.

И тогава — задавено, объркано — за всичко, което беше, за всичко, което е записано тук. За мен истинския и за мен — косматия, и онова, което тя тогава каза за ръцете ми — да, точно оттам започна всичко — и как не пожелах тогава да изпълня дълга си, и как се самозаблуждавах, и как тя намери фалшиви медицински, и как ръждясвах от ден на ден, и за коридорите долу, и за това, как там — зад Стената…

Всичко това — откъслечно, безразборно — давех се, не ми стигаха думите. Кривите, двойно извити устни с насмешка ми подаваха нужните думи — аз благодарно кимах: да, да… И ето (но какво е това?) — ето, той вече говори вместо мен, а аз само слушам: „Да, и после… Точно така беше, да, да!“

Усещам, както става от етер — под яката започва да ми студенее, и с усилие го попитах:

— Но как — откъде бихте могли да…

Усмивката му — мълком — все повече се изкривяваше… И след това:

— Знаете ли — вие искахте да скриете нещичко от мен, ето, вие изброихте всички, които сте забелязали зад Стената, но едного забравихте. Казвате — не? А не помните ли, че там за секунда ви се мярна — че видяхте там… мен? Да, да: мен.

Пауза.

И изведнъж — като мълния през главата ми, безсрамно ясно: той — той също ги е… И целият аз, всичките ми мъки, всичко онова, което аз, в изнемога, с последни сили донесох тук като подвиг, е просто смехория, като древния анекдот за Аврам и Исак. Аврам — целият в студена пот — вече замахва с ножа към сина си — към себе си — и изведнъж отгоре глас: „Остави! Пошегувах се…“

Без да откъсвам поглед от все по-кривата усмивка, опрях ръце в края на бюрото му, бавно, бавно се оттласнах назад заедно с креслото, после изведнъж — целият — се сграбчих като наръч — и покрай виковете, стъпалата, устните — презглава.

Не помня как се озовах долу, в един обществен клозет на една от спирките на подземната железница. Там, горе, всичко загиваше, рушеше се най-великата и най-разумната в цялата история цивилизация, а тук — по нечия ирония — всичко си беше както преди, прекрасно. И като си помислиш: всичко това е осъдено, всичко ще се покрие с трева, за всичко това ще останат само „митове“…

Нададох силен стон. И в този момент почувствувах — някой успокояващо ме гали по рамото.

Беше съседът ми, заел седалката отляво. Челото — огромна жълта парабола, на челото — жълти, нечетливи редове-бръчки. И тези редове са за мен.

— Аз ви разбирам, напълно ви разбирам — рече той. — Но все пак успокойте се, не бива. Всичко това ще се върне, неизбежно ще се върне. Важното е само всички да научат за моето откритие. Вие сте първият, комуто казвам: изчислих, че безкрайност няма!

Смаяно го погледнах.

— Да, да, казвам ви: безкрайност няма. Ако светът е безкраен, средната плътност на материята в него би трябвало да е равна на нула. А тъй като тя не е нула — това го знаем, — следователно Вселената е с граници, тя е със сферична форма и квадратът на нейния радиус y2 е равен на средната плътност, умножена по… Ето, само това ми остава — да пресметна числовия коефициент, и тогава… Разбирате ли: всичко има граници, всичко е просто, всичко е — изчислимо; и тогава ние ще победим философски — разбирате ли? А вие, уважаеми, ми пречите да завърша изчислението си — вие крещите…

Не зная какво ме потресе повече — откритието му или неговата твърдост в часа на Апокалипсиса: в ръцете си (едва сега забелязах) държеше бележник и логаритмичен циферблат. И разбрах: дори всичко да загине, мой дълг е (пред вас, незнайни мои, любими) — да оставя записките си в завършен вид.

Поисках му лист хартия — и тук записах тези последни редове…

Исках да сложа вече точка — както древните са слагали кръст над ямите, където са хвърляли мъртвите си, когато изведнъж моливът се разтрепера и изпадна от пръстите ми…

— Слушайте — задърпах съседа си. — Слушайте, ви казвам! Вие сте длъжен — вие сте длъжен да ми отговорите: а там, където свършва вашата завършена Вселена? Какво има там — по-нататък?

Не успя да ми отговори: отгоре — по стъпалата — тропот…