Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

31

Конспект:

Великата операция

Простих всичко

Сблъскването на влаковете

 

Спасени сме! В последния момент, когато вече ми се струваше, че няма за какво да се хванем, че всичко е свършено…

Така: сякаш вече сте се изкачили по стъпалата до страшната Машина на Благодетеля, стъкленият капак ви е похлупил вече с тежко издрънчаване и вие за сетен път в живота си — по-бързо — поглъщате с очи синьото небе…

И изведнъж: всичко това е — само „сън“. Слънцето — розово и весело — и Стената — толкова е приятно да погалиш с ръка хладната стена — и възглавницата — безкрай да се опияняваш от трапчинката, която главата ти е оставила върху бялата възглавница…

Ето какво приблизително преживях днес сутринта, когато прочетох Държавния Вестник. Имаше някакъв страшен сън — и той свърши. А аз, малодушният, аз, невярващият — мислех вече за доброволна смърт. Срамувам се да чета сега последните си, написани вчера редове. Но все едно: нека, нека останат за спомен за невероятното, което можеше да се случи — и което вече никога… да, никога!…

На първата страница на Държавния Вестник сияеше:

„Радвайте се,

Защото от днес сте — съвършени! До този ден вашите творения, механизмите — бяха по-съвършени от вас.

С какво?

Всяка искра на динамото — е искра от най-чист разум; всеки ход на буталото — е непорочен силогизъм. Но нима и вашият разум не е безпогрешен?

Философията на крановете, пресите, помпите е завършена и ясна като очертана с пергел окръжност. Но нима вашата философия не е също тъй добре очертана?

Красотата на механизма е в неизменния и точен като махало ритъм. Но нима вие, възпитани още от деца в системата на Тейлър — не сте точни като махалото?

И само едно:

Механизмите нямат фантазия.

Виждали ли сте някога, когато помпата работи, на физиономията на цилиндъра й да се появи занесена, безсмислено-мечтателна усмивка? Чували ли сте някога, нощем, в часовете, предназначени за почивка, крановете да се въртят неспокойно и да въздишат?

Не!

А при вас — изчервете се! — Пазителите все по-често виждат тези усмивки и въздишки. И — сведете поглед! — историците на Всеобщата Държава си подават оставката, за да не записват някои срамни събития.

Но вие не сте виновни — вие сте болни. Името на тази болест е:

фантазия.

Този е червеят, който изгризва черни бръчки върху челата ви. Това е треската, която ви подканя да тичате все по-нататък — дори това «по-нататък» да започва там, където свършва щастието. Това е — последната барикада по пътя към щастието.

И ликувайте: тя вече е взривена.

Пътят е свободен.

Последното откритие на Държавната Наука: центърът на фантазията е жалко мозъчно възелче в областта на Варолиевия мост. Трикратно изгаряне на това възелче с Х-лъчи — и вие сте излекувани от фантазията —

завинаги.

Вие сте — съвършени, вие сте — машиноравни, пътят към стопроцентовото щастие — е свободен… Бързайте всички — стари и млади, — бързайте да се подложите на Великата Операция. Бързайте в аудиториумите, където се извършва Великата Операция. Да живее Великата Операция! Да живее Всеобщата Държава, да живее Благодетелят!“

… Вие — ако четяхте всичко това не в моя дневник, подобен на някакъв старинен чудноват роман — ако в ръцете ви, както в моите, потрепваше този неизсъхнал още от мастилото вестник — ако знаехте като мен, че това е най-истинската реалност, ако не днес, то утре — нямаше ли да чувствуваме едно и също? Нима нямаше да ви се завърти главата — като на мен сега? Нима нямаше да преминат — по гърба и ръцете ви — тези страшни, сладки, ледени иглички? Нямаше ли да ви се стори, че сте гигант, Атлас — и ако се изправите, непременно ще ударите главата си в стъкления таван?

Грабнах телефонната слушалка:

— I-триста и трийсет… Да, да: триста и трийсет — и после задавено викнах: — Вкъщи ли сте? Четохте ли — четете ли? Но това е, това е… Това е изумително!

— Да… — Дълго, тъмно мълчание. Слушалката едва чуто бръмчеше, мислеше нещо… — Непременно трябва да ви видя днес. Да, при мен, след шестнайсет. Непременно.

Милата! Колко, колко е мила! „Непременно“… Усещах: усмихвам се — и не мога да се спра, ще понеса тази усмивка по улицата — като фенер, високо над главата си…

Там, отвън, ме връхлетя вятър. Върти, фучи, шиба. Но на мен ми е още по-весело. Бесней, вий — все едно: вече не можеш да събориш стените. И над главата ми се събарят чугуненолетящи облаци — нека: не можете да затъмните слънцето — завинаги сме го приковали с верига към зенита — ние, Исус Навините.

На ъгъла — гъста тълпа от Исус Навин, долепили чела до стъклената стена. Вътре на ослепително бяла маса вече лежеше някой. Изпод бялото се виждаха събраните под ъгъл жълти боси ходила; бели лекари се наведоха над главата му, бяла ръка подаде на друга ръка пълна с нещо спринцовка.

— А вие — защо не отивате? — попитах — никого конкретно, или по-точно всички.

— А вие? — обърна се към мен нечия кълбовидна глава.

— Аз — после. Преди това трябва…

Отминах, леко смутен. Наистина трябваше преди това да видя I. Но защо „преди това“ — не можех да си отговоря…

Хелингът. Синкаво-леден пробляскваше, искреше ИНТЕГРАЛЪТ. В машинното бучеше генераторът — гальовно повтаряше непрекъснато една и съща, като че ли позната дума. Наведох се, помилвах дългата студена тръба на двигателя. Милата… колко, колко е мила. Утре ще оживееш, утре — за първи път в живота си ще бъдеш разтърсена от огнените, изгарящи струи в твоята утроба…

С какви очи бих гледал това могъщо стъклено чудовище, ако всичко си бе останало както вчера? Ако знаех, че утре в 12 — ще го предам… да, ще го предам…

Лекичко — за лакътя отзад. Обърнах се: плоското лице-чинийка на Втория Строител.

— Вече знаете — каза той.

— Какво? За Операцията? Да, нали? Как — всичко, всичко — изведнъж…

— Не, не за това: отмениха пробния полет за вдругиден. Заради тази Операция… Само дето толкова бързахме…

„Заради тази Операция“… Смешен, ограничен човек. Не вижда по-далеч от носа си. Ако знаеше, че без тази Операция утре в 12 би седял под ключ в стъклена клетка, би се мятал и драскал по стената…

В моята стая, в 15,30. Влязох — и видях Ю. Тя седеше зад бюрото ми — кокалеста, права, твърда, — подпряла дясната буза на ръката си. Сигурно отдавна ме чакаше: защото, когато скочи да ме посрещне — на бузата й така си и останаха пет трапчинки от пръстите.

За секунда у мен — онова нещастно утро и на същото място, до бюрото — тя до I, разгневена… Но само секунда — и веднага я изтри днешното слънце. Все едно да влезете в стаята си посред бял ден, да завъртите ключа от разсеяност — и лампата да светне, но тъй, че сякаш я няма — толкова смешна, бедна, ненужна.

Протегнах й ръка, без да се замислям, простих й всичко — тя сграбчи двете ми ръце, здраво, грапаво ги стисна, висящите й като старинни украшения бузи развълнувано потрепваха — и каза:

— Чаках ви… само за минута… исках само да ви кажа, колко съм щастлива, колко се радвам за вас! Разбирате ли: утре — вдругиден ще бъдете абсолютно здрав, отново — ще се родите.

Видях на масата лист — последните две страници от записаното вчера в дневника: както ги бях оставил от вечерта — така си и лежаха. Ако би могла да види тя какво съм писал там… Впрочем все едно: сега това е — само история, сега то е нещо безкрайно далеко, като през обърнат наопаки бинокъл…

— Да — казах, — и знаете ли: току-що вървях по булеварда и пред мен — човек, от него — на паважа пада сянка. Разбирате ли, сянката — свети. И ми се струва — сигурен съм — утре изобщо няма да има сенки, нито от един човек, нито от един предмет, слънце през всичко…

Тя — нежно и строго:

— Вие сте фантазьор! На моите деца в училище не бих позволила да говорят така…

И нещо за децата, как тя всички, наведнъж, ги повела на Операция и как там се наложило да ги вържат, и че „трябва безпощадно — да, безпощадно — да се обича“, и че тя може би най-накрая ще се реши…

Опъна сиво-синята тъкан между коленете си, мълком, бързо ме облепи целия с усмивка, отиде си.

И — за щастие слънцето днес все още не е спряло, слънцето тича, и ето, вече е 16, чукам на вратата — сърцето ми бие…

— Влезте!

На пода — до креслото й, прегърнал краката й, отметнал глава назад, надничам в очите — поред, в едното и в другото — и във всяко виждам себе си — в чудесен плен…

А там, зад стената — буря, там — облаците тегнат чугунени: нека! В главата ми е тясно, буйни — преливащи — думи, и аз на глас летя със слънцето нанякъде… не, сега ние вече знаем къде — и след мен — планети, планети, изригващи пламък, населени с огнени, пеещи цветя — и планети безмълвни, сини, където разумните камъни са обединени в организирани общества — планети, достигнали като нашата земя върха на абсолютното, стопроцентовото щастие…

И изведнъж — отгоре:

— А не мислиш ли, че върхът — това са тъкмо обединените в организирано общество камъни?

И все по-остър, все по-тъмен става триъгълникът:

— А щастието… Какво пък? Желанията са мъчителни, нали? Значи: щастието е, когато вече няма никакви желания, ни едно… Каква грешка, какъв нелеп предразсъдък, че досега поставяха пред щастието — знак плюс; пред абсолютното щастие — разбира се, стои минус — божествен минус.

Помня — объркано промърморих:

— Абсолютният минус е двеста седемдесет и три градуса…

— Точно така — минус двеста седемдесет и три. Малко студеничко, но нима това също не е доказателство, че сме на върха?

Както тогава, отдавна — тя говореше някак от мое име, чрез мен, разгръщаше докрай моите мисли. Но в това имаше нещо толкова страшно — не можех — с усилие измъкнах от себе си „не“.

— Не — казах. — Ти… ти се шегуваш…

Тя се засмя, високо — твърде високо. Бързо, за секунда, доведе смеха си до някакъв ръб — препъна се — надолу… Пауза.

Стана. Сложи ръце на раменете ми. Дълго, бавно ме гледа. После ме притегли — и край, само острите й горещи устни.

— Сбогом!

Това — отдалече, отгоре, не стигна веднага до мен — може би след минута, след две.

— Как така „сбогом“?

— Ти си болен, ти вършеше престъпления заради мен — нима това не те измъчваше? А сега — Операцията — и ще се излекуваш от мен. И това означава — сбогом.

— Не! — изкрещях.

Безпощадно остър, черен триъгълник върху бялото:

— Как? Не желаеш ли щастието?

Главата ми се цепеше, два логически влака се сблъскаха, връхлитаха един връз друг, рушаха, трещяха…

— Е, какво, аз чакам — избирай: Операция и стопроцентово щастие — или…

— „Не мога без теб, не искам без теб“ — казах или само си го помислих — не зная, но I го чу.

— Да, знам — отвърна ми. И после — все още с ръце върху раменете ми и с очи, втренчени в моите:

— Тогава — до утре. Утре — в дванайсет: помниш ли?

— Не. Отлага се с един ден… Вдругиден…

— Толкова по-добре за нас. В дванайсет — вдругиден…

Вървях сам — по сумрачната улица. Вятърът ме въртеше, носеше, гонеше — като хартийка; отломъците от чугуненото небе летяха, летяха — още ден, два има да летят през безкрайността… Докосваха ме юнифите на минаващите покрай мен — но аз вървях сам. Разбирах: всички са спасени, но за мен вече спасение няма, аз не искам да бъда спасен…