Евгений Замятин
Ние (31)

31

Конспект:

Великата операция

Простих всичко

Сблъскването на влаковете

 

Спасени сме! В последния момент, когато вече ми се струваше, че няма за какво да се хванем, че всичко е свършено…

Така: сякаш вече сте се изкачили по стъпалата до страшната Машина на Благодетеля, стъкленият капак ви е похлупил вече с тежко издрънчаване и вие за сетен път в живота си — по-бързо — поглъщате с очи синьото небе…

И изведнъж: всичко това е — само „сън“. Слънцето — розово и весело — и Стената — толкова е приятно да погалиш с ръка хладната стена — и възглавницата — безкрай да се опияняваш от трапчинката, която главата ти е оставила върху бялата възглавница…

Ето какво приблизително преживях днес сутринта, когато прочетох Държавния Вестник. Имаше някакъв страшен сън — и той свърши. А аз, малодушният, аз, невярващият — мислех вече за доброволна смърт. Срамувам се да чета сега последните си, написани вчера редове. Но все едно: нека, нека останат за спомен за невероятното, което можеше да се случи — и което вече никога… да, никога!…

На първата страница на Държавния Вестник сияеше:

„Радвайте се,

Защото от днес сте — съвършени! До този ден вашите творения, механизмите — бяха по-съвършени от вас.

С какво?

Всяка искра на динамото — е искра от най-чист разум; всеки ход на буталото — е непорочен силогизъм. Но нима и вашият разум не е безпогрешен?

Философията на крановете, пресите, помпите е завършена и ясна като очертана с пергел окръжност. Но нима вашата философия не е също тъй добре очертана?

Красотата на механизма е в неизменния и точен като махало ритъм. Но нима вие, възпитани още от деца в системата на Тейлър — не сте точни като махалото?

И само едно:

Механизмите нямат фантазия.

Виждали ли сте някога, когато помпата работи, на физиономията на цилиндъра й да се появи занесена, безсмислено-мечтателна усмивка? Чували ли сте някога, нощем, в часовете, предназначени за почивка, крановете да се въртят неспокойно и да въздишат?

Не!

А при вас — изчервете се! — Пазителите все по-често виждат тези усмивки и въздишки. И — сведете поглед! — историците на Всеобщата Държава си подават оставката, за да не записват някои срамни събития.

Но вие не сте виновни — вие сте болни. Името на тази болест е:

фантазия.

Този е червеят, който изгризва черни бръчки върху челата ви. Това е треската, която ви подканя да тичате все по-нататък — дори това «по-нататък» да започва там, където свършва щастието. Това е — последната барикада по пътя към щастието.

И ликувайте: тя вече е взривена.

Пътят е свободен.

Последното откритие на Държавната Наука: центърът на фантазията е жалко мозъчно възелче в областта на Варолиевия мост. Трикратно изгаряне на това възелче с Х-лъчи — и вие сте излекувани от фантазията —

завинаги.

Вие сте — съвършени, вие сте — машиноравни, пътят към стопроцентовото щастие — е свободен… Бързайте всички — стари и млади, — бързайте да се подложите на Великата Операция. Бързайте в аудиториумите, където се извършва Великата Операция. Да живее Великата Операция! Да живее Всеобщата Държава, да живее Благодетелят!“

… Вие — ако четяхте всичко това не в моя дневник, подобен на някакъв старинен чудноват роман — ако в ръцете ви, както в моите, потрепваше този неизсъхнал още от мастилото вестник — ако знаехте като мен, че това е най-истинската реалност, ако не днес, то утре — нямаше ли да чувствуваме едно и също? Нима нямаше да ви се завърти главата — като на мен сега? Нима нямаше да преминат — по гърба и ръцете ви — тези страшни, сладки, ледени иглички? Нямаше ли да ви се стори, че сте гигант, Атлас — и ако се изправите, непременно ще ударите главата си в стъкления таван?

Грабнах телефонната слушалка:

— I-триста и трийсет… Да, да: триста и трийсет — и после задавено викнах: — Вкъщи ли сте? Четохте ли — четете ли? Но това е, това е… Това е изумително!

— Да… — Дълго, тъмно мълчание. Слушалката едва чуто бръмчеше, мислеше нещо… — Непременно трябва да ви видя днес. Да, при мен, след шестнайсет. Непременно.

Милата! Колко, колко е мила! „Непременно“… Усещах: усмихвам се — и не мога да се спра, ще понеса тази усмивка по улицата — като фенер, високо над главата си…

Там, отвън, ме връхлетя вятър. Върти, фучи, шиба. Но на мен ми е още по-весело. Бесней, вий — все едно: вече не можеш да събориш стените. И над главата ми се събарят чугуненолетящи облаци — нека: не можете да затъмните слънцето — завинаги сме го приковали с верига към зенита — ние, Исус Навините.

На ъгъла — гъста тълпа от Исус Навин, долепили чела до стъклената стена. Вътре на ослепително бяла маса вече лежеше някой. Изпод бялото се виждаха събраните под ъгъл жълти боси ходила; бели лекари се наведоха над главата му, бяла ръка подаде на друга ръка пълна с нещо спринцовка.

— А вие — защо не отивате? — попитах — никого конкретно, или по-точно всички.

— А вие? — обърна се към мен нечия кълбовидна глава.

— Аз — после. Преди това трябва…

Отминах, леко смутен. Наистина трябваше преди това да видя I. Но защо „преди това“ — не можех да си отговоря…

Хелингът. Синкаво-леден пробляскваше, искреше ИНТЕГРАЛЪТ. В машинното бучеше генераторът — гальовно повтаряше непрекъснато една и съща, като че ли позната дума. Наведох се, помилвах дългата студена тръба на двигателя. Милата… колко, колко е мила. Утре ще оживееш, утре — за първи път в живота си ще бъдеш разтърсена от огнените, изгарящи струи в твоята утроба…

С какви очи бих гледал това могъщо стъклено чудовище, ако всичко си бе останало както вчера? Ако знаех, че утре в 12 — ще го предам… да, ще го предам…

Лекичко — за лакътя отзад. Обърнах се: плоското лице-чинийка на Втория Строител.

— Вече знаете — каза той.

— Какво? За Операцията? Да, нали? Как — всичко, всичко — изведнъж…

— Не, не за това: отмениха пробния полет за вдругиден. Заради тази Операция… Само дето толкова бързахме…

„Заради тази Операция“… Смешен, ограничен човек. Не вижда по-далеч от носа си. Ако знаеше, че без тази Операция утре в 12 би седял под ключ в стъклена клетка, би се мятал и драскал по стената…

В моята стая, в 15,30. Влязох — и видях Ю. Тя седеше зад бюрото ми — кокалеста, права, твърда, — подпряла дясната буза на ръката си. Сигурно отдавна ме чакаше: защото, когато скочи да ме посрещне — на бузата й така си и останаха пет трапчинки от пръстите.

За секунда у мен — онова нещастно утро и на същото място, до бюрото — тя до I, разгневена… Но само секунда — и веднага я изтри днешното слънце. Все едно да влезете в стаята си посред бял ден, да завъртите ключа от разсеяност — и лампата да светне, но тъй, че сякаш я няма — толкова смешна, бедна, ненужна.

Протегнах й ръка, без да се замислям, простих й всичко — тя сграбчи двете ми ръце, здраво, грапаво ги стисна, висящите й като старинни украшения бузи развълнувано потрепваха — и каза:

— Чаках ви… само за минута… исках само да ви кажа, колко съм щастлива, колко се радвам за вас! Разбирате ли: утре — вдругиден ще бъдете абсолютно здрав, отново — ще се родите.

Видях на масата лист — последните две страници от записаното вчера в дневника: както ги бях оставил от вечерта — така си и лежаха. Ако би могла да види тя какво съм писал там… Впрочем все едно: сега това е — само история, сега то е нещо безкрайно далеко, като през обърнат наопаки бинокъл…

— Да — казах, — и знаете ли: току-що вървях по булеварда и пред мен — човек, от него — на паважа пада сянка. Разбирате ли, сянката — свети. И ми се струва — сигурен съм — утре изобщо няма да има сенки, нито от един човек, нито от един предмет, слънце през всичко…

Тя — нежно и строго:

— Вие сте фантазьор! На моите деца в училище не бих позволила да говорят така…

И нещо за децата, как тя всички, наведнъж, ги повела на Операция и как там се наложило да ги вържат, и че „трябва безпощадно — да, безпощадно — да се обича“, и че тя може би най-накрая ще се реши…

Опъна сиво-синята тъкан между коленете си, мълком, бързо ме облепи целия с усмивка, отиде си.

И — за щастие слънцето днес все още не е спряло, слънцето тича, и ето, вече е 16, чукам на вратата — сърцето ми бие…

— Влезте!

На пода — до креслото й, прегърнал краката й, отметнал глава назад, надничам в очите — поред, в едното и в другото — и във всяко виждам себе си — в чудесен плен…

А там, зад стената — буря, там — облаците тегнат чугунени: нека! В главата ми е тясно, буйни — преливащи — думи, и аз на глас летя със слънцето нанякъде… не, сега ние вече знаем къде — и след мен — планети, планети, изригващи пламък, населени с огнени, пеещи цветя — и планети безмълвни, сини, където разумните камъни са обединени в организирани общества — планети, достигнали като нашата земя върха на абсолютното, стопроцентовото щастие…

И изведнъж — отгоре:

— А не мислиш ли, че върхът — това са тъкмо обединените в организирано общество камъни?

И все по-остър, все по-тъмен става триъгълникът:

— А щастието… Какво пък? Желанията са мъчителни, нали? Значи: щастието е, когато вече няма никакви желания, ни едно… Каква грешка, какъв нелеп предразсъдък, че досега поставяха пред щастието — знак плюс; пред абсолютното щастие — разбира се, стои минус — божествен минус.

Помня — объркано промърморих:

— Абсолютният минус е двеста седемдесет и три градуса…

— Точно така — минус двеста седемдесет и три. Малко студеничко, но нима това също не е доказателство, че сме на върха?

Както тогава, отдавна — тя говореше някак от мое име, чрез мен, разгръщаше докрай моите мисли. Но в това имаше нещо толкова страшно — не можех — с усилие измъкнах от себе си „не“.

— Не — казах. — Ти… ти се шегуваш…

Тя се засмя, високо — твърде високо. Бързо, за секунда, доведе смеха си до някакъв ръб — препъна се — надолу… Пауза.

Стана. Сложи ръце на раменете ми. Дълго, бавно ме гледа. После ме притегли — и край, само острите й горещи устни.

— Сбогом!

Това — отдалече, отгоре, не стигна веднага до мен — може би след минута, след две.

— Как така „сбогом“?

— Ти си болен, ти вършеше престъпления заради мен — нима това не те измъчваше? А сега — Операцията — и ще се излекуваш от мен. И това означава — сбогом.

— Не! — изкрещях.

Безпощадно остър, черен триъгълник върху бялото:

— Как? Не желаеш ли щастието?

Главата ми се цепеше, два логически влака се сблъскаха, връхлитаха един връз друг, рушаха, трещяха…

— Е, какво, аз чакам — избирай: Операция и стопроцентово щастие — или…

— „Не мога без теб, не искам без теб“ — казах или само си го помислих — не зная, но I го чу.

— Да, знам — отвърна ми. И после — все още с ръце върху раменете ми и с очи, втренчени в моите:

— Тогава — до утре. Утре — в дванайсет: помниш ли?

— Не. Отлага се с един ден… Вдругиден…

— Толкова по-добре за нас. В дванайсет — вдругиден…

Вървях сам — по сумрачната улица. Вятърът ме въртеше, носеше, гонеше — като хартийка; отломъците от чугуненото небе летяха, летяха — още ден, два има да летят през безкрайността… Докосваха ме юнифите на минаващите покрай мен — но аз вървях сам. Разбирах: всички са спасени, но за мен вече спасение няма, аз не искам да бъда спасен…