Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

28

Конспект:

Двете

Ентропия и енергия

Непрозрачната част от тялото

 

Ето: ако вашият свят прилича на света на нашите далечни прадеди, представете си, че веднъж в океана сте се натъкнали на шестата, седмата част на света — на някаква Атлантида, и там — невиждани градове-лабиринти, хора, които се реят във въздуха без помощта на криле или авиолети, камъни, повдигани с поглед — с една дума, неща, които не бихте могли да си представите дори насън. Така беше и с мен вчера. Защото — разберете — никой и никога не е бил отвъд Стената от времето на Двестагодишната война — вече говорих за това.

Зная, че съм длъжен, непознати приятели, да ви разкажа по-подробно за този странен и неочакван свят, който ми се разкри вчера. Но засега не съм способен да се върна към него. Непрекъснато нови и нови събития, като порой, и не е по силите ми да събера всичко: подлагам полите на дрехата си, шепите — и въпреки това цели кофи се изливат настрани, а по тези страници падат само капки…

Първо чух зад вратата на стаята си високи гласове — и познах гласа й, на I, гъвкав, метален — и другия, почти непрегъваемия, като дървена линийка — гласа на Ю. После вратата се отвори с трясък и ги изсипа и двете в стаята ми. Точно така: изстреля ги.

I сложи ръка върху облегалката на креслото ми и през рамо, надясно — само със зъби се усмихна на другата. Не бих искал да ми отправят такава усмивка.

— Слушайте — каза ми I, — тази жена, струва ми се, си е поставила за цел да ви пази от мен като малко дете. Това с ваше съгласие ли е?

И тогава — другата, потрепваща с хрилете си:

— Той наистина е дете. Да! И само затова не вижда, че вие с него — само защото… че всичко това е комедия. Да! И мой дълг е…

За миг в огледалото — пречупената, трепереща права на веждите ми. Скочих и като задържах в себе си с усилие онзи — със стиснатите космати юмруци, като изтласквах с усилие през зъби всяка дума, й викнах в упор — в самите хриле:

— Ммарш ннавън! Веднага!

Хрилете се издуха, тухленочервени, после спаднаха, посивяха. Тя отвори уста да каже нещо, но премълча, захлопна я и излезе.

Втурнах се към I:

— Няма да си простя — никога няма да си го простя! Тя посмя — теб? Но не бива да мислиш, че аз мисля, че… че тя… Това е, защото тя иска да се запише за мен, а аз…

— За щастие няма да успее да се запише. И нека има хиляда като нея: все ми е едно. Зная, че ти ще повярваш не на хилядата, а само на мен. Защото след вчерашното — аз цялата съм пред теб, докрай, както искаше. Аз съм в ръцете ти, можеш — всеки момент…

— Какво — всеки момент? — И веднага разбрах — какво, кръвта нахлу в ушите, в бузите ми, изкрещях: — Не бива за това, никога не ми говори за това! Нали разбираш, че това бе онзи, предишният „аз“, а сега…

— Кой те знае… Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши. Иначе и не би си струвало да го четеш…

I ме гали по главата. Не виждам лицето й, но усещам по гласа: загледана е някъде много далече, впила е очи в някакъв облак, който безмълвно, бавно плава неизвестно накъде…

Изведнъж ме отстрани с ръка — твърдо и нежно:

— Слушай: дойдох да ти кажа, че може би това са последните ни дни… Да знаеш: от тази вечер са отменени всички аудиториуми.

— Отменени ли?

— Да. Минах покрай тях — и видях: в сградите на аудиториумите подготвят нещо, някакви маси, лекари в бяло.

— Но какво значи това?

— Не зная. Засега още никой не знае. И това е най-лошото. Само чувствувам: включили са тока, искрата лети — и ако не днес, то утре… Но може би няма да успеят.

Отдавна престанах да разбирам: кои са — те, и кои сме — ние. Не разбирам какво искам: да успеят — или да не успеят. Само едно ми е ясно: I сега върви по ръба — и ето…

— Но това е безумие — казвам. — Вие — и Всеобщата Държава. Това е все едно да запушиш дулото с ръка — и да си мислиш, че ще удържиш изстрела. Това е абсолютно безумие!

Усмивка:

— „Всички трябва да обезумеят — колкото може по-скоро да обезумеят.“ Някой вчера го каза. Помниш ли? Там…

Да, имам го записано. И значи наистина е било. Мълком гледам лицето й: на него сега много ясно се очертава тъмният кръст.

— I, мила — докато още не е късно… Искаш ли — ще захвърля всичко, ще забравя всичко — и ще отидем с теб там, отвъд Стената — при онези… не зная какви са.

Тя поклати глава. През тъмните прозорци на очите — вътре у нея, видях, пламти пещ, искри, извити нагоре огнени езици, струпани купища сухи, насмолени дърва. И разбирам: късно е, думите ми вече нищо не могат…

Стана — сега ще си отиде. Може би това са последните дни, може би минути… Хванах я за ръката.

— Не! Поне още малко — заради… заради…

Тя бавно издигна нагоре, към светлината, ръката ми — косматата ми ръка, която така мразех. Исках да я измъкна, но тя ме държеше здраво.

— Ръката ти… Ти изобщо не знаеш — и малцина го знаят, че се е случвало жени оттук, от града, да се любят с онези. И у теб сигурно има няколко капки слънчева, горска кръв. Може би именно затова аз те — —

Пауза — и колко странно: от паузата, от пустотата, от нищото — така бие сърцето ми. И викам:

— Аха! Няма да си тръгнеш! Няма да си тръгнеш — докато не ми разкажеш за тях — защото ти ги… обичаш, а аз дори не зная кои са, откъде са. Кои са те? Половината, която сме изгубили, H2 и О — а за да се получи H2O — ручеи, морета, водопади, вълни, бури, — трябва половината да се съединят…

Ясно помня всяко нейно движение. Помня как взе от бюрото стъкления ми триъгълник и през цялото време, докато говорех, го притискаше с острата страна към бузата си — на бузата й се появяваше бяла следа, после порозовяваше, изчезваше. Чудно — не мога да си спомня думите й — особено в началото — и само някакви отделни образи, цветове.

Зная: отначало беше за Двестагодишната война. И ето червеното — по зелените треви, по тъмната глина, по синкавия сняг: червени, непресъхващи локви. После жълти, изгорени от слънцето треви, голи, жълти, чорлави хора — и чорлави кучета — редом с разлагащата се мърша, кучешка или може би човешка… Това, разбира се — извън Стените: защото градът вече е победил, в града вече царува днешната ни — нефтена — храна.

И почти от небето додолу — черни, тъжни гънки и гънките се люшкат: над горите, над селата — бавни стълбове дим. Глух вой: гонят към града черни, безкрайни редици… за да ги спасят насила и да ги научат що е щастие.

— Знаеше ли за всичко това?

— Да, почти.

— Но не знаеш и малцина знаят, че някои от тях все пак са оцелели и са останали да живеят там, зад Стените. Голи — отишли в горите. Учели се там от дърветата, зверовете, птиците, цветята, слънцето. Обрасли с козина, но затова пък опазили под нея горещата си червена кръв. С вас е по-зле: вие сте обрасли с цифри, цифрите пълзят по вас като въшки. Трябва да смъкнат всичко от вас и да ви изгонят голи в гората. Да се научите да треперите от страх, от радост, от бесен гняв, от студ, да се молите на огъня. И ние, Мефите — искаме…

— Чакай — а „Мефи“? Какво е „Мефи“?

— Мефи? Това е древно име, онзи, който… Помниш ли: там, на камъка, е нарисуван младеж… Или не: по-добре да ти обясня на твоя език, по-бързо ще разбереш. Ето: двете сили в света — ентропия и енергия. Едната води към блаженото спокойствие, към щастливото равновесие; другата — към разрушаване на равновесието, към мъчително-безкрайно движение. Нашите, или по-точно вашите прадеди, християните, са се кланяли на ентропията като на Бог. А ние сме антихристияни, ние…

И в този момент — едва чуто, като шепот, почукване на вратата — и в стаята нахлу същият онзи, сплесканият, с нахлупеното връз очите чело, който неведнъж ми бе носил бележки от I.

Изтича до нас, спря, пухтейки — като въздушна помпа, — не можеше да каже нищо: сигурно беше бягал колкото го държат краката.

— Хайде де! Какво се е случило? — хвана го за ръката I.

— Идат — насам… — изпъшка най-накрая помпата. — Стражата… и с тях онзи — как беше… дето е малко гърбав…

— S?

— Да, да! В съседната сграда са. Ей сега ще нахълтат. По-бързо, по-бързо!

— Голяма работа! Ще успеем… — Засмя се, в очите — искри, весели пламъчета.

Това бе — или нелепа, безразсъдна храброст — или нещо друго, което не разбирах.

— I, в името на Благодетеля! Разбери — та това е…

— В името на Благодетеля. — Острият триъгълник — усмивката.

— Е, добре… заради мен… Моля те.

— Ах, трябваше за още нещо да поговорим… Все едно: утре… Тя весело (да: весело) ми кимна; кимна ми и онзи — за миг надникнал изпод навеса на челото. И съм — сам.

По-бързо — на масата. Разтворих дневника си, взех перото — за да ме заварят те над тази работа в полза на Всеобщата Държава. И изведнъж — всеки косъм на главата ми е жив, самостоятелен и мърда: „Ами ако вземат и прочетат дори само една страница — от тези, последните?“

Седях зад бюрото, без да мърдам, и виждах как треперят стените, трепери перото в ръката ми, люлеят се, сливат се буквите…

Да ги скрия ли? Но къде: всичко е — стъкло. Да ги изгоря? Но нали от коридора и съседните стаи ще видят. А и вече не мога, нямам сили да унищожа тази мъчителна — и може би най-скъпа — част от самия мен.

В далечината — в коридора — гласове, стъпки. Успях само да грабна листовете и да ги пъхна под себе си — и ето ме прикован за креслото, което се олюлява с всеки свой атом, и подът под краката ми е палуба — нагоре, надолу…

Свит на топка, сврян под навеса на челото, изпод вежди, крадешком, виждах: минаваха от стая в стая, тръгнали от десния край на коридора, и все повече се приближаваха. Някои седяха вкаменени като мен; други — скачаха насреща им и широко отваряха вратата — щастливци! Ако можех и аз…

„Благодетелят е необходима за човечеството свръхусъвършенствувана дезинфекция и в резултат от това в организма на Всеобщата Държава никаква перисталтика…“ — С подскачащо перо драсках тази абсолютна глупост и все по-ниско се навеждах над бюрото, а в главата ми — безумна ковачница, и чух с гърба си — ръчката на вратата щракна, полъхна вятър, креслото под мен затанцува…

Едва тогава с усилие се откъснах от страниците и се обърнах към новодошлите (колко е трудно да играеш комедия… ах, кой днес говореше за комедия?). Отпред бе S — мрачно, мълчаливо, бързо проби с очите си кладенци у мен, в креслото, в трепкащите под ръката ми листове. После за секунда — някакви познати, всекидневни лица на прага, и ето, от тях се отдели едно — издуващи се, розово-кафяви хриле…

Спомних си всичко, което се случи в тази стая половин час преди това, и разбрах, че тя сега — — Цялото ми същество туптеше и пулсираше в онази (за щастие непрозрачна) част на тялото, под която бе скрит ръкописът.

Ю се приближи отзад, внимателно ме докосна за ръкава — и тихо каза:

— Това е Д петстотин и три, Строителят на ИНТЕГРАЛА. Сигурно сте го чували? Той винаги е така, зад бюрото… Никак не се щади!

… А пък аз? Каква чудесна, необикновена жена. S се плъзна към мен, надвеси се над рамото ми — над бюрото. Закрих с лакът написаното, но той строго викна:

— Моля ви веднага да ми покажете този лист!

Подадох му го, пламнал от срам. Прочете го и видях как от очите му изскочи усмивка, шмугна се надолу по лицето и като въртеше леко опашчица, спря в десния ъгъл на устата…

— Малко двусмислено, но все пак… Така да бъде, продължавайте: няма да ви пречим повече.

Той зашляпа — сякаш с перки по водата — към вратата и с всяка негова крачка при мен постепенно се връщаха краката, ръцете, пръстите — душата отново равномерно се разпределяше по цялото ми тяло, дишах…

Последното: Ю се забави малко в стаята ми, приближи се, наведе се над ухото ми — и прошепна:

— Имате късмет, че аз…

Не разбирам: какво искаше да каже?

По-късно, вечерта, разбрах: отвели са трима души със себе си. Впрочем за това и за всичко, което става, никой не говори на глас (възпитателното въздействие на невидимо присъствуващите в нашата среда Пазители). Разговорите са най-вече около бързото падане на барометъра и промените във времето.