Евгений Замятин
Ние (28)

28

Конспект:

Двете

Ентропия и енергия

Непрозрачната част от тялото

 

Ето: ако вашият свят прилича на света на нашите далечни прадеди, представете си, че веднъж в океана сте се натъкнали на шестата, седмата част на света — на някаква Атлантида, и там — невиждани градове-лабиринти, хора, които се реят във въздуха без помощта на криле или авиолети, камъни, повдигани с поглед — с една дума, неща, които не бихте могли да си представите дори насън. Така беше и с мен вчера. Защото — разберете — никой и никога не е бил отвъд Стената от времето на Двестагодишната война — вече говорих за това.

Зная, че съм длъжен, непознати приятели, да ви разкажа по-подробно за този странен и неочакван свят, който ми се разкри вчера. Но засега не съм способен да се върна към него. Непрекъснато нови и нови събития, като порой, и не е по силите ми да събера всичко: подлагам полите на дрехата си, шепите — и въпреки това цели кофи се изливат настрани, а по тези страници падат само капки…

Първо чух зад вратата на стаята си високи гласове — и познах гласа й, на I, гъвкав, метален — и другия, почти непрегъваемия, като дървена линийка — гласа на Ю. После вратата се отвори с трясък и ги изсипа и двете в стаята ми. Точно така: изстреля ги.

I сложи ръка върху облегалката на креслото ми и през рамо, надясно — само със зъби се усмихна на другата. Не бих искал да ми отправят такава усмивка.

— Слушайте — каза ми I, — тази жена, струва ми се, си е поставила за цел да ви пази от мен като малко дете. Това с ваше съгласие ли е?

И тогава — другата, потрепваща с хрилете си:

— Той наистина е дете. Да! И само затова не вижда, че вие с него — само защото… че всичко това е комедия. Да! И мой дълг е…

За миг в огледалото — пречупената, трепереща права на веждите ми. Скочих и като задържах в себе си с усилие онзи — със стиснатите космати юмруци, като изтласквах с усилие през зъби всяка дума, й викнах в упор — в самите хриле:

— Ммарш ннавън! Веднага!

Хрилете се издуха, тухленочервени, после спаднаха, посивяха. Тя отвори уста да каже нещо, но премълча, захлопна я и излезе.

Втурнах се към I:

— Няма да си простя — никога няма да си го простя! Тя посмя — теб? Но не бива да мислиш, че аз мисля, че… че тя… Това е, защото тя иска да се запише за мен, а аз…

— За щастие няма да успее да се запише. И нека има хиляда като нея: все ми е едно. Зная, че ти ще повярваш не на хилядата, а само на мен. Защото след вчерашното — аз цялата съм пред теб, докрай, както искаше. Аз съм в ръцете ти, можеш — всеки момент…

— Какво — всеки момент? — И веднага разбрах — какво, кръвта нахлу в ушите, в бузите ми, изкрещях: — Не бива за това, никога не ми говори за това! Нали разбираш, че това бе онзи, предишният „аз“, а сега…

— Кой те знае… Човекът е като роман: до последната страница не знаеш как ще свърши. Иначе и не би си струвало да го четеш…

I ме гали по главата. Не виждам лицето й, но усещам по гласа: загледана е някъде много далече, впила е очи в някакъв облак, който безмълвно, бавно плава неизвестно накъде…

Изведнъж ме отстрани с ръка — твърдо и нежно:

— Слушай: дойдох да ти кажа, че може би това са последните ни дни… Да знаеш: от тази вечер са отменени всички аудиториуми.

— Отменени ли?

— Да. Минах покрай тях — и видях: в сградите на аудиториумите подготвят нещо, някакви маси, лекари в бяло.

— Но какво значи това?

— Не зная. Засега още никой не знае. И това е най-лошото. Само чувствувам: включили са тока, искрата лети — и ако не днес, то утре… Но може би няма да успеят.

Отдавна престанах да разбирам: кои са — те, и кои сме — ние. Не разбирам какво искам: да успеят — или да не успеят. Само едно ми е ясно: I сега върви по ръба — и ето…

— Но това е безумие — казвам. — Вие — и Всеобщата Държава. Това е все едно да запушиш дулото с ръка — и да си мислиш, че ще удържиш изстрела. Това е абсолютно безумие!

Усмивка:

— „Всички трябва да обезумеят — колкото може по-скоро да обезумеят.“ Някой вчера го каза. Помниш ли? Там…

Да, имам го записано. И значи наистина е било. Мълком гледам лицето й: на него сега много ясно се очертава тъмният кръст.

— I, мила — докато още не е късно… Искаш ли — ще захвърля всичко, ще забравя всичко — и ще отидем с теб там, отвъд Стената — при онези… не зная какви са.

Тя поклати глава. През тъмните прозорци на очите — вътре у нея, видях, пламти пещ, искри, извити нагоре огнени езици, струпани купища сухи, насмолени дърва. И разбирам: късно е, думите ми вече нищо не могат…

Стана — сега ще си отиде. Може би това са последните дни, може би минути… Хванах я за ръката.

— Не! Поне още малко — заради… заради…

Тя бавно издигна нагоре, към светлината, ръката ми — косматата ми ръка, която така мразех. Исках да я измъкна, но тя ме държеше здраво.

— Ръката ти… Ти изобщо не знаеш — и малцина го знаят, че се е случвало жени оттук, от града, да се любят с онези. И у теб сигурно има няколко капки слънчева, горска кръв. Може би именно затова аз те — —

Пауза — и колко странно: от паузата, от пустотата, от нищото — така бие сърцето ми. И викам:

— Аха! Няма да си тръгнеш! Няма да си тръгнеш — докато не ми разкажеш за тях — защото ти ги… обичаш, а аз дори не зная кои са, откъде са. Кои са те? Половината, която сме изгубили, H₂ и О — а за да се получи H₂O — ручеи, морета, водопади, вълни, бури, — трябва половината да се съединят…

Ясно помня всяко нейно движение. Помня как взе от бюрото стъкления ми триъгълник и през цялото време, докато говорех, го притискаше с острата страна към бузата си — на бузата й се появяваше бяла следа, после порозовяваше, изчезваше. Чудно — не мога да си спомня думите й — особено в началото — и само някакви отделни образи, цветове.

Зная: отначало беше за Двестагодишната война. И ето червеното — по зелените треви, по тъмната глина, по синкавия сняг: червени, непресъхващи локви. После жълти, изгорени от слънцето треви, голи, жълти, чорлави хора — и чорлави кучета — редом с разлагащата се мърша, кучешка или може би човешка… Това, разбира се — извън Стените: защото градът вече е победил, в града вече царува днешната ни — нефтена — храна.

И почти от небето додолу — черни, тъжни гънки и гънките се люшкат: над горите, над селата — бавни стълбове дим. Глух вой: гонят към града черни, безкрайни редици… за да ги спасят насила и да ги научат що е щастие.

— Знаеше ли за всичко това?

— Да, почти.

— Но не знаеш и малцина знаят, че някои от тях все пак са оцелели и са останали да живеят там, зад Стените. Голи — отишли в горите. Учели се там от дърветата, зверовете, птиците, цветята, слънцето. Обрасли с козина, но затова пък опазили под нея горещата си червена кръв. С вас е по-зле: вие сте обрасли с цифри, цифрите пълзят по вас като въшки. Трябва да смъкнат всичко от вас и да ви изгонят голи в гората. Да се научите да треперите от страх, от радост, от бесен гняв, от студ, да се молите на огъня. И ние, Мефите — искаме…

— Чакай — а „Мефи“? Какво е „Мефи“?

— Мефи? Това е древно име, онзи, който… Помниш ли: там, на камъка, е нарисуван младеж… Или не: по-добре да ти обясня на твоя език, по-бързо ще разбереш. Ето: двете сили в света — ентропия и енергия. Едната води към блаженото спокойствие, към щастливото равновесие; другата — към разрушаване на равновесието, към мъчително-безкрайно движение. Нашите, или по-точно вашите прадеди, християните, са се кланяли на ентропията като на Бог. А ние сме антихристияни, ние…

И в този момент — едва чуто, като шепот, почукване на вратата — и в стаята нахлу същият онзи, сплесканият, с нахлупеното връз очите чело, който неведнъж ми бе носил бележки от I.

Изтича до нас, спря, пухтейки — като въздушна помпа, — не можеше да каже нищо: сигурно беше бягал колкото го държат краката.

— Хайде де! Какво се е случило? — хвана го за ръката I.

— Идат — насам… — изпъшка най-накрая помпата. — Стражата… и с тях онзи — как беше… дето е малко гърбав…

— S?

— Да, да! В съседната сграда са. Ей сега ще нахълтат. По-бързо, по-бързо!

— Голяма работа! Ще успеем… — Засмя се, в очите — искри, весели пламъчета.

Това бе — или нелепа, безразсъдна храброст — или нещо друго, което не разбирах.

— I, в името на Благодетеля! Разбери — та това е…

— В името на Благодетеля. — Острият триъгълник — усмивката.

— Е, добре… заради мен… Моля те.

— Ах, трябваше за още нещо да поговорим… Все едно: утре… Тя весело (да: весело) ми кимна; кимна ми и онзи — за миг надникнал изпод навеса на челото. И съм — сам.

По-бързо — на масата. Разтворих дневника си, взех перото — за да ме заварят те над тази работа в полза на Всеобщата Държава. И изведнъж — всеки косъм на главата ми е жив, самостоятелен и мърда: „Ами ако вземат и прочетат дори само една страница — от тези, последните?“

Седях зад бюрото, без да мърдам, и виждах как треперят стените, трепери перото в ръката ми, люлеят се, сливат се буквите…

Да ги скрия ли? Но къде: всичко е — стъкло. Да ги изгоря? Но нали от коридора и съседните стаи ще видят. А и вече не мога, нямам сили да унищожа тази мъчителна — и може би най-скъпа — част от самия мен.

В далечината — в коридора — гласове, стъпки. Успях само да грабна листовете и да ги пъхна под себе си — и ето ме прикован за креслото, което се олюлява с всеки свой атом, и подът под краката ми е палуба — нагоре, надолу…

Свит на топка, сврян под навеса на челото, изпод вежди, крадешком, виждах: минаваха от стая в стая, тръгнали от десния край на коридора, и все повече се приближаваха. Някои седяха вкаменени като мен; други — скачаха насреща им и широко отваряха вратата — щастливци! Ако можех и аз…

„Благодетелят е необходима за човечеството свръхусъвършенствувана дезинфекция и в резултат от това в организма на Всеобщата Държава никаква перисталтика…“ — С подскачащо перо драсках тази абсолютна глупост и все по-ниско се навеждах над бюрото, а в главата ми — безумна ковачница, и чух с гърба си — ръчката на вратата щракна, полъхна вятър, креслото под мен затанцува…

Едва тогава с усилие се откъснах от страниците и се обърнах към новодошлите (колко е трудно да играеш комедия… ах, кой днес говореше за комедия?). Отпред бе S — мрачно, мълчаливо, бързо проби с очите си кладенци у мен, в креслото, в трепкащите под ръката ми листове. После за секунда — някакви познати, всекидневни лица на прага, и ето, от тях се отдели едно — издуващи се, розово-кафяви хриле…

Спомних си всичко, което се случи в тази стая половин час преди това, и разбрах, че тя сега — — Цялото ми същество туптеше и пулсираше в онази (за щастие непрозрачна) част на тялото, под която бе скрит ръкописът.

Ю се приближи отзад, внимателно ме докосна за ръкава — и тихо каза:

— Това е Д петстотин и три, Строителят на ИНТЕГРАЛА. Сигурно сте го чували? Той винаги е така, зад бюрото… Никак не се щади!

… А пък аз? Каква чудесна, необикновена жена. S се плъзна към мен, надвеси се над рамото ми — над бюрото. Закрих с лакът написаното, но той строго викна:

— Моля ви веднага да ми покажете този лист!

Подадох му го, пламнал от срам. Прочете го и видях как от очите му изскочи усмивка, шмугна се надолу по лицето и като въртеше леко опашчица, спря в десния ъгъл на устата…

— Малко двусмислено, но все пак… Така да бъде, продължавайте: няма да ви пречим повече.

Той зашляпа — сякаш с перки по водата — към вратата и с всяка негова крачка при мен постепенно се връщаха краката, ръцете, пръстите — душата отново равномерно се разпределяше по цялото ми тяло, дишах…

Последното: Ю се забави малко в стаята ми, приближи се, наведе се над ухото ми — и прошепна:

— Имате късмет, че аз…

Не разбирам: какво искаше да каже?

По-късно, вечерта, разбрах: отвели са трима души със себе си. Впрочем за това и за всичко, което става, никой не говори на глас (възпитателното въздействие на невидимо присъствуващите в нашата среда Пазители). Разговорите са най-вече около бързото падане на барометъра и промените във времето.