Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

23

Конспект:

Цветя

Разтварянето на кристала

Стига само

 

Казват, че има цветя, които цъфтят веднъж на сто години. Защо да няма и такива, които цъфтят веднъж на хиляда, на десет хиляди години? Може би досега не сме знаели за тях само защото тъкмо днес настъпи това „веднъж-на-хиляда-години“.

И ето, в блажено опиянение вървя надолу по стълбите, към дежурния, и пред очите ми наоколо мигом се разтварят беззвучно хилядолетни пъпки и разцъфват кресла, ботуши, златни плочки, електрически лампи, нечии тъмни, космати очи, шлифованите колонки на перилата, изтърваната на стъпалата кърпичка, масичката на дежурния, над масичката — нежнокафявите, покрити с петънца бузи на Ю. Всичко е необикновено, ново, нежно, розово, влажно.

Ю взема розовия ми талон, а над главата й — през стъклената стена — виси от невидима клонка луната, синя, уханна. Тържествено соча с пръст:

— Луната — разбирате ли?

Ю поглежда първо мен, после — номера на талона — и виждам познатото, очарователно целомъдрено движение: оправя гънката на юнифата между коленете си.

— Имате ненормален, болезнен вид, миличък — защото ненормалното и болестта са едно и също. Погубвате се и никой няма да ви го каже — никой.

Това „никой“, разбира се, намеква за номера на талона: I–330. Мила, чудесна Ю! Разбира се, вие сте права: аз съм неблагоразумен, аз съм болен, имам душа, аз съм — микроб. Но нима цъфтенето не е болест? Нима не боли, когато се разпуква пъпката? И не мислите ли, че сперматозоидът е най-страшният микроб?

Горе съм, в стаята си. В широко разтворената чашка на креслото — I. Аз съм на пода, прегърнал съм краката й, главата ми е на коленете й, мълчим. Тишина, пулс… и тъй: аз съм кристал и се разтварям в нея, в I. Съвсем ясно усещам как се топят, топят ограничаващите ме в пространството шлифовани стени — изчезвам, разтварям се в коленете й, в нея, намалявам — и същевременно ставам все по-обширен, все по-голям, все по-необятен. Защото тя — не е тя, а Вселената. И ето, за секунда аз и това преливащо от радост кресло до леглото — сме едно цяло: и великолепно усмихващата се старица пред вратата на Древния Дом, и дивите дебри отвъд Зелената Стена, и някакви сребърни развалини на черен фон, дремещи като старицата, и вратата, която сега хлопна някъде безкрайно далеч — всичко това е у мен, заедно с мен слуша ударите на пулса и лети през тази блажена секунда…

С нелепи, объркани, давещи се думи се опитвам да й разкажа, че съм кристал, и затова онази врата е у мен, и затова усещам, че креслото е щастливо. Но избъбрям такава безсмислица, че спирам, просто ме е срам: аз — и изведнъж…

— Мила I, прости ми! Нищо не разбирам: такива глупости говоря…

— Защо мислиш, че глупостта е нещо лошо? Ако бяха отглеждали и възпитавали човешката глупост през вековете така, както ума, може би от нея щеше да излезе нещо необикновено ценно.

— Да… (Струва ми се, че е права — как може сега да не бъде права?)

— И за една твоя глупост — за онова, което направи вчера на разходката — те обичам още повече — още повече.

— Но защо ме измъчваше, защо не идваше, защо ми изпращаше талоните си, защо ме караше…

— Ами ако съм искала да те изпитам? Ако съм искала да се уверя, че ще изпълниш всяко мое желание — че си изцяло мой?

— Да, изцяло!

Тя взе лицето ми — целия ме взе — в ръцете си, повдигна главата ми:

— Е, а как е с вашите „задължения на всеки честен номер“? А?

Сладки, остри, бели зъби; усмивка. В отворената чашка на креслото тя прилича на пчела: и жилото, и медът са в нея.

Да, задълженията… Мислено прелиствам последните си бележки: наистина никъде няма дори следа от мисъл, че аз всъщност съм длъжен…

Мълча. Възторжено (и сигурно глупаво) се усмихвам, надничам в зениците й, притичвам от едната зеница в другата и във всяка от тях виждам себе си: аз мъничък, милиметров — съм затворен в тези мънички, светли тъмници. И после пак пчели-устни, сладката болка на цъфтенето…

Във всеки от нас, номерата, има някакъв невидим, тихо тиктакащ метроном и ние, без да гледаме часовника, с точност до 5 минути познаваме времето. Но тогава — метрономът у мен спря, не знаех колко време е минало, изплашен, измъкнах изпод възглавницата плочката с часовника…

Слава на Благодетеля: още двайсет минути! Но минутите — смешно кратки, окъсели, тичат, а толкова неща имам да й разкажа — за всичко, за всичко свое: за писмото на О, за ужасната вечер, когато й подарих дете; и, кой знае защо, за детските си години — за математика Пляпа, за √–1 и как за първи път отидох на празника на Единодушието и горчиво плаках, защото на юнифата ми — в такъв ден — имаше петно от мастило.

I вдигна глава, подпря се на лакътя си. В крайчетата на устните — две дълги, резки линии — и тъмният ъгъл на вдигнатите вежди: кръст.

— Може би в този ден… — Спря, веждите й потъмняха още повече. Хвана ръката ми и здраво я стисна. — Кажи, няма ли да ме забравиш, винаги ли ще ме помниш?

— Защо говориш така? За какво говориш? I, скъпа?

I мълчеше, очите й — вече покрай мен, през мен — далечни. Изведнъж чух как вятърът шиба стъклото с огромните си криле (разбира се, така е било през цялото време, но едва сега го чух) и, кой знае защо, си спомних пронизващото гракане на птиците над Зелената Стена.

I тръсна глава, отърси се от нещо. Още веднъж, за секунда, се докосна до мен цялата — така, за секунда, пружиниращо докосва земята авиолетът, преди да кацне.

— Е, подай ми чорапите! По-бързо!

Чорапите й са захвърлени на бюрото ми, на отворената (193-та) страница от това, което съм записал. В бързината съборих ръкописа, страниците се пръснаха и не мога да ги подредя, а най-важното — дори и да ги подредя, все едно няма да има истински ред, все едно, ще останат някакви прагове, дупки, хиксове.

— Не мога така — казах. — Ето те теб — тук, до мен, и въпреки това сякаш си зад древна непрозрачна стена: чувам през стената шум, гласове — и не мога да разбера думите, не зная какво става там. Не мога така. През цялото време има нещо недоизречено, не си ми казала къде попаднах тогава в Древния Дом, какви бяха онези коридори, защо бе оня лекар — или може би нямаше нищо такова?

I сложи ръце на раменете ми, бавно, дълбоко потъна в очите ми.

— Искаш ли да научиш всичко?

— Да, искам. Трябва.

— И няма ли да се уплашиш да тръгнеш след мен навсякъде, докрай — накъдето те поведа?

— Да, навсякъде!

— Добре. Обещавам ти: като свърши празникът, стига само… Ах, да: а какво става с вашия ИНТЕГРАЛ — все забравям да те попитам, — готов ли е?

— Не: какво значи „стига само“? Пак ли? Какво „стига само“?

Тя (вече на вратата):

— Ще видиш…

Сам съм. Всичко, което остана от нея, е някакъв едва уловим аромат — като сладкия, сух жълт прашец на онези цветя отвъд Стената. И още: здраво закачените за мен въдички-въпроси — като онези, които древните са използували за риболов. (Предисторическия Музей).

… Защо изведнъж заговори за ИНТЕГРАЛА?