Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

12

Конспект:

Ограничаване на безкрайността

Ангелът

Размисли за поезията

 

Все ми се струва — ще оздравея, мога да оздравея. Прекрасно спах. Никакви сънища и разни болестни явления. Утре ще дойде милата О, всичко ще бъде просто, правилно и ограничено като кръг. Не се страхувам от тази дума — „ограниченост“: дейността на най-висшето у човека — разсъдъка — се свежда именно до непрекъснатото ограничаване на безкрайността, до раздробяването й на удобни, лесносмилаеми порции — диференциали. Именно в това е божествената красота на моята стихия — математиката. А на „нея“ й липсва тъкмо осъзнаването на тази красота. Впрочем това е ей така — случайна асоциация.

Всичко това — под отмереното, метрично потракване на колелата на подземната железница. В такт с колелата си рецитирам наум стихове (от вчерашната му книга). И чувствувам: отзад, през рамото ми, някой внимателно се навежда и наднича в отворената страница. Без да се обръщам, само с крайчето на окото си виждам: розови, разперени криле-уши, двойно извито… той! Не исках да му преча — и се престорих, че не съм го забелязал. Как се бе оказал тук — не зная: когато влизах във вагона, май го нямаше.

Това незначително само по себе си произшествие ми подействува особено добре, бих казал: вдъхна ми сили. Така е приятно да чувствуваш нечие зорко око, което грижливо те предпазва от най-малката грешка, от неволна стъпка накриво. Нищо че ще прозвучи сантиментално, но ми идва наум същата аналогия: ангелите пазители, за които са мечтаели древните. Колко много нещо от това, за което са мечтали, се е материализирало в нашия живот!

В момента, в който усетих ангела пазител зад гърба си, аз се наслаждавах на сонета, озаглавен „Щастие“. Мисля, няма да сбъркам, ако кажа, че това е рядко красива и дълбока по замисъл творба. Ето първите четири реда:

Вечно влюбени — две по две,

четворка страстна навек това е,

любов по-жарка светът не знае —

от неразделните две по две…

И по-нататък все за това: за мъдрото вечно щастие на таблицата за умножение.

Всеки истински поет е непременно Колумб. Америка и преди Колумб е съществувала векове, но единствен той е успял да я открие. Таблицата за умножение и преди R–13 е съществувала векове, но единствен R–13 успя да намери новото Елдорадо в девствения лес на цифрите. Наистина: има ли някъде такова мъдро, безоблачно щастие както в този чудесен свят. Стоманата — ръждясва; древният Бог е създал древния, тоест способен да греши човек — и следователно сам е сгрешил. Таблицата за умножение е абсолютна, далеч по-мъдра от древния Бог: тя никога — разбирате ли: никога — не греши. И няма по-щастливи от цифрите, живеещи по стройните вечни закони на таблицата за умножение. Ни колебания, ни заблуди. Истината е една, и праведният път е един; тази истина е две по две, този праведен път е четири. Нима не би било абсурдно, ако тези щастливи, идеално умножени двойки почнеха да мислят за някаква си свобода, тоест явно — за една грешка? За мен е аксиома, че R–13 е успял да улови най-същественото, най-…

Тук отново почувствувах — първо на тила, после до лявото си ухо — топлия нежен дъх на ангела пазител. Той явно забеляза, че книгата на коленете ми е вече затворена и мислите ми са далеко. Какво от това, аз съм готов веднага да разгърна пред него страниците на своя мозък: това е тъй спокойно, радостно чувство. Помня: дори се озърнах, настойчиво, умоляващо го погледнах в очите, но той не разбра — или не поиска да разбере, — не ме попита за нищо… Остава ми да разкажа всичко на вас, незнайни мои читатели (сега сте ми също тъй скъпи, близки и недостижими, както бе той в онзи момент).

Ето как разсъждавах: от отделната част към цялото; отделната част бе R–13, величественото цяло — нашият Институт на Държавните Поети и Писатели. Мислех си: как е могла да не се натрапва на древните цялата нелепост на тяхната литература и поезия. Огромната великолепна сила на художественото слово направо е отивала на вятъра. Просто смешно: всеки пишел каквото му дойде наум. Също като смешното и нелепо море на древните, което денонощно се удряло тъпо в брега и скритите във вълните му силиони килограмометри отивали само за подгряване чувствата на влюбените. Ние превърнахме в електричество влюбения шепот на вълните и в домашно животно — бесния разпенен звяр: по същия начин у нас е опитомена и оседлана дивата някога стихия на поезията. Сега тя вече не е нехайна славеева песен: поезията е държавна служба, поезията е полезност.

Нашите знаменити „Математически Нони“: нима в училище щяхме да обикнем без тях така искрено и нежно четирите правила на аритметиката? А „Шиповете“ — това е класически образ: Пазителите са шиповете на розата, които охраняват нежното Държавно Цвете от груби ръце… Чие каменно сърце ще остане равнодушно при вида на невинните детски устица, бърборещи като молитва: „Хлапакът сграбчи розата с ръка. Но шип стоманен го убоде с игла, злосторникът — ох, ох — търчи дома“, и тъй нататък? А „Всекидневни оди за Благодетеля“? Кой, след като ги прочете, няма да се преклони набожно пред самоотвержения труд на този пръв номер сред номерата? А страшните червени „Цветя на Съдебните присъди“? А безсмъртната трагедия „Закъснелият за работа“? А настолната книга „Станси за половата хигиена“?

Животът — в цялата му сложност и красота — навеки е излят в златото на думите.

Нашите поети вече не витаят във висините: спуснаха се на земята; те вървят в крак с нас под строгия механичен марш на Музикалния Завод; вдъхновяват ги утринният шум от електрическите четки за зъби и страховитото пращене на искрите в Машината на Благодетеля, величественото ехо от Химна на Всеобщата Държава и интимният звън на сияйно-кристалната ваза на нощта, вълнуващият пукот на падащите щори, веселите гласове от най-новата готварска книга, едва чутият шепот на уличните мембрани.

Нашите богове са тук, с нас — в Бюрото, в кухнята, в работилницата, в клозета; боговете станаха като нас: ерго, ние станахме богове. И при вас, незнайни мои чуждопланетни читатели, и при вас ще дойдем, за да направим живота ви божествено-разумен и точен като нашия…