Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

19

Конспект:

Безкрайно малка величина от трета степен

Изпод вежди

През парапета

 

Там, в странния коридор с трепкащ пунктир от мъждиви лампички… или не, не — не там: по-късно, когато вече бяхме в някакъв забутан кът в двора на Древния Дом — тя каза: „Вдругиден.“ Това „вдругиден“ е днес и всичко е сякаш с криле, денят лети, нашият ИНТЕГРАЛ и той е вече крилат: завършиха монтажа на ракетния двигател и днес го изпробваха на празен ход. Какви великолепни, могъщи залпове — и за мен всеки от тях бе салют в чест на онази, единствената, в чест на днешния ден.

При първия ход (= на изстрел) под дулото на двигателя се оказаха десетина заплеснали се номера от нашия хелинг — те станаха на пепел. С гордост записвам, че ритъмът на нашата работа ни за секунда не се наруши, никой не трепна; и ние, и машините — продължавахме своето праволинейно и кръгово движение със същата точност, сякаш нищо не се бе случило. Десет номера — това едва ли е една стомилионна част от масата на Всеобщата Държава, на практика — безкрайно малка величина от трета степен. Аритметично-невежата жалост е била позната само на древните: за нас тя е смешна.

И ми е смешно, че вчера можех да се замислям — дори да пиша в тези свои записки — за някакво жалко сиво петънце, за някаква мастилена капка. Това явно бе „размекването на повърхността“, която трябва да бъде елмазенотвърда — като стените ни (древната поговорка: „Да пробиваш стена с глава“).

Шестнайсет часът. Не отидох на допълнителната разходка: знам ли, може да й хрумне точно сега, когато всичко звънти от слънце…

Почти съм сам в целия дом. През пронизаните от слънцето стени виждам — далеч, надясно, наляво, надолу — увиснали във въздуха, празни, огледално повтарящи се стаи. И само по синкавата, очертана от слънчевия туш стълба бавно пълзи нагоре мършава сива сянка. Вече се чуват стъпките — и виждам през вратата — чувствувам: залепена ми е още една усмивка-пластир — после отминава, по другата стълба, надолу…

Щракване на номератора. Хвърлих се към тесния бял процеп — и… и някакъв непознат мъжки (със съгласна буква) номер. Асансьорът забуча, тракна. Пред мен — небрежно, килнато чело, а очите… много странно впечатление: сякаш говори оттам, изпод веждите, където са очите.

— Имате писмо от нея… (изпод веждите, изпод навеса). Моли ви непременно — както е казано там.

Изпод вежди, изпод навеса — оглежда се наоколо. Никого, никого няма, давай по-скоро! Като се озърна още веднъж, той ми пъхна плика, замина. Сам съм.

Не, не съм сам: от плика — розов талон и — едва уловим — нейният аромат. Тя ще дойде, ще дойде при мен. По-скоро — писмото, да го прочета с очите си, да повярвам докрай…

Какво? Не може да бъде! Чета още веднъж — прескачам редовете: „Талона… и непременно пуснете щорите, сякаш наистина съм при вас… Налага ми се да мислят, че съм… много, много съжалявам…“

Писмото — на късчета. В огледалото за секунда — начупените ми вежди. Грабвам талона, за да постъпя и с него както с бележката — —

„Моли ви непременно — както е казано там.“

Ръцете ми омекнаха, разтвориха се. Талонът падна на масата. Тя е по-силна от мен и аз сигурно ще направя това, което иска. А впрочем… впрочем не зная: ще видим — вечерта е още далече… Талонът е на масата.

В огледалото — ранените ми начупени вежди. Защо и за днес нямам медицинско: да изляза и да вървя, да вървя безкрай, да обиколя цялата Зелена Стена — и после да рухна в леглото — на дъното… А трябва да бъда в 13-ти аудиториум, трябва здраво да се завинтя целият и два часа — пълни два часа, без да мърдам… а ми се ще да крещя, да тропам.

Лекция. Много странно — от блестящия апарат се разнася не метален както обикновено, а някакъв мек, пухкав, мъхест глас. Женски — представям си я такава, каквато някога е била дребната прегърбена бабичка — пред Древния Дом.

Древният Дом… и всичко изведнъж — като фонтан — отдолу, и трябва с всички сили да се завинтя, за да не залея с вика си целия аудиториум. Меките мъхести думи минават през мен, запомних само едно: беше нещо за децата, за детевъдството. Аз съм като фотографска плака: всичко се запечатва у мен с някаква непозната, чужда, безсмислена точност; златен сърп — слънчев отблясък по високоговорителя; под него — бебе, жива илюстрация — хваща те за сърцето; краят на микроскопичната юнифа — пъхнат в устата; здраво стиснато юмруче, големият (по-точно много малкият) пръст е свит навътре, пухкава сянка-гънчица на китката. Като фотографска плака — запечатвам: ето, голото краче се прехвърля през ръба, розовото ветрило от пръстчета стъпва във въздуха — ето сега, сега на пода — —

И — женски вик, на естрадата размаха прозрачни криле някаква юнифа, хвана детето — залепи устни — в пухкавата гънчица на китката, премести го на средата на масата, слиза от естрадата. У мен се запечатва: розовият — с рогчетата надолу — полумесец на устата, налетите до ръба сини чинийки-очи. Това е О. И аз, както при четенето на някаква стройна формула — изведнъж усещам необходимостта, закономерността на този нищожен случай.

Тя седна наблизо зад мен, отляво. Огледах се; послушно отмести очи от масата с детето, очите й — в мен, в мен и отново: тя, аз, масата на естрадата — три точки, и през тези три точки са прокарани линии, проекции на някакви неизбежни, още невидими събития.

Към къщи — по зелената, сумрачна, вече прогледнала от светлините улица. Чувах: целият тиктакам — като часовник. И стрелките у мен — ей сега ще прекрачат някаква цифра и ще направя нещо такова, от което няма да има връщане. Нужно й е някой да мисли, че тя е при мен. А на мен ми е нужна тя и какво ме интересува нейното „нужно“. Не искам да бъда чужди щори, не искам, и това е.

Отзад — познатите, шляпащи като през локви стъпки. Вече не се озъртам, зная: S. Ще ме проследи до самите врати — и после сигурно ще стои долу, на тротоара, и ще пробива със свределчетата натам, нагоре, в моята стая — докато щорите там не паднат и не скрият нечие престъпление…

Той, Ангелът Пазител, постави точката. Реших: не. Реших го.

Когато се качих в стаята си и завъртях ключа — не повярвах на очите си: до масата стоеше О. Или по-точно: висеше, така виси празна, съблечена рокля, под която няма нито една пружина — откачили се бяха ръцете, краката, откачил се бе, висеше гласът.

— Аз — за писмото. Получихте ли го? Наистина ли? Искам да зная отговора, трябва ми — още днес.

Присвих рамене. С наслада — сякаш тя беше виновна за всичко — гледах сините й, пълни до ръба очи — бавех отговора. И с наслада, като забивах в нея дума след дума, казах:

— Отговор? Е, какво… Вие сте права. Безспорно. За всичко.

— Значи така… (С усмивка прикрива, че цялата трепери, но аз го виждам.) Много добре! Сега ще си отида.

И висеше над масата. Сведени очи, отпуснати крака, ръце. На масата още лежи смачканият розов талон на онази. Бързо разтворих ръкописа си — „НИЕ“ — скрих под страниците му талона (може би повече от самия себе си, отколкото от О).

— Ето, продължавам да пиша. Вече 170 страници… Получава се нещо неочаквано…

Глас — сянка на глас:

— А помните ли… тогава на седма страница… Тогава зацапах — и вие…

Сините чинийки — преливат; беззвучни бързи капки — по бузите, надолу, трескави, преливат — думи:

— Не мога, сега ще си отида… и никога повече, добре. Но искам само едно — да имам от вас дете — оставете ми дете и ще си отида, ще си отида!

Виждах: тя цялата трепереше под юнифата си, и чувствувах: и аз всеки момент — — Скръстих отзад ръце, усмихнах се:

— Какво? Да не би да искате — в Машината на Благодетеля?

И насреща ми — прелели през язовирна стена ручеи — думи:

— Нека! Но нали ще го почувствувам — ще го почувствувам у себе си. И поне няколко дни… Да видя — само веднъж да видя тази гънчица — както там — на масата. Само един ден!

Три точки: тя, аз — и там, на масата, юмручето с пухкавата гънчица…

Помня, като деца ни бяха завели веднъж на акумулаторната кула. На най-горната площадка аз се наведох през стъкления парапет, долу — хора-точки, и сърцето ми сладко се сви: „Ами ако?…“ Тогава се хванах още по-здраво за перилата; сега — скочих долу.

— Значи, искате? И напълно съзнавате, че…

Затворени — сякаш право срещу слънцето — очи. Мокра, сияеща усмивка.

— Да, да! Искам!

Измъкнах изпод ръкописа розовия талон — на онази — и хукнах надолу, при дежурния. О ме сграбчи за ръката, извика нещо, но какво — разбрах едва после, когато се върнах.

Тя седеше на края на леглото, ръцете здраво притиснати между коленете.

— Това… това нейният талон ли е?

— Не е ли все едно? Е, добре — нейният е, да.

Нещо изхруска. Най-вероятно — О просто се беше помръднала. Седеше с ръце между коленете, мълчеше.

— Е? По-бързо… — Грубо стиснах ръката й и червени петна (утре — синини) на китката й, там — където е пухкавата детска гънчица.

Това е последното. После — ключът е завъртян, мислите гаснат, тъмнина, искри — и аз надолу през парапета…