Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
Автор Евгений Замятин
Илюстратор Георгий Петрусов
Създаден 1920
СССР
Първо издание 1920 г.
Оригинален език руски
Жанр антиутопия
Страници 226
ISBN ISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние,“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича „The Glass Fortress“. [1]

Източници

22

Конспект:

Застиналите вълни

Всичко се усъвършенствува

Аз съм микроб

 

Представете си, че стоите на брега: вълните се надигат отмерено — и изведнъж остават така, застиват, вцепеняват се. Също тъй страховита и неестествена бе и гледката, когато внезапно се обърка и спря предписаната ни от Скрижалите разходка. Както гласят нашите летописи, за последен път подобно нещо се е случило преди 119 години, когато в най-гъстата тълпа на разхождащите се от небето с трясък и дим паднал метеорит.

Крачехме както винаги; приличахме на воините, изобразени по асирийските паметници: хиляда глави — два сливащи се, интегрални крака, две интегрални, размахани ръце. В края на булеварда — там, където заплашително бучеше акумулиращата кула — срещу нас се зададе четириъгълник: отстрани, отпред и отзад — стража; в средата — трима, златните номера на юнифите им вече ги няма — и всичко е ужасяващо ясно.

Огромният циферблат на върха на кулата беше лице: надвесено иззад облаците, плюе надолу секунди и равнодушно чака. И ето, точно в 13 часа и 6 минути в четириъгълника настъпи разбъркване. Бях съвсем близо, виждах и най-дребните подробности и много ясно запомних тънката дълга шия и на слепоочието — хаотично преплетени сини жилки, сякаш реки върху географската карта на малък, непознат свят и този непознат свят е някакъв младеж. Изглежда, той забеляза някого в нашите редици: надигна се на пръсти, източи шия, спря. Един от стражата го шибна със синкавата искра на електрическия камшик: той тъничко като кученце изскимтя. И после — отмерен удар, приблизително на всеки 2 секунди — и скимтене, удар — скимтене.

Ние продължавахме да крачим отмерено, по асирийски — и аз, загледан в изящните зигзаги на искрите, мислех: „Всичко в човешкото общество безкрайно се усъвършенствува — и трябва да се усъвършенствува. Какво уродливо оръдие е бил древният камшик — и колко красота…“

Но в този миг, като изхвръкнала внезапно гайки, от редиците ни се отскубна тънка, жилаво-гъвкава женска фигура и с вик: „Стига! Престанете!“ — се хвърли право в четириъгълника. Това бе — като метеора — преди 119 години: всички, които се разхождахме, се вцепенихме, а редиците ни — същински сиви гребени на сковани от внезапен мраз вълни.

Секунда я гледах отстрани като всички други: тя вече не беше номер — беше само човек, съществуваше само като метафизическа субстанция на оскърблението, нанесено на Всеобщата Държава. Но от едно само нейно движение — обръщайки се, тя изви бедра наляво — изведнъж разбрах: познавам, познавам това гъвкаво като жилава пръчка тяло — очите ми, устните ми, ръцете ми го познават — в онзи миг бях напълно сигурен в това.

Двама от стражата — насреща й. Ето сега — в светлата все още огледална точка на паважа — траекториите им ще се пресекат — ей сега ще я уловят… Сърцето ми се задави, спря — и без да разсъждавам: може, не може, нелепо, разумно — се хвърлих към тази точка…

Усещах върху себе си хиляди облещени от ужас очи, но това придаваше само още повече дръзко-весела сила на онзи, дивия, с косматите ръце, който се отскубна от мен — и той тичаше все по-бързо. Още две крачки, тя се обърна — —

Пред мен — треперещо, осеяно с лунички лице, рижи вежди… Не е тя! Не е I.

Луда, парлива радост. Искам да извикам: „Дръжте я!“, „Хванете я!“ — но чувам само шепота си. А на рамото ми вече една тежка ръка, държат ме, водят ме, опитвам се да им обясня…

— Но разберете, аз мислех, че това е…

Но как да обясниш себе си, болестта си, описана в тези страници. И аз клюмвам, вървя покорно… Отбруленият от неочакван порив на вятъра лист покорно пада надолу, но пътьом се върти, вкопчва се във всяка позната клонка, чаталче, вейка: така и аз се вкопчвах във всяка от безмълвните кълбовидни глави, в прозрачния лед на стените, в забитата в облака синя игла на акумулаторната кула.

В мига, когато плътната завеса завинаги щеше да ме отдели от този прекрасен свят, видях: недалеч, размахала розовите си уши-криле, над огледалния паваж се плъзгаше познатата огромна глава. И познатият плосък глас:

— Мой дълг е да заявя, че номер Д-петстотин и три е болен и не е в състояние да контролира чувствата си. Сигурен съм, че той е бил увлечен от естественото си негодувание…

— Да, да — хванах се за сламката аз. — Дори викнах: дръжте я!

Зад мен, зад гърба ми:

— Нищо не сте викали.

— Да, но исках — кълна се в Благодетеля, исках.

За секунда ме пробождат сивите студени свределчета на очите му. Не зная беше ли прозрял в мен, че това е (почти!) истината, или имаше някаква тайна цел отново да ме пощади за известно време, но той написа една бележка, даде я на стражите — и отново съм свободен, тоест отново съм затворен в стройните, безкрайни асирийски редици.

Четириъгълникът и в него луничавото лице и слепоочието с географската карта от сини жилки — се скриха зад ъгъла, завинаги. Ние вървим — единно милионноглаво тяло, и във всеки от нас — смирената радост, с която навярно живеят молекулите, атомите, фагоцитите. В древния свят това са го разбирали християните — единствените ни (макар и много несъвършени) предшественици: смирението е добродетел, а гордостта — порок, НИЕ е от Бога, а АЗ — от дявола.

Ето ме — вече в крак с всички — и все пак откъснат от тях. Още треперя целият от преживените вълнения — като мост, по който току-що е изгромолял старинен железен влак. Аз усещам себе си. Но нали имат усещането за себе си, осъзнават индивидуалността си само напрашеното око, загноилият пръст, болният зъб: здравото око, здравия пръст, здравия зъб — сякаш ги няма. Нима не е ясно, че личното съзнание е просто болест.

Може би вече не съм фагоцит, който делово и спокойно поглъща микробите (със сини слепоочия и лунички): може би съм микроб и сред нас може би има вече хиляди такива, които като мен се преструват на фагоцити…

Ами ако днешното, всъщност дребно произшествие е само началото, първият метеорит от поредицата бумтящи огнени камъни, изсипали се от безкрайността върху стъкления ни рай?