Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (8)

7

Огнено слънце обливаше с потоци бяла светлина плодната Истърска равнина. Копията минаваше между нивя и ливади, кипурии и връти, браници и забели. Анна подаваше неспирно глава през открития прозорец, ненаситна да гледа красотите на новата си родина. Зрялото жито широко се вълнуваше, като златно море, залюляно от вятъра. Сенокосите се простираха като безкраен килим от дебел, зелен аксамит, попъстрен с червени, сини, жълти цветя. Навсякъде земята бе дала щедър плод и го сочеше с нескрита радост в обилния поток от багри, който заливаше равнини, долини и хълмове. Людете оставяха за миг лъскавите коси в кратка отмора и следяха с взор, сложили длан над вежди, непознатата кочия, която преминаваше с бърз ход из прашните друмища. Младият цар показваше на венгерката забележителностите на своята земя. Бяха ходили в Средец, в Никюп, Верея, Велбужд. А сега обикаляха Преславската област, богата с развалини от вехто време.

Кочията спря по средата на един полуразрушен друм и поклонниците тръгнаха пеш към високата могила, обрасла с гъсто разлистени дървета, която се вдигаше в средата на малка котловина, обградена с високи хълмове. В подножието на могилата, сред купища разхвърляни едри камъни, се виждаше гранитна колона. Дружината застана между развалините в смирено мълчание. След това Йоан Асен посочи гранитната колона на жена си и почна да разчита гръцкия надпис:

„Хан ювиги Омортаг, като остави своя стар дом, направи преславен дом на Истъра. И като измери земята между двата всеславни домове, направи в средата могила. От самата среда на могилата до моя стар аул има 20 000 разтега. И до Истъра са 20 000 разтега. Самата пък могила е всеславна. И като измерих земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, пак умира и други се ражда. Нека онзи, който се е родил по-сетне, като разглежда тези неща, да си спомни за оногова, който ги е направил. Името на вожда е Омортаг, хан ювиги. Нека бог го удостои да живее сто години.“

Царица Анна се прекръсти, коленичи и целуна надписа. Промълви тихо:

— Нека бог успокои душата му…

Тя затвори очи и остана няколко време углъбена в молитва.

— Тук е бил погребан великият Омуртаг — каза царят и се загледа замислен в могилата — и ние днес си спомняме за оногова, който я е направил. Чудно ми е как гърците са оставили този ценен стълб незаличен, как не са го пренесли в Константиновград. Инак нямаше да знаем днес къде е гробът на Крумовия син.

— Но той е бил езичник, нали? — попита младата царица, като се изправи.

Йоан Асен се усмихна.

— Да. Езичник е бил. Ала е имал велика и прекрасна душа, съединена с мъдрост и чистота на сърцето. Всички тия останки, развалините, които ти показах в Плиска и Великия Преслав, всичко е негово дело. И конникът на скалата, и крепостта, в която нощувахме, и басейнът. Той първи е построил тия грамадни дворци и калета, защото е живял дълго време в мир и е успял да закрепи и замогне това, което дедите му са оставили. Към бран го е подтикнало само нежеланието на франките да се разберат по мирен начин. По дух и сърце той е бил по християнин от християните. Когато вековният му враг, византийският император Михаил II, се обърнал към него за помощ против един въстанал византийски пълководец, Омуртаг не пожелал да използува трудното му положение, а смело му дал своята подкрепа, като изпълнявал почетно условията за тридесетгодишен мир. Хвала му.

И като се обърна към кастрофилакта на Мадарската крепост, той добави:

— Повелете на майстор Звено да събере людете си и поправи друма, който е вече много завален, за да може всеки да дойде и се поклони на гроба на тоя велик мъж. А стълба ще отнесете в Търнов. Там ще построя църква, в която искам да събера всички ценни спомени, останали от Първото царство. Там ще занесете и стълба, който намерихме в Плиска и който сочи границите на Крума — Родосто.

— На благочестието на хан Омуртаг отговаря само смирението и миролюбието на цар Петър, сина Симеонов… — забеляза всеосвещеният Марко, митрополитът на Преслав — и той като него е сключил траен договор с ромеите, за да може в мир да урежда великата империя, която му остави баща му, тъй както Крум остави мощна държава на Омуртага. След бранника иде винаги миролюбецът.

Севастократор Александър се досети, че това сравнение се отнася до бойните успехи на чича му Калояна и любомъдрието на брата му Асена, затова се обади:

— Право е словото ти, светий отче, ала Крум и Симеон оставиха на наследниците си обединени, силни държави. Затова бе лесно на наследниците им да бъдат миролюбци. Не е ли тъй, царство ти?

Асен се замисли. Нечуто въздъхна.

Не… Не беше до бран на тази разнебитена страна. Имаше още много да се гради, да се цери, да се заличава злото на Борила, да се върне доверието на народа, да се възобновят запустели и сринати крепости, да се разгърне богата търговия и стопански цъфтеж. Рано, рано беше още да се мисли за бран. Мир трябваше с всички съседи. Сега, чрез царската женитба, България бе вече в приятелски връзки с два опасни врага: Венгрия и латинците. Оставаше да се сключи съюз за мир и приятелство с Епир. Може би най-опасния от всички врагове.

Кой беше издал думата? Внезапно, сякаш изпод земята, друмове и пътеки почерняха от народ, който бързаше към могилата. С китки и дарове в ръка, всички се стичаха към мястото, където се надяваха, че ще видят благоверния самодържец и младата му съпруга. Жителите на всички околни заселки: отроци и парици, себри от близкия град, които отиваха на панаир, всички се отбиваха от пътя си и тичаха да приветствуват младата царица, която с нежната си миловидност бе успяла вече навсякъде да завладее сърцата на людете, сред които се бе явила.

Заградиха ги отначало несмело, после по-дръзко, като трупаха пред краката им скромните си дарове: кошници с грозде, с прясна риба, восъчни пити, свиленовезани ръкави. Един момък пристъпи и поднесе малък, сиво-бял сокол, който не се плашеше от людете и спокойно остана връз свитата десница на Анна. Жените се притискаха в гъста редица и не можеха да откъснат очи от скромно облечената, дребничка, суха жена, която казваха, че била тяхната царица. Лек шъпот се понесе от ухо на ухо:

— Какъв мъдър ход има и какъв срамежлив глед…

— Колко е млада, колко е мъничка, като дете, с тия черни плитки около главата, с тия ясни очи, сякаш херувим…

Анна се движеше усмихната между людете, подаваше милостиво малката си десница, разпитваше ги на родния им език за поминъка, за домашните им грижи. Млади и стари коленичеха, целуваха края на рубата й в горещо обожание, в безмълвна преданост. Тълпите се трупаха все по-гъсти и безбройни. Панаирът бе забравен. Панаирът бе там. Сред зелените ливади се разстлаха трапези, екнаха гайди, извиха се буйни хора. Младежите се пръснаха из околните забели да донесат дърва, старите стъкваха огън с прахан и огниво, жените нанизаха на букови шишове кебапа, приготвен за панаира, пресни пити се разчупиха в мамещо благоухание, сирене се извади със зелен чесън, зарзали, малини и ягоди се изсипваха от малки кошнички.

Българите все още не можеха да хванат вяра, че между тях са младите им венценосци. Нима бяха цар и царица ония двама тъй тихи и скромни люде, които подаваха всекиму ръка с приветлива дума, нима царят не ходеше с багреница и златен меч на бедрото, а царицата не носеше винаги бисерно пречело на главата? Ако не бяха видели заедно с тях владиката и толкова знатни войводи — не биха повярвали.

Когато слънцето спря на пладне, цялата околност бе почерняла от постоянно пристигащи нови тълпи. Йоан и Анна бяха седнали край една от най-скромните трапези, постлана връз шарена черга на тревата. Майстор Груйо не можеше място да си намери от доволство. Той канеше високите си гости, сякаш смяташе, че те трябва да изядат всичко от трапезата му. Ала всеки носеше от своята цедилка: най-хубавата мръвка, най-едрия грозд, най-червеното вино. Анна любезно приемаше всичко и го оставяше до себе си.

Себри, отроци и парици поклащаха глава и въздишаха. Един от тях, с по-развързан език, па и изпитото вино не бе малко, се обърна към царя:

— Прощавай, царю честити, ама булката ти нищо не слага в уста. Трябва да понаедрее, зер царска челяд ще въди.

Всички се спогледаха, но като забелязаха, че Йоан се усмихна, избухнаха във високи смехове. От уста на уста простодушните слова обиколиха всички трапези. Весела глъчка премина из цялата тълпа. И отново се залюля безкрайно, радостно, буйно хоро.

Начело пристъпяха сам Йоан с младата невеста. Както по времето на цар Асен и царица Елена. Сякаш нещо се стопи в сърцето на людете, някаква дълго стаявана горчивина, някаква тежка и тъмна тревога. Лошите дни бяха отминали. Сега те можеха да чакат отредените си бъднини. Един мъдър баща бдеше над тях. Отдавна заглъхнали, старинни песни отекваха под ясното небе, изникнали от волен порив, от освободена душа.

 

 

През отвореното прозорче на кулата се виждаха дребните зелени звезди, които никнеха една след друга в побелялата небесна шир. Тежката дъбова вратичка безшумно се отвори, тихи стъпки прекосиха каменната настилка, една лека длан се опря връз рамото на тоя, който пишеше наведен над многотомни книги и дебели пергаменти.

— Тъмно е вече…

Йоан Асен бързо се извърна, огледа се наоколо. Протегна ръка, погали младата си невеста, която не забравяше да се грижи за него.

— Не съм забелязал. О! Почти е мръкнало.

— Привърши ли вече работата си? — попита Анна.

— Почти. Като мине и петровският месец, ще свикам великия синклит в Търнов, за да одобри законите ми. Мисля да разделя държавата на хо̀ри според названието на главния им град. Начело на всяка хора слагам войвода, който ще бъде назначаван лично от мене и лично на мене ще отговаря за това, което вършат побирчиите, севастите и кастрофилактите на областта. Той ще им бъде надзирател и законник. А освен кастрофилактите, които ще се грижат за изправността на крепостите, всяка хора ще има и свой бранен началник, който да се грижи за събиране на войски и доставяне на оръжие. Това няма вече да бъде работа на местния болярин, който ще бъде само мой наместник и представител в хората. А това тук е закон за митата и бериите. Нека след това някой дръзне да върши пакост.

Царят удари с чукче връз медното кръжило, което висеше над работната му маса. Втурнаха се прислужници.

— Запалете вече борините по стълби и преддверия, на загарите отворете по-рано вратите, защото е много горещо. — Той стана, взе трисвещника от високата ракла и добави: — А на мене донесете огън, да се запалят вощениците.

След като излязоха прислужниците, той внезапно се обърна към жена си:

— Реших да направя братанеца на покойния велик боляр Сеслав протовестиар. Одобряваш ли избора ми?

Анна наведе свенливо чело.

— Ти знаеш по-добре.

Той остави трисвещника на масата, нежно улови страните й между двете си длани, подигна лицето й към себе си. В този миг навън се зачуха припрени стъпки. Някой тихо похлопа. На прага се появи кастрофилактът и се поклони:

— Находници от Романия и Долна земя, царство ти!

Асен направи знак да ги доведат. Анна се приготви да тръгне.

— Защо не останеш? Не крия нищо от тебе.

— После ще ми разправиш, ако обичаш. Но оставих долу самички Мария и Белослава. Ще ме чакат. Довиждане.

Тя изчезна с усмивка на уста.

Йоан Асен остана с поглед, впит в затворената врата, зад която се бе скрил любимият образ. Колко мъдрост и тънък усет имаше у това младо същество, което бе на почти еднаква възраст с дъщерите му и което можеше тъй непринудено да стои настрана от държавните тайни и да бди с толкова нежност, с почти майчинска грижа над палавите княгини. Наскоро долу, откъм тесния крепостен двор, се зачуха веселите гласове и волният смях на тия три безгрижни сърца.

Той въздъхна. А грижите никнеха една след друга.

На прага застана високата, тънка осанка на севастократор Александър. Царят му направи знак да седне. Почти веднага след него стражи доведоха находника от Романия. Прашен, морен, с пергаментов свитък от кастрофилакта на Верея. Йоан нетърпеливо разкъса печатите, направи знак да отведат гончията и бързо започна да чете посланието. Брат му скочи, надникна през рамото му и впи глед в едро изписаните букви.

След като прочетоха донесението, двамата братя дълго мълчаха, углъбени в мисъл. Най-сетне Александър поклати глава, отново седна и каза:

— Ясно е против кого Конон дьо Бетюн иска да насочи вниманието си. Щом е накарал Роберт да подпише договор за мир и приятелство с Ласкарис, значи окото на латинците се обръща към Епир. Към по-опасния, към по-силния враг. Искат първо с него да си разчистят сметките. Не бихме ли могли и ние да им помогнем малко в тая работа?… — И той отправи тревожно взор към царя.

Йоан Асен продължаваше да мълчи, загледан в трепкащата светлина на свещите. Сякаш забрави да отговори. Брат му скочи, почна нетърпеливо да се разхожда нагоре-надолу. Най-сетне царят каза тихо:

— Рано е още.

Александър спря за миг неспокойните си стъпки, изгледа брата си, дигна рамене, поклати глава и отново се залута от стена до стена. Въведоха другия находник. Влезе някакъв възрастен мъж с облекло на дубровнишки търговец, леко прегърбен, прашен, безредно брадясал, с кожена чанта, метната през рамо, и високи, жълти ботуши. Ала когато остана сам пред двамата братя, той изправи снагата си, млада усмивка разгъна загорилото му лице. Дълбок поклон го сниши пред нозете на царя. Йоан потупа с топло благоволение своя верен войвода по рамото.

— Какви новини ни носиш, Хрелко?

Войводата прехапа устни, сведе очи.

— Не са много хубави, царство ти.

Александър бързо приближи към него, сложи ръце на раменете му.

— Говори! Бързо…

— Младият крал Димитри избягал от Солун! Отишел на запад да дири помощ против кир Теодор…

— Това значи, че няма да мине много време, и кир Теодор ще вземе Солун! — възкликна ядно севастократорът. — После?

— Докато Димитри проси помощ и закрила от алеманския император, в това време граф Биандрате и маркиз Гулиелмо готвят поход за превземане на Солун за Монфератския род.

— Струва ми се, че докато Монфератският род се накани, родът на Комнините няма да чака много! — отново пошъпна гневно Александър.

— Изглежда, че не чака, защото епирците заели преди две недели Костур, Лерин и Воден. Бавно, ала сигурно те заграждат земите на Димитри и Маргарита…

Александър махна с ръка.

— Толкова на Маргарита, колкото и на кир Теодор. Епир се разширява за наша сметка, заема наши земи… — Гърдите на севастократора буйно се вдигнаха, той стисна зъби и тихо процеди: — А ние стоим тук и гледаме. Чакаме…

Йоан Асен дигна полека очи, изгледа брата си и въздъхна. После отново сведе чело в трескав размисъл.

Дълго мълчаха двамата, след като изпратиха войводата, стаил всеки за себе си своята тревога, докато най-сетне Йоан дигна ръка и удари медното кръжило. Александър безпокойно впи глед в замисленото му лице.

— Нека дойде презвитер Йоаким — каза тихо царят на притеклия се страж.

Александър сви вежди. А когато бледният, мълчалив постник влезе в стаята, той отиде до прозореца и застана гърбом към работната маса. Долу песяци разхождаха буйните загари, стражи отвеждаха конете на гончиите. Ширните простори на юга откриваха веригата на Хема. В далечината се открояваше едва забележимо хълмът, наречен „Скитско съвещалище“. Малката царица играеше на криеница с двете си завареници, по̀ дете и от тях. Веселите им писъци отекваха във високите зидове от едри дялани камъни.

Севастократор Александър се извърна, полека отиде към брата си, изправи се зад гърба му, хвърли поглед към чертежите, които му разгръщаше ученият презвитер.

Това бе план за някаква нова черква, която щяха да строят във вътрешната част на крепостта.

Гневен трепет разпери ноздрите му, той сви юмруци, извърна се и с бързи крачки излезе навън.