Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (2)

1

Годината 1217 бе неплодородна за най-цветущите области на Сирия. Затова кръстоносците на крал Андрея II почнаха да страдат от глад и лишения още в самото начало на похода. А корабите на Венеция, Зара и Анкона носеха от запад повече оръжия и бойни припаси, отколкото храна за многобройните войски, събрани от земите на венгерския крал, на баварския херцог, на кипърския крал и други знатни господари. Първи се разбунтуваха баварците и почнаха да грабят и плячкосват земи, къщи и манастири, без да правят разлика между неверници и правоверни. Затова след кратката победа при крепостта на върха Табор главатарите на похода решиха да разделят войските си на четири части, за да подирят на своя глава храна и подслон за людете си сред суровата зима. Защото това, което бе останало пощадено от глада и лишенията, отиваше жертва на бурите и мраза или падаше в плен на бедуините. Вихри бяха задигнали шатрите им, мълнии бяха избили конете им, дъжд и градушка бяха повредили храните им.

Така, през земите на селджуците, на Никея и на Константинопол, войските на крал Андрея II наближаваха границите на българската държава, запътени към далечната си родина.

В тия няколко месеца на безкрайни страдания и жертви крал Андрея смяташе, че е изпълнил обета, даден пред смъртното ложе на баща си Бела: да вземе кръста и да се бори за освобождението на гроба господен. Защото крал Бела бе дал клетва, че ще стане кръстоносец, ала не бе успял през време на бурното си царуване да я изпълва. Затова неговият син трябваше да извърши делото, което той не бе могъл да стори. Гладни, морни, изтощени, кръстоносците преминаха границите на херцогството Филипопол. Людете на Жирар дьо Стрем отдадоха на крал Андрея дължимите почести, ала храна не можаха да намерят за войските си. Какво щеше да стане, ако българският цар не им дадеше пропуск през земите си? Латинците нямаха храни. Още през зимата всичко бе изпратено към Константинопол и те самите диреха да купят от съседите си.

Беше ранна пролет. Прясно разораната пръст лъхаше плоден дъх. Свежи, зелени, пенливи води пълнеха засъхналите каменливи корита на реки и потоци. Острият въздух от време на време се смекчаваше от внезапен топъл, уханен повей. Крал Андрея стоеше неподвижен на коня си, подпрял левица на кръста си, облегнал лице връз сгънатата си десница, чийто лакът бе подпрян връз коляното му. Тревожна мисъл го разяждаше. Той дигна високо наличника над челото си, гъстите му вежди гневно се свиха, тънките му устни потръпнаха. Кръглите му очи се изпълниха със затаена мъка.

Изведнъж той решително изправи снага, смъкна отново наличника. Ако и българите му откажеха подкрепа и гостоприемство, той ще даде повеля на войските си да разграбят селата и земите им, да подпалят и опожарят градовете, да сложат под нож населението. Нима трябваше да умрат от глад и изтощение? Кралят даде знак и тръгна отново напред, заобиколен от войските си. Далече зад него се проточи дългата върволица кръстоносци, която бавно навлезе в планинския проход, край пенливия поток, който шумеше от дясната страна на пътеката.

Отдавна те не бяха слагали в уста пресен хляб и топла гостба. Бяха забравили вкуса и на бялото камилско месо, което им се бе сторило по-хубаво от всичко, след като бяха изяли стадата си от волове, магарета и биволи. А подир тях бе дошъл ред на конете, дори и на бойните. Във Финикия те се бяха хранили с треви и корени на дървета, които изкопаваха със заострени железа. А накрай бяха доволни да намерят и гущери, и змии, които бяха за предпочитане пред лешовете на захвърлени кучета.

В далечината, въз един залесен хълм, се мярна тънко, вито кале, което отново изчезна при един завой на пътя. От устата на кръстоносците се изтръгна радостен вик.

Земята на българите!

Бяха стигнали до границата!

Бойниците на кулата се изпълниха със святкащи шлемове. Мостът се спусна и по скалистата пътека заслизаха надолу пъргави конници.

Кралят препусна с дружината си към тях. Катепанът на крепостта скочи на земята, кралят също. Двамата се приближиха, придружени от тълмачите.

— Кои сте вие и откъде идете? — попита българският катепан.

— Това са венгерски войски, които се връщат от бран за свободата на гроба господен. Подир тях идват други. Молиме пропуск и храна от държавата ви.

— Трябва да поискаме позволение от нашия самодържец, благочестивия и христолюбив цар Йоан Асен…

— Не е ли вече Борил цар на България? — попита учуден Андрея II.

— От много месеци вече връз търновския престол стои синът на стария Асен…

— Когато заминах за светите земи, Борил беше още господар на тази земя и мой приятел. А сега? Позволение… Но докато го получим, мога ли да оставя войските си да умрат от глад?

Катепанът изгледа внимателно стройния мъж с тънък, орлов нос и едри очи със светли зеници. Изпод шлема му се подаваха черни къдрици, които имаха почти синкав оттенък. Изпитото му мургаво лице излъчваше благородство и зле потулена тревога.

— А кой си ти? — попита катепанът.

— Андрея, крал на венгрите.

Българите нададоха възклицания от почуда и почтително приближиха към чуждоземеца. Катепанът вдигна копие, останалите докоснаха ръка до меча си и се поклониха.

— Добре дошъл в нашите земи, царство ти. Веднага ще изпратим вестоносец до Търнов. А в това време ще ни бъдеш драг гост в калето. За войските ти ще изпратим храна и всичко, което е нужно. Ала без позволение от престолнината не можем да пропуснем чужди войски през границата.

Един от войскарите се приближи и прошъпна:

— Царят не е в Търнов, преди малко минаха гончиите на севастократор Александър и казаха, че след като свърши обиколката по граничните крепости, царският брат ще се срещне с венценосеца в манастира.

Катепанът радостно се усмихна.

— Светлият ни самодържец е тука наблизо. Веднага ща изпратим люде при него.

По мургавото лице на Андрей се изписа грижовна мисъл. Той поглади нетърпеливо къдравата си тъмна брада. После скочи на коня си. Бодна го припряно.

— Водете ме. Аз искам лично Да се видя с него…

Чернокосите венгерски войводи заградиха господаря на Венгрия, Далмация, Хърватско, Босна, Галиция и Лодомирия, размениха по няколко слова на своя чуден, бърз, отсечен говор. След това поеха неизвестния път подир българските войскари. Родопският вечерник развяваше дългите им прашни, изпокъсани наметала.