Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (31)

30

Боят бе траял цял ден. Надвечер в лагера на победителите лумнаха огньове. Целебници диреха ранените и ги превързваха, след като изваждаха остатъците от стрели и желязо. Други погребваха мъртвите, за да не избухнат болести от изоставената леш. Трети стояха на стража край обезоръжените пленници и водеха разговори с тях. Подхвърляха им закачки и насмешки, укори или закани. Ромеи и наемници тръпнеха, безропотно примирени с тежкия си жребий. Затворен в шатрата си заедно с императрицата и децата, отрупан с железни вериги, кир Теодор изживяваше последните си мигове, смразен в нечовешка уплаха.

Какво го очакваше? Смърт? Робство?

А едно бе сигурно: на пленен чужд вожд обичаят налагаше да бъдат извадени очите. И той гледаше със свито сърце за последен път образа на близките си, сякаш искаше да ги запечати завинаги в паметта си.

Императрица Мария и децата се бяха притиснали край него, разтърсвани от глухи и отчаяни ридания.

— Защо, защо не ме послуша… — стенеше жена му. — Аз предупреждавах, че ни дебне беда. Лоши и страшни сънища сънувах напоследък. Не, не беше угодно богу да пристъпващ думата си и сега сме справедливо наказани. О, да ме оставят да се явя пред царя, да падна на колене пред него, той ще се смили над нас, над децата ни… И той е човек, и той е баща… Чувала съм, че бил умен и благ човек. Дъщеря му е моя етърва, може да се смили…

Милостив и благ за верните приятели — си мислеше с горчивина Теодор Комнин — ала какъв ще бъде за вероломния враг? Не бе ли той все пак син на стария Асена и братанец на Иваница?

И пленникът се вслушваше изтръпнал в крачките на стражите, които пазеха шатрата. Защо се бавеха? Нека наказанието дойде по-скоро. Очакването бе по-тежко.

— Мануил къде е? — попита внезапно той, като дигна обореното си чело. — Дали и той е пленник? Той е зет на царя. Може би за него ще има милост… Или не, може би тъкмо затова ще бъде още по-зле наказан.

— Мануил избягал… Така чух да говорят вън нашите пленници — изохка императрица Мария. — Изостави ни пред лицето на най-голямата напаст…

— Подлец… — изсъска едва чуто Комнин.

— А другите, всички убити и пленени — продължи жена му в жален хленч. — Турмах Евстатий е убит, също и стратег Мавриций, стратег Константин, хилнарх Теодор, банд Василий и мериарх Ставраки. Другите са пленници. Всичко, всичко е загубено.

Пленникът въздъхна дълбоко. Загубено бе. И сега Йоан Асен ставаше първата сила на полуострова. Какво бяха пред неговата мощ след тази нечувана победа въжделенията на Ватаци, честолюбието на Константинопол?

Комнин сам бе пожелал да сломи първо най-главния си враг, преди да потегли за готова плячка към юг. Е добре. Борбата бе излязла в негова вреда. Сега благодатният юг лежеше свободен пред нозете на Асена. Той сви юмруци, дигна ги към челото си. Веригите зазвънтяха зловещо, напомниха му това, което го очаква, и дълбок стон раздра гърдите на изменника.

Изведнъж той изтръпна. Към неговата шатра приближаваха многобройни стъпки, зачу се дрънчене на оръжие, възбуден говор. Жена му изпищя и се хвърли към него. Децата се разплакаха. Кир Теодор с мъка се изправи и застана в средата на шатрата. На прага се яви високата снага на севастократор Александър. Той изгледа малко насмешливо със строгия си пронизващ взор императора и каза кратко и сухо:

— След мене.

Нахлуха стражи, обградиха пленника, поведоха го. Други заобиколиха семейството му и го подтикнаха да върви след него. Тежка мъка падна връз сърцето на гърка. Нима ще искат да го накажат пред лицето на близките му? Но какво диреха те тук, на това бранно поле, не ги ли бе докарал сам той, със своето безумство? Със своята дръзка самоувереност?

Минаха през две редици навързани пленници, които не смееха да дигнат чело към поробения си повелител.

— Не падай духом, Теодор Комнин — се обади само един смел глас. — Не ни посрамвай в последния час.

Стратег Ницета изгледа с дръзка надменност стражите си. Ала никой не дигна ръка към него. Пламъкът на огньовете изтръгваше искри от бронята на императора, хвърляше топли отблясъци по ярките пъстровезани одежди на високите пленници. Императрицата вървеше след мъжа си, обхванала с две ръце децата си, свела в безмерен свян лице към земята. Димитри, Йоан и малката Ирина се притискаха плахо до майка си, като хвърляха от време на време взор към войскарите, които ги гледаха с любопитство и съжаление.

Победителят чакаше пред шатрата си, заобиколен от всички свои люде. С разкъсана наметка и олющен от страшната бран шлем, с прашна туника и превързано коляно, той бе подпрял двете си ръце връз меча, който носеше още следи от кръв. Факленосци държеха от двете му страни борини, които ярко осветяваха строгото му лице.

Кир Теодор спря на четири стъпки пред него, безсилен да дигне очи към човека, когото бе тъй тежко оскърбил. Императрицата и децата й се хвърлиха към царя, паднаха на колене, почнаха да целуват ръцете му.

— Милост… Милост за нас…

Позорът и унижението замъгляват очите на императора с остра влага. Ала той все още не смее да вдигне чело пред тържествуващия победител. Прехапва устни, свежда още по-ниско чело, забива взор в една точка. Горещ срам изпълва жилите му.

И той чува един глас, който го пронизва още по-зле от желязно острие:

— Аз ти бях верен, Теодоре!

Пленникът мълчи, задушен от мъка.

— Когато слезе по Хебъра против латинците и Ватаци, границите ти бяха незащитени, гърбът ти бе свободен за нападение. Нима аз се изкуших да предизвикам съдбата в непочтена бран? Днес ти си сразен. За твоето вероломство, за твоята измяна. И никой не би могъл да те накаже повече от този, който ти показа своята мъдрост.

Ето, наближава страшният миг.

Сега трябва да го ослепят. Такъв е обичаят. Той сам, на мястото на Асена, нямаше да му пощади дори живота.

Кир Теодор диша тежко. Тялото му прекосяват къси, тревожни тръпки. Нека стане само по-скоро. И дано отведат децата му. Да не гледат наказанието на своя баща. Лицето му се изопва, жълто като пергамент.

И отново към него иде оня глас, още по-тих:

— Ела при мене, Теодор Комнин.

Тогава пленникът внезапно дига чело. И среща взор на две кротки и благи очи. Йоан Асен му протяга и двете си ръце, като приятел, като брат. Трима войскари му свалят веригите. Севастократор Александър му запасва меча. Войводата Хубан му подава шлема.

— Ела. Ти вече не си ми враг. Нека миналото бъде забравено. Аз ти дарявам живота. Дарявам ти и очите.

Тогава кир Теодор свежда коляно, протяга разтреперани ръце, улавя края на прашния, разкъсан царски плащ и го целува в покорно смирение. Императрицата и децата почват да плачат от радост.

Йоан Асен дига пленника си и го прегръща. След това подаде ръка на императрицата и я помоли да се изправи.

И стана нещо, което никога дотогава не се бе случвало.

Пленниците не бидоха посечени, нито заробени. Само висшите стратези и войводите останаха да последват вожда си в неволническия му жребий: да бъде отведен като ценен залог в Търновград. А простите войскари получиха повеля: всички да си отидат по родните огнища и в мирен труд да работят земята си. Наемниците разпуснаха, за да се завърнат в земите си.

Поразени от великата милост, гърците падаха на колене и славословеха великия цар и чудната му благост. Защото всеки от тях бе тръгнал на бран, свикан от повелята на своя вожд, бе напуснал родните си нивя, без да знае за какво трябва да се бие, какво трябва да брани. С радостни възклицания и благословии те бързаха да се приберат по домовете си, освободени от своеволията и насилията на жестокия Теодор Комнин.

Без оръжие, с храна за път, дарена от великодушните победители, те се отправиха към родните си огнища, като пееха неволно бранна песен, която бяха чули от българите:

Симеоновата.

Син мами си дума: стани, мале, стани,

извади ми войскарска премяна,

да се пременя и обръжа, бяла коня да възседна…

Ей, Семо, Семо, български царю!

А преди да потеглят, един по един, всички поискаха да видят благородния мъж, който им бе дарил живота и свободата. Обливаха със сълзи ръцете, целуваха ботушите, наметката му, обсипваха го с благословии и пожелания.

— Ти си нашият повелител! Искаме ти да ни бъдеш цар и господар!

На мястото, където бяха станали най-опасните битки, Йоан Асен заповяда да построят параклиси, за спомен на великата божия милост. Един посветен на светата Троица, друг на света Богородица и трети на свети Спас. А там, където бе паднал убит великият войвода Радул, издигнаха плоча с надпис в негова памет.

След това Йоан Асен, начело на победната си войска, слезе на юг в земите на наказания враг.