Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (57)

21

Госпожа Росица изтича напред, за да извести внезапното пристигане на царицата.

В краварниците настана тревога и смут. За няколко мига всичко бе на мястото си, оборите се почистиха, добитъкът се нареди в дълга върволица, разпръснатото сено се прибра.

Анна, която ставаше наместница на царството винаги, когато царят отсъствуваше, влезе, следвана от людете си, с неизменна приветлива усмивка връз благото лице. Поздрави прислужниците и отправи към добичетата обичайния привет:

— Пазил ви бог и света Филотея!

Тя прегледа за реда и чистотата, погали няколко малки теленца, потупа по челото едно биче, което, вързано край яслата, се опитваше да свежда рогца в невинна ярост. След това отиде към загарииците, крагуряниците и дома на стражите. Навсякъде от бдящото й око не убягна нито най-малка грешка. От време на време тя казваше тихо по някоя забележка на великия примикюр, който кимваше одобрително с глава. В пекарните тя прегледа току-що опечения хляб. Имаше няколко вида вече прясно изваден от фурните: хляб с повече сол за царската трапеза, хляб за прислугата, хляб за кучетата. Имаше и отделен хляб, замесен с масло и мляко, за малката княгиня Тамара.

Когато минаваше край патриаршията, изведнъж откъм „Света Петка“ отекнаха силни писъци. Веднага от всички страни почнаха да се стичат люде: коняри, блюстители, придворни, крагуяри. Княз Петър пристигна с китка стрели в ръка, тъй както ги бе взел от оръжейната, където подреждаше бранните спомени. Ирина Комнина дойде с книга под мишница, запасала набързо със сърмен колан тънката си талия, снишила свиления чембер със ситен маргарит над веждите.

— Хвала тебе, преподобна! Господи, благодаря ти! — се разнасяха женските викове.

След изгрев слънце блюстителите на главната порта бяха пуснали дружина богомолци от близките села, които носеха дарове за пречистата и водеха със себе си някакво болно момиче — за молитва пред раклата на чудотворната Петка. Още от малко детето загубило способността да се държи на краката си и да се движи. Донесли го на носилка. И сега, внезапно, след толкова години, подир изпълнената с гореща вяра молитва, след като бе стояло няколко часа проснато пред раклата, момичето бе станало на краката си и с безумен вик се бе хвърлило в ръцете на майка си. Жените плачеха и се смееха, паднали на колене пред църквата, издигайки ръце към небето в богомолец прехлас. Всички се трупаха около поклонниците, искаха с ръцете си да пипнат оздравялото дете, с очите си да видят новото чудо. Когато зърнаха царицата, людете се стъписаха и заблъскаха да сторят път. Оздравялото момиче й целуна ръка и тя го дари със златица. След това Анна коленичи пред раклата и въздаде хвалба на преподобната.

А мисълта й неотлъчно следваше стъпките на царската рат, която бе слязла за втори път към стените на Константиновград, а по водната шир бяха тръгнали първите български кубери, за да го обсадят от море.

Навън лъхаше свеж ветрец и люлееше гъсто олистенините клони на дърветата. Зелените поляни блестяха под лъчите на изгряващото слънце, оросени с безкрайни ситни елмази. Ирина и Петър тръгнаха по пътеката, която се простираше от Малката порта до северния край на твърдината. От дясната страна на постланата с едри плочи пътека растяха храсти едър, остро ухаещ трендафил. Момичето откъсна едно огнено цвете и го втикна зад ухото си. Никога Петър не бе имал особена слабост към житията на светиите; когато баща му желаеше да му разкаже нещо за тях, той обръщаше разговора към неща, в които се говореше повече за копия и лъкове, отколкото за броеници и кандила. Ала сега той слушаше унесен думите на Ирина, защото гласът й зачароваше по-силно от най-силната напитка.

— Във всичко тя е наподобявала живота на Йоана Кръстителя… Измъчвала се е с пост и бдение, хранила се с пустинни растения, но дори и тях не вземала до насита… Само вечер, след като се изтощавала през деня от студ или зной, според времето, тя вземала съвсем малко храна и още по-малко вода. Тъй тя се изнурявала с глад и жажда, изсушавала плътта си, за да въздигне духа си към бога.

Петър мълчеше, неволно хвърляше глед към свежата, светла като горска качунка плът на девойката и поклащаше глава. Той не разбираше това желание за бягство от живота. В жилите му течеше буйна кръв, която се вслушваше в новите веения на времето. Той искаше да служи на бога и на народа си, ала не като се отрича от живота, а като го изпълни с мъжественост и борба. Затова мнозина нечестиви врагове на царството хвърляха зломислен поглед към наследника и си мислеха: какво ще стане с тази империя, когато на мястото на мъдреца Йоан Асен дойде бранникът Петър? До кои предели повече ще се разшири? Каква мощ повече ще добие?

— Ден и нощ Петка лежала на земята и се молела с горещи сълзи за духовното си съвършенство. Защото твърде често дяволът я изкушавал чрез празни мисли и привидения. Дори под образа на различни зверове й се явявал, за да й попречи в подвизите… Така тя проживяла доста години в пустинята. Ала една нощ, когато се молела с вдигнати към небето ръце, един светъл ангел й се явил и казал: Напусни пустинята и се върни в родното си място, защото за тебе е прилично там да оставиш тялото си, а духа си да пренесеш в небесните селения. По това преподобната разбрала, че е наближил краят на живота й. От една страна, тя се огорчила, че ще напусне самотата и мълчанието, а, от друга, се зарадвала, че ще се разлъчи с тялото си… Тъй тя пристигнала в Епиват, където не се обадила никому коя е и откъде иде. Ала и там се прославила с богоугодния си живот и смирението на нрава си.

— А как са я провъзгласили за светица? — попита Петър.

— След като починала, понеже не била позната никому, положили тялото й в простата земя. Без гробница, край морския бряг. Наскоро след това близо до това място някакъв стълпник се подвизавал и в безмълвие разговарял с бога. Ала морето изхвърлило на брега трупа на удавен моряк, който изпълнил цялата оная местност с грозна смрад. Богоугодникът слязъл от стълба и помолил да погребат разложеното тяло. Когато копали гроб за моряка, ония прости хорица открили в земята някакво тяло, непокътнато от смъртта. Останали смаяни от това, ала в простотията си не проумели чудото. Заровили моряка близо до тялото на преподобната. През нощта един от копачите сънувал чуден сън. Видял някаква светла царица, седнала на сияен трон, обкръжена от лъчезарни воини. Един от ангелите уловил за ръка копача, който от преголям страх се хвърлил ничком на земята, и му казал: „Георге, защо така пренебрегнахте тялото на преподобната Параскева? Веднага го извадете и положете в скъп ковчег, защото царят пожела нейната хубост и поиска да я прослави тука на земята.“ Тогава светлата царица му казала: „Скоро вземете моите мощи, защото не мога повече да търпя тежката смрад на онзи труп.“ На следната сутрин и една благочестива жена, на име Евтимия, разказала, че сънувала същото нещо. И веднага всички люде се затичали към онова място, извадили мощите на преподобната, сложили ги в скъп ковчег и с кадила и благовония ги занесли в църква, където почнали да вършат дивни знамения и чудеса. Всички недъгави и бесновати в околността на Епиват почнали да се стичат край раклата и да получават изцеление… А ето и тук започна да се проявява в подобни знамения…

Ирина въздъхна, почна неволно да къса с пръсти един едър трендафил. Тръгна обратно към пътеката, която водеше от Малката порта към палата.

— Аз съм й дала оброк… Ако изпълни молбата ми, ще й построя дванадесет църкви със сребърни диреци и елмазени первази…

Изпълнен с горещо любопитство, князът неволно улови ръката й:

— За какво си се помолила, Ирино… Какво е било желанието ти?

Момичето се изчерви като огнено цвете, което аленееше край бялото й лице. Дигна към него големите си премрежени очи, след това внезапно ги сведе. Дръпна ръката си.

— Не мога да го кажа. Ала кълна се в чудесата на света Петка — ще се изпълни. Защото имам един абраксас.

— Откъде си получила този талисман?

— Даде ми го дойката ми в Епир, като бях малка още. Купила го от сарацински търговци.

Ирина извади от елечето си безценен камък, обкован в сребро, закачен за шията й с тънка верижка. Князът го взе в ръка и дълго го разглежда. Връз зеленикавосиния камък бе изрязан образ на чудовище: с човешко тяло и човешки ръце, ала с глава на петел и с рибя опашка вместо крака.

Изведнъж двамата сториха път на царицата, която отиваше към тъкачницата. Ирина се сниши в дълбок поклон.

Анна забеляза руменината й, видя смущението по лицето на сина си и неволно се усмихна. Колко хубави и млади бяха двамата. За тях цъфтяха тия цветя, за тях се зеленееха посипаните с бляскава роса ливади… За тях пееха малките пойни птици в ранната утрин…

Не им каза нищо. Отмина, последвана от свитата си. Само няколко остри очи се извърнаха да изгледат чудната двойка. И не през една глава мина една и съща мисъл.

В тъкачниците царицата имаше свой стан, връз който везаше една златоткана покривка за раклата за пустинножителя Йоан Рилски. Анна седна на обичайното си място и почна мълчаливо да работи. Тежки грижи изтръгваха от време на време въздишки от гърдите й. Преданата Росица отправяше тревожен взор към господарката си и свеждаше чело в безмълвна тъга.

Колко застаряла бе напоследък царицата… Сякаш изведнъж младостта й се бе попарила от непрестанна, тайна, гризеща мъка. За какво въздишаше тъй тежко и мълчаливо?

Копнеж по любимата, далечна дъщеря… Мъка заради отново скъсаните отношения с папата… Възможност за втора война между родната Венгрия и България… Тежката обсада на Константиновград.

Анна остави сновалката, подпря чело с ръка, остана дълго неподвижна, унесена в жестока, ломеща тревога.

Ето че сега пак щеше да се повтори същото както преди. Тъкмо и Мануил Комнин бе изпратил послание до архиепископа на Тесалоника Георги с молба до папата за подобрение на отношенията им, и Григорий IX щеше да научи за окончателното отхвърляне на помирението, което бе почнало да се поражда между него и Асена. А така гневът щеше да бъде двойно по-силен… Бедният Мануил. Той правеше всичко по подражание на великия си сюзерен. Когато Асен влизаше в преговори с папата, и той пращаше послание. Ала докато неговите писма стигнат до Рим, отношенията между Асен и папата бяха вече променени… Все пак сега никой нямаше толкова нужда от папското приятелство, колкото сам Мануил… Защото внезапно засилилият се Ватаци бе почнал да изказва някакви права върху Тесалоника… А той имаше там свои привърженици…

Какво ставаше при стените на Константиновград? Бяха дошли вести, че в помощ на Бриен пристигнали сто и петдесет галери от Морея начело с младия Жофруа дьо Вилардуен… А в пристана на Царския град имало вече от по-рано шестнадесет венециански галери заедно с многобройни пизански и генуезки кораби…

Щеше ли младата българска флота да удържи напора на тая стара, опитна моряшка войска? Ами ако Бела ненадейно ги нападнеше? Щяха ли да стигнат куманите, които Александър бе отвел към Белград и Бдин?

За да отвее мрачните си мисли, тя се вслуша в тихия глъч на жените около нея.

— След близо осемгодишно бездетство великата болярка Тиховица от Скопие родила изведнъж наследник на мъжа си… Кръстили го Константин… — казваше примикюрката, която нямаше деца.

Царицата се огледа. Младата севастократорица Зорка я нямаше край стана й, затова жените тъй свободно говореха за леля й, най-голямата дъщеря на Стефан Неман.

— И людете почнали да мълвят… Това дете не е родено от Тиховица… Щастливата майка ронила ден и нощ сълзи, които огорчавали великата й радост… — каза госпожа Стефания, съпругата на великия прахтор.

— Ами защо тя не направи като майката на алеманския цар… — каза старата госпожа Евпраксия, която учеше царицата на златотъкане.

Всички жени престанаха да работят и впериха очи в нея.

— Какво е направила царицата Констанца? — попита една от съпругите на пленените гръцки боляри, кира Теофана.

— Аз бях тогава още съвсем млада, ала помня, като разправяха… — каза госпожа Евпраксия, като опъваше между пръстите си златната жичка. — На четиридесетгодишна възраст, след като няма близо десет години деца, изведнъж алеманската императрица роди момче. Всички народи от Северно море до Сицилия го приветствуваха като божи дар. Гибелините го обсипаха със славни звания, наричаха го бъдещ господар на изтока и запада, господар на света и много подобни. Пък и наистина днес Фридрих II е един от най-мощните господари на света. Гвелфите пък, нали са изконни врагове на гибелините, разпръснаха мълвата, че детето е бъдещият антихрист, защото императрица Констанца била заченала от змей. Други пък казваха, че някакъв нормански благородник бил баща му, а не Хенрих IV, а някои дори разправяха, че Фридрих бил подставено дете… Тогава императрицата заповядала да разтворят една шатра посред пазара, пред сборната църква, и там седнала открито, пред всички, да кърми детето си… И злите езици млъкнали.

Жените избухнаха в шумен глъч.

— Тъй, тъй да направи и Тиховица… Като видят пълните с мляко бозки на кърмачката, нека пак разправят…

На прага застана великият логотет. Лицето му бе строго и замислено.

Наместницата веднага стана, остави работата си и го последва в престолната, където набързо свика синклит на великите боляри и висшия клир.

Бе пристигнало ново писмо от папата.

Когато Анна разчупи сигилите и хвърли пръв поглед връз пергамента, изведнъж лицето й стана жълто като восък, тя склопи очи и падна тежко на земята, наранена в най-болезненото място на своята искрена и дълбока католическа вяра.

Григорий IX известяваше на Асена, че го е отлъчил от църквата.

След несполуката на новата обсада, разтревожен от вестите, които му идеха от Тесалоника и откъм север, Йоан Асен прие вестта за отлъчването от папата и заболяването на Анна като един добър предлог, за да се оттегли от стените на Константиновград, понеже доста отдавна вече в сърцето му се бе загнездило недоверие и разочарование от съюза с Никея. Той остави войските си да стануват край стените на Царския град, като държат в ръцете си цяла Тракия, ала не пожела повече да помага за обсадата на един град, който Ватаци му оспорваше.

Константиновград беше столица на полуострова. А господар на полуострова бе българският цар. Затова той трябваше по право и по съвест да седне връз престола на Света София. А щом Ватаци бе изпълнен с такова неугасимо желание да влезе през Златната порта — нека заповяда. Ала българите нямаше да дадат нито един ратник повече, за да му помогнат в този дързък блян.

Константиновград можеше да се вземе и по други начин. Бодуен бе далеч, залутан в безкрайни пътувания и разпри за бащиното си наследство във Фландрия и Куртене. Жан дьо Бриен бе стар. Наближаваше деветдесетте години.

Йоан Асен имаше време да чака по-благоприятни дни.

Когато стигна в Търнов, той намери Анна на крака, вече с подобрено здраве, ала все още много бледна, с покрито с бръчки чело, увехнал взор и тъжна уста.

Той я целуна нежно по бузите и каза:

— Не взимай това отлъчване толкова присърце, Анна. Ако поискам, още днес Григорий IX ще се откаже от анатемата си и ще ми стане най-добър приятел. Защото той знае, че всичко стои в моите ръце.

И наистина, очите на целия западен и източен свят бяха обърнати към Търнов, към българския самодържец, който държеше ключа на всички събития. Към която страна от двете враждуващи групи той се присъединеше, там щеше да бъде победата.

Или с папата, фръзите, венгрите и Константиновград, или с Фридрих Хохенщауфен и Никея.

Ако отидеше с папата, Бодуен можеше да прекара войските си от запад през България и да закрепи столицата си край Босфора.

Ако отидеше с алеманеца и Ватаци, тогава Фридрих щеше да затвори пристанищата на Италия и тогава Константиновград никога нямаше да види помощ. В такъв случай Ватаци или Асен можеха свободно да го обсаждат, дорде най-сетне падне от глад, липса на оръжие и войски.