Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (55)

19

Когато старческите ръце на бившия примас на българската църква докоснаха стройните рамене на самодържеца, когото някога той бе кръщавал като невръстен младенец, очите и на двамата се изпълниха със сълзи.

С бащинска обич светият старец прегърна Асена и дълго го държа в безмълвно вълнение до немощната си гръд.

— Какво се е случило, сине мой… — попита с треперещ глас Василий. — За какво съм ти нужен, кажи… Ти знаеш, че за твоето добро и доброто на страната винаги съм бил готов всичко да дам…

— И си го доказал не само на думи… — пошъпна царят с благоговение.

Двамата седнаха край огъня, който буйно гореше в кръглата приемна на калето на Крънския велик боляр.

— Посгрей се, постопли се първом… — напомни грижливо царят — да не ми сториш някое чудо като отец Сава.

И той разправи за посещението на сръбския светител.

— За да тръгне старият Сава по това време по многорибния Понт, все не ще е било без причина… — каза замислено Василий. — Той е дошъл като пратеник първом, а после като гост…

— Пратеник от Бриен… — обясни царят и повтори разговора си със светителя. След това му показа писмото на папата.

Навън севастократор Александър, който се бе присъединил към лова, весело бъбреше с деспота и великия примикюр, който им показваше в приемната даровете, получени някога от император Анри.

В това време патриарх Йоаким стоеше в Търновград край одъра на Сава и загрижено гледаше отпадналото му лице, потънало в меките възглавки.

— Тъй не става, свети отче… Щом се видя малко добре, веднага пожела да излезеш и да се поклониш пред мощите на нашите чудотворци. Ето сега как не си отново добре… Ще пиша на царя веднага да се завърне…

Тревога пробягна по сивите, ясни зеници на големия дипломат.

— Ни дума за това, светиня ти. Царят ще се върне, след като си свърши делото, за което е заминал… Не се безпокой заради мене…

Патриархът набърчи високото си чело. По благото му постническо лице се изписа безпокойство. Какво искаше да каже сърбинът? Какво знаеше той?… И отново настоя:

— Прости ме, светий отче… Ала не мога да те попослушам. Веднага ще пратя послания до царя и до крал Владислава… Принуден съм да ти кажа, че болестта ти не ми харесва…

— Аз знам, че ще умра, Йоакиме… — каза просто светителят — ала не се боя от смъртта… Тя е дошла вече… Нека никой не се тревожи заради последните ми часове. Ето, аз сам пратих вече послание до Владислав по моите монаси, като му отделих част от свещените подаръци, които носех от Ерусалим, Сирия и Египет… Писах и на нашия примас, архиепископ Арсений. Разпоредих последната си земна воля. Никой от Сърбия да не идва тук. Искам да умра сам… — той се задъха, затвори клепачи и продължи: — А при мене оставих само пет от най-верните ми ученици. Те ще склопят очите ми…

Йоаким улови ръцете на болния, седна връз края на ложето му, отправи добрия си мъдър взор към гаснещите му зеници…

Цял живот братът на Стефан Първовенчани бе прекарал в служба на родната Сърбия. Пратеник по всички дворове и църковни власти, тънък дипломат и мъдър събеседник, той нямаше друга мисъл, друга грижа, друг копнеж от този, да види мощна и щастлива родината си.

Лицето на умиращия се оживи, той се опита да се дигне на лакътя си, даде знак на един от преданите си ученици да извади нещата, които бяха донесени в една ракла от светите земи.

А тия одежди и златоковани книги, тия светилници, украсени с драгоценни камъни и бисери, тия църковни съдове дарявам на светата българска патриаршия… Сега ще помоля само да бъда оставен сам, за да се предам на молитвите си… Друго вече нищо не желая…

Патриархът се подчини на волята на мъдрия старец.

През нощта свети Сава предаде богу дух.

Когато Йоан Асен научи за смъртта на госта си, в първия миг го облада безкраен гняв, че това му се известява, без да е бил предупреден за възвръщането на тежката му болест. Ако бе получил вест навреме, той можеше да стигне поне за погребението. Царят се сбогува набързо с примаса, остави стражи и кочии, за да отведат стареца с всички грижи отново до Бачковския манастир, където той щеше да прекара до Великден, и придружен от деспот Слав, замина веднага за Търнов. Ала пътят дотам бе в лошо време повече от два дни. Затова той изпрати напред най-бързите си гончии: да известят на патриарха, че щом светителят не е оставил никакво завещание за мястото на погребението си, тогава редно е да бъде погребан в града Търнов, като бъде положен временно ковчегът му в неговия ръкотворен манастир: църквата на светите и велики 40 мъченици. А на бедните да раздадат много злато в памет на светителя, който бе един от най-обичаните и добри приятели на царя.

Когато стигна в Търнов, Йоан Асен се отправи веднага към своята любима църква, коленичи пред гроба на светия старец и го обля с горещи сълзи.

Патриарх Йоаким приближи тихо до него, положи ръка на рамото му и пошъпна:

— Утеши се, сине мой… И ти да беше тука, никой не можеше да му помогне. Архиепископът бе простинал тежко още по пътя за Търнов и предчувствувал края си от доста време насам… Той пожела да не ти известявам нищо за болестта му. И ние, покорни на волята ти да му се подчиняваме във всичко, го послушахме.

Тогава самодържецът заповяда да иззидат гроба на светеца и отгоре да сложат скъпа мраморна плоча. А след това да покрият мрамора с царски багрен плат и да поставят от всички страни светилници и златоковани кандила, които винаги, ден и нощ, да светят над него…

А според съветите на Василия върна папския пратеник с един хладен отговор, от който ясно проличаваше желанието на българския самодържец — да държи високо достойнството на своята империя и да не влиза в по-определени преговори, дорде от Рим настояват да го наричат само „благороден мъж“.

Защото, дорде Жан дьо Бриен царуваше в Константиновград, Асен не можеше да получи нищо от папата, а трябваше само да дава.

Василий му бе казал: „Пази независима патриаршията като зеницата на очите си. Постигнатото дело не се разваля. Духовното единство в църквата ти е толкова ценно, колкото и вземането на Константиновград. Не отстъпвай никога едното заради другото. Ще бъдеш майстор — ако постигнеш и двете.“