Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

27

В тишината на монашеската килия се чуваше само равното скърцане на пачето перо. През дебелите жълто-зелени стъклени плочки на прозорците струеше ярката пролетна светлина на това ранно утро от 1230 година. Навсякъде по цялата килия бяха издигнати полици, препълнени с книги. Но книги имаше натрупани и по раклите, но земята, разтворени, с разкопчани ремъчета, с отбелязани страници. Върху стената, над наклонената маса, която служеше за преписване, бе закрепен железен трисвещник, в който имаше три изгорели почти докрай вощеници. Личеше, че в тая килия се работеше ден и нощ. Пред масата връз ниско столче бе седнал сух, дребен, ала строен монах с бледо и изпито постническо лице. Вдясно масата имаше подставка за книгата, в която той от време на време поглеждаше. Вляво стоеше етажерка, по която бяха наредени пръстени гърненца, пълни с разноцветни мастила.

Трима мъже стояха в кръг наоколо. Един четеше в някаква дебела книга, други превеждаше прочетеното, а третият жадно слушаше и от време на време надничаше през рамото на презвитера, който записваше превода, за да разбере някои по-неясни слова.

Абат Витлеем се обърна към този, който тъй внимателно слушаше, и каза:

— Чудно ми е, дедец Мануиле, как си можал да намериш тази тъй опасна и мъчна за издирване книга. Да те види някой с нея в ръка, било в Рим или Марсилия, или Базел, горко ти…

— Купих я от един дубровнишки търговец. Макар че бе на латински език, не се поколебах да дам за нея три перпери. Все вярвах, че ще успея да накарам някого да ми я преведе. Затова сега има да благодаря на голямото благоволение на нашия светъл самодържец, който пожела сам да узнае какво пише в тази тъй прочета книга. У нас, по божия милост, не живеем със затворени очи. Ученолюбивият ни цар не желае да изпусне из око нищо, което занимава умовете на западния свят. Дори и това, което някои наричат еретическа книжнина.

Францисканецът, който четеше латинския текст, поклати глава:

— Напразно наричат „Вечното евангелие“ еретическа книга. Ние еретици ли сме? А напоследък чух, че нашият главен вожд, Джовани ди Парма, решил да напише един благоприятен разбор на тази тъй хулена и тъй харесвана книга.

— Нали царят щеше да дойде да му прочетем преведеното? — попита дедец Мануил.

— Всеки миг го очаквам… — отвърна презвитер Йоаким, като леко наклони глава по посока на прозореца, заслушан в някакъв далечен тропот от конски копита.

Францисканецът продължи да чете, а абат Витлеем превеждаше на висок глас това, което Йоаким трябваше да записва.

— „Най-главното, най-необикновеното в твърдението на абат Йоаким е, че…“

— Кой е този абат Йоаким? — попита учудено богомилът, като се загледа в презвитера, който напоследък бе станал игумен на манастира, приемайки сан архимандрит.

Той леко се усмихна:

— Не, не се отнася до мене. Тоя е оня Йоаким, който ходил на поклонение в Палестина и оттам се върнал със слава на светец. Той измислил мъдростта на „Вечното евангелие“. Но е починал доста отдавна, може би преди тридесет години.

— Казват — намеси се францисканецът — че мъдростта на „Вечното евангелие“ била дадена от един ангел на някакъв духовник, наречен Кирил, написана в слова, издълбани в медни плочки. А пък този Кирил ги предал на абата Йоаким — вечна му памет.

Навън се дигна засуетен глъч. Няколко монаси надникнаха тревожно през вратата.

— Царство му иде! Глотата изкачва баира!

— Хайде, по-скоро… — подкани Витлеем и продължи да превежда текста, който францисканецът четеше, а Йоаким записваше. — Останаха само няколко думи. И тъй „… най-необикновеното в твърдението или по-скоро в учението на абат Йоаким е, че римското християнство е завършило своето дело и е стигнало до своя край. Божията промисъл е наредила, щото светът да живее в разни откъслеци от време. През дните на еврейството светът е бил под прякото влияние на бог-отец, през време на християнството е бил под влияние на бога-син, а сега е дошъл вече часът да живеем под влиянието на бог-свети дух. А това значи, че през идните времена няма да имаме вече нужда от вяра, за да възприемаме нещата, а от разум и мъдрост…“

По дългия коридор на манастира задрънка оръжие, отекна звук на многобройни стъпки. Новият архимандрит остави тихо перото, отправи се към вратата.

На прага застана самодържецът. Четирима се сведоха в дълбок поклон. Йоан Асен даде знак на людете си да останат навън и влезе в килията. Той бе облечен в проста дреха от чер струмишки шаяк. В сряда и петък, когато постеше, той носеше най-скромно облекло, като най-обикновения от своите поданици.

— Е, готов ли е преводът на прочутата книга? — попита с горещо любопитство той и приближи към подставката. — Свършихте ли вече?

— Току-що довършихме, царство ти… — каза тихо Йоаким. — И още съм поразен от мъдростта на тази книга, която, като еретическа, аз не мога да възприема, ала признавам, че тя оставя човека дълго в дълбок размисъл.

Царят взе в лявата си ръка дебелата връзка пергаменти, прелисти ги с палеца и показалеца на дясната. Тук-таме очите му спираха с внезапно, остро внимание, челото му се набръчкваше в дълбока мисъл, понякога прехапваше устни при някое необикновено смело заключение. Седна връз една ракла, зачетен, забравил всичко наоколо си.

Четиримата мъже стояха около него в почтително мълчание.

Мина доста време. Клепалото на манастира удари за втора утринна. Царят се сепна. Озърна се.

— Значи, това тъй наречено „Вечно евангелие“ смята, че ще бъде заместник на Новия завет, както той пък от своя страна бил заместил Стария завет… Светата Троица, изразена в три книги. Доста голяма дързост се изисква, за да твърдиш подобно нещо. Какво ще кажеш на това, Витлееме?

Абатът се поклони.

— Преведох я, за да изпълня волята ти, честити царю. Ала инак не бих посмял дори да я прочета по свое желание. Светият отец в Рим ни е забранил да я взимаме в ръка. Има поразяващи мисли в нея, признавам, ала все пак те се отклоняват напълно от догмите на свети Петра.

— А ти какво ще кажеш, Мануиле? Трябва да си доволен! Вашето сърце там гори по нови и нечувани неща. Тъй са жадни за промени и обновления. Чудна е наистина тази смелост да твърдиш, че идва вече царството на светия Дух. Все пак има вече признаци за това. Ето, чувам, че сарацините в Испания научили тамошните люде да броят по някакви нови, невиждани досега числа, в които имало и числото нула. Чували ли сте подобно нещо? Число нула? Число нищо? Но с него се пресмятало много лесно. Освен това научавам, че доминиканецът Албертус Магнус се опитвал да кара растенията да цъфтят зимно време и превел зелена трева да расте под покритите със сняг полета. А научавам, че император Фридрих, който много почита и покровителствува науките, изпратил някой си Леонардо Фибоначи от Пиза да пътува из Египет, Сирия и Испания, за да разбере по-изтънко това ново числоброене, та после да го обясни на един концил в Италия пред световноизвестни учени.

— Фридрих обича да събира около себе си учени… — потвърди францисканецът. — Край него се намира винаги придворният астролог Скотус, който гадае по звездите: дали е благоприятно времето за бранен поход, или не, дали ще има плодородие, или не… Превежда му на латински Естествената история на Авицена, прави с майстор Теодор алхимически опити… При двора му живее и испанският евреин Юда бен Соломон Коен, също тъй многоизвестен учен и философ.

На челото на царя се явиха грижовни бръчки. Той въздъхна. След това се усмихна и каза:

— И аз бих желал да имам такъв астролог… Да познава кое време е благоприятно за бран и кое не…

Архимандрит Йоаким позна мисълта му и докато се отправяха към параклиса за втората утринна, той приближи до Асена и тихо пошъпна:

— Има ли новини от юг, царство ти?

Йоан кимна.

— Да. И то добри. Кир Теодор преминал мирно и спокойно край границата ни с главния си отряд. Сега вече бил слязъл на юг по течението на Хебъра. Любопитно е какви са намеренията му. Против кого е повел тази неизброима рат. Дали против Константиновград, или против Ватаци…

След утринната царят и людете му, заедно с Витлеем, Йоаким, Мануил и францисканеца, отидоха към новопостроената църква край брега на Етъра. Асен следеше с внимание и любов стенописването и украсата й. Ала не само той, цял Търновград, знатни боляри от прониите, пътници от най-далечните хо̀ри, чуждоземски майстори постоянно обикаляха, наблюдаваха, даваха съвети, препълнени с възхита. Гръцки и персийски шаръчии, ломбардски технитари, пизански зидари, преселени в България поради гоненията на монголите или напуснали Константиновград след превземането му от кръстоносците, бяха наети от Асен за помощници.

Тази църква бе предназначена да бъде храм-паметник на българското минало, да стане по-късно царска гробница на Асеновия род, та да буди у всекиго мисъл и спомен за тия, които са били и които са дали нещо за благото на страната ни.

Майстор Драган забъркваше в едно глинено гърненце боя от мастикс от остров Родос, когато радостните приветствия на народа го известиха за пристигането на царската глота. Той избърса ръцете си и изтича в преддверието на храма. Следван от шаръчиите, той посрещна с три дълбоки поклона явяването на самодържеца.

Йоан Асен обиколи църквата отвън, разгледа хубавите фигури, образувани от пъстрата игра на слети арки и сводове, на тъмновишневн тухлички и лъскави, разноцветни, гледжосани, валчести и детелиновидни тръбички. След това отиде към главния вход, който се намираше на западната страна, откъм реката.

Над притвора се извисяваше високата кула с два продълговати, сводести прозорци. Стрехите над двата странични кораба бяха по-ниски и полегати. А стрехите над средищния и източния напречен кораб бяха по-високи и сводести. Над средищния кораб се извисяваше кръгло кубе с осем тесни прозорчета.

Майсторът въведе царя в притвора и му показа образите на ктиторите — сам Йоан Асен с църквата в ръце — и на членовете на царското семейство. Самодържецът беше облечен в багреница с широка сърмена ивица, която се спускаше от врата до червените обуща, описваше кръста и обикаляше цялата багреница отдолу. На раменете му бе метната, в богати дипли, мантия от морав аксамит, поръбена по края и около врата със златен ширит, подплатена с хермелин, закопчана връз гърдите с едър изумруд. Сърмената ивица на багреницата беше обнизана с бисер и червени, и зелени скъпоценни камъни. Короната му имаше вид на нисък, полукръгъл златен шлем, с висулки от по три реда бисери от двете страни. Самата корона бе обсипана с бисери и каланти. Йоан Асен държеше в дясната си ръка модела на църквата, като го придържаше с лявата. Очите му бяха смирено издигнати към небето, сякаш поднасяха богу някакъв дар. Косите му падаха с леки къдри до раменете. Лицето му бе бледо и съсредоточено в набожно вдъхновение. Десният му крак стъпяше на червена възглавничка.

Царица Анна бе изобразена в багреница от морав пурпур със златиста наметка, извезана в бисерни кръгове. Както багреницата, тъй и наметката бяха обточени със същите сърмени ивици, както на царя, украсени със скъпи камъни. Короната й бе висока, многостенна, обсипана с бисер, сложена връз тънко кръжило от рубини и изумруди. Изпод короната излизаше прозрачно було, което леко обвиваше долната част на лицето й, минаваше под брадата, след това се навиваше няколко пъти около врата. Очите на царицата бяха сведени към църквата, която държеше ктиторът. Едната й ръка сочеше модела, другата беше притисната в смирено движение към сърцето.

От двете им страни бяха застанали чинно Петър и Елена. Петър бе зографисан в къса червена руба с изрязани отвори, през които се препъхваха сините ръкави на скъпа аксамитена туника. На главата му имаше червена шапка, обкръжена с тънка ивица зирдавена кожа. Зелена мантия бе преметната през едното му рамо. В кръста бе пристегнат със сърмен пояс. Сивите му очи, които напомняха толкова много Калояновите, гледаха смело напред. Елена имаше дълъг тъмносин сукман, от който се подаваха ситно извезаните с бисер, сърма и червена свила ръкави на бялата копринена риза. Сърмена кордела с бисерно извезана изивица на челото бе прибрала хубавите й дебели плитки.

Царят разгледа с голямо задоволство чудните шарки, похвали майстора и помощниците му, влезе вътре в църквата. Дълго той спира прехласнат взор в прекрасните стенописи, които, вече напълно завършени, израстваха на стените сякаш живи. Там бе Успението на Богородица, там бе светата Троица, седнала край трапеза, покрита с бяла ленена бохча, с жълти и червени ивици по края. Бог-отец благославяше трапезата, а от двете му страни седяха бог-син и бог-свети дух.

Йоан Асен си спомни думите на „Вечното евангелие“.

— Йоакиме… — пошъпна той на верния си приятел. — Аз размислих. Не, не може да бъде. Светата Троица е едносъща и неделима. А това значи, че върховният пример, който бог ни сочи, то е да бъдем еднакво с крепка воля, благо сърце и бистър ум, неделимо и съразмерно. Блажени тия, които са обдарени от трите.

Йоаким изгледа царя, ала прехапа устни, не посмя да изкаже гласно мисълта си, за да не заприлича на ласкател.

Царят спря пред друга стенопис. Гледа я дълго, съсредоточен в образа на Якова, който се бори с бога. Облечени в зелени одежди, ангелите се качваха по стълбата. Под стълбата, облечен в червено, Яков спеше и сънуваше това, което бе изписано пред него. Синьото на небето, червеното и зеленото мамеха очите с чистата си багра. Царят затвори за миг очи.

Няма да те пусна, дорде ме не благословиш… — пошъпна в сърцето си той думите на Якова от Стария завет. И неволно въздъхна. Отново грижовната мисъл, която неотлъчно минаваше през ума му, изплува сред останалите и остана като тъмен облак над радостното му настроение.

Църквата бе станала великолепна. Построена от български майстори, изографисана от български шаръчии, тя щеше да бъде един от първите бисери, с които той искаше да украси и прослави столицата си, новия Царевград, богоспасния Търнов… Отправиха се към западната стена на външното преддверие, под сляпата арка. Спряха пред иконата на света Анна с малката Богородица на ръце. Царят едва забележимо се усмихна, обърна се към майстор Драган, който наведе заруменяло чело. Приликата между света Анна и царицата бе очебийна. Връз тъмен фон света Анна, облечена във вишнева наметка, изпод която се подаваха тънките й ръце, в ясносини ръкави, притискаше до себе си малката света Мария, която нежно свеждаше лице към кърмящата майка. Нимбите грееха в чистия блясък на златото, обкръжени с тънки, тъмни ивици. След това погледът му спря връз образа на света Елисавета, която кърмеше свети Йоана. В лицето на майката на кръстителя можеше да се долови прилика с ландграфинята на Тюрингия.

Оттам те се запътиха към западната стена на църквата, връз която шаръчиите изписваха образния календар със сцени от живота на светците. В еднакви квадрати, изтеглени с червени линии, бяха изобразени всички дни от годината според най-личните събития от живота на светците на календара.

— До кой месец стигнахте вече? — попита абат Витлеем.

— Сега сме на месеца март — отвърна майстор Драган.

— А кой ден изписвате? — попита царят.

— Денят на светите 40 мъченици… — обясни майсторът.

Царят доближи до стенописа, отправи внимателен взор към шаръчията, който сръчно топеше четката в разните гърненца с боите и изпълваше очертанията, направени от майстора.

След това, сякаш подтикнат от необяснима сила, Йоан Асен внезапно се извърна и погледна към преддверието.

Връз прага на главния вход стоеше, неподвижен и безмълвен, великият войвода Радул. Бледен, с трескаво неспокойни очи, със свити в тревожна ярост пестници. Взорът му срещна тоя на царя и самодържецът веднага разбра всичко. Всичко това, което тормозеше от толкова дни духа му с неясна тревога.

Зад войводата се мяркаха изплашени сенки. Отекнаха викове.

— Кир Теодор нахлу в земите ни!

— Бежанци от юг пристигнаха пред портите!

— Гдето минала войската на Комнин, било все плен и пожар!

— Мъст на измамника!

— Искаме кръвта на лицемера ромеец!

— Договорът! Где е договорът!

— Отиде държавата ни! Господи помилуй!

Царят пристъпи две крачки към великия войвода, който прегъна коляно пред него. Лицето му бе каменно. Устните отпуснати в горчива болка и погнуса. Той каза тихо:

— Говори, Радуле!

— Кир Теодор тръгнал надолу по течението на Хебъра. Но след това внезапно се върнал и нахлул в земите ни! Граничната войска не могла да удържи неочакваното нападение. И сега, през, където минел, било все огън, сеч, грабеж… Пристигнаха гончии от крепостите и бежанци от опустошените места. Народът напущал села и градове, бягал из планините, за да спаси живота си…

Войводата цял трепереше. Очите му блестяха диво и жестоко. Той удари свитите си пестници в челото.

— Ах, аз си го знаех! На ромеец да повярваш!

Царят мълчеше.

Тъмна червенина избликна по врата, по ланитите му, заля цялото му лице, челото дори. Дишаше тежко. Затвори очи, притисна ръка до сърцето си. Руменината на лицето му се замени с пергаментова бледост.

Йоаким, Витлеем и Мануил го подкрепиха. Спогледаха се изплашени. Не беше ли починал някога Самуил при страшната вест на ослепените му войскари? Навън забиха всички църковни камбани: бързо, припряно, тревожно. Градът се разбуни като разгневен кошер. Отвсякъде отекнаха писъци и проклятия. Църквата се изпълни с гъста навалица.

Йоан Асен отвори очи. Взорът му бе мрачен и потъмнял. Ударът бе много жесток. Той бе загубил вярата си в хората. На благородството му се отвръщаше с коварство, на почтеността му — с измяна.

Изведнъж той се стресна, изтръгнат от дълбокото си огорчение. Тъмният облак, който бе паднал наоколо му, се разсипа. Очите му засвяткаха с невиждан дотогава огън. Гневен вихър избухна в гърдите му. Кроткият и мъдър приятел на учени и схимници, почитателят на свети мощи, строителят на църкви и манастири изчезна. В жилите му избухна дързостта на Асена и буйността на Калояна. Закипя юнашката кръв на прадедите като поток, който внезапно и лудо разчупва сковалия се лед.

Той улови Радул за рамото. Стисна го силно.

— Колко друнги имаш готови за бой?

— Половин друнга е в ръката ми, до утре ще събера още няколко стотници пешаци и стрелци.

— Обади ли на княз Йона?

— Чакам всеки миг отговора му!

— Издавам повеля: да се разпратят още сега гончии до всички иронии. Войводите да свикат колкото могат конници и пешаци и в усилен ход да се съберат към Хебъра. Между Верея и Дианинград.

— Твоя воля, царство ти!

— До утре сутринта ще гледаш да събереш още половин друнга! Та да имаме поне няколко хиляди…

Всички се спогледаха изтръпнали. Какво страшно зло бе надвиснало над България…

Няколко хиляди…

А Комниновата рат броеше десетки хиляди…

Царят разбра отчаянието им. Каза твърдо и високо:

— Някога и Крум победи с малка войска Никифора. Не се плашете от гръцката наемническа паплач. Те се бият за плата, а ние за живот и смърт.

Той бързо преметна тъмния си плащ през рамото. И добави:

— Радуле… Ще поискам от тебе невъзможното. Но вярвам, че само ти можеш да го изпълниш. Искам людете ти да бъдат събрани не утре сутрин, а до петия час след пладне, още днес! Тръгваме веднага! Бързината ще ни спаси. — И той се втурна към изхода, последван от всички.

Навън се притискаше огромна тълпа. С ядно стиснати пестници, с пламнали лица всички викаха едновременно, като ядно ръкомахаха:

— На бой! На бой!

— Смърт на предателите!

— На оръжие!

— Не се тревожи, Асене!

— Ще те следваме и ще пролеем кръвта си доконца!

Обкръжен от възбудения народ, който се стичаше отвсякъде, самодържецът се отправи към Царевец.

Зидари и шаръчии захвърлиха четки и пелки, седлари, ковачи, оръжейни търговци раздаваха безплатно щикове и копия, шивачът остави недовършената туника, търговецът предаде стоката си на жена и деца, обущари предлагаха ботуши за войската, житари товареха коли с храна, за да потеглят след царските люде, всеки тичаше и се суетеше да помогне с каквото може. Аподохатори, десетници, рибари, колари грабваха рогови и костени лъкове, надяваха стари ризници, останали от бащи и деди, завързваха хоругви на копията си.

По Боярски рът припкаха загрижени боляри и войводи. Престолната зала бе вече изпълнена със знатни велможи и клирици. На бързокрил кон долетя и севастократор Александър, който бе на лов в Света гора. С кочия дойде и светият старец Василий. А камбаните зовяха и дигаха за тревога в припрения си звън на многобройните си гласове. Барабани забиха по всички краища, гончии пришпориха коне — вестоносци по посока на всички войводства. Вредом, дето минеха, людете оставяха всичко и тичаха да грабнат оръжие. Старци и невръстни момчета молеха със сълзи на очи да бъдат приети в набързо събраните десетници и стотници.

Когато Йоан Асен влезе в престолната, облечен в бойна ризница от медни плочки, с тесни кожени панталони и кафяви високи ботуши, метнал на рамо къса червена наметка, с кръгъл шлем на главата, бледен и строг, с мрачно святкащи очи, всички замлъкнаха изведнъж, отдръпвайки се да му сторят място, изтръпнали от неспокойно очакване. Подир него следваше цялото му семейство.

С бавна и тържествена стъпка царят се отправи към окичената с оръжия стена, откачи меча на Калояна, извади лъскавото желязо от потъмнялата червена кожена ножница и го целуна с благоговение, като светиня. След това го запаса на кръста си.

Взе копието на Асен Стария и го подаде на Радула. Отвори една ракла, зазидана в стената, извади мирния договор, подписан от Теодор Комнин, дигна с гневно движение пергамента и го заби на върха на копието.

Настръхналите люде следяха със затаен дъх всяко негово действие. Когато видяха забучения връз копието договор, всички избухнаха в неудържим порив:

— Смърт на Теодор Комнин!

— Долу изменниците!

Самодържецът дигна високо копието в десницата си.

— Това ще бъде нашето знаме!

Залата се изпълни с викове:

— Правдата е с нас! Бог да е с нас!

На прага застана запъхтян гончия, потънал в прах и пот:

— Куманската рат наближава стените на Търнов!

Всички започнаха да се прегръщат насълзени, с треперещи ръце, безсилни да задържат вълнението и възторга си. Княз Йона пращаше тъкмо навреме обещаната войска от хиляда кумански конници.

Царят коленичи пред архиепископа, свали шлема си, сведе чело за благослов. Василий дигна старческата си десница към небето. Гласът му прозвуча едва чуто, задушен от тревога:

— Господи, ти, който виждаш и чуваш гласа на онеправданите си чеда, ти, който си дал сила на Давида и Саула, послушай молитвата на твоя раб и дари правда на оскърбеното българско царство…

В тъмните очи на тоя, който бе изпращал и Асена, и Калояна към жестока бран за правда и свобода, блесна дребна сълза. А навън градът шумеше като придошла буйна река, камбаните смесваха безпокойния си екот със звъна на оръжията, с тропота на конете, с бойните призиви на дългите прави тръби. Радул бе събрал в определеното време своите люде.

И малката, ала решена да се бие за победа или смърт войска потегли в неспирен поход към юг.