Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (60)

24

Кир Йоан Дука Ватаци избърза да подири съпругата си, която разговаряше с жените си и предеше вълна, за да изплетат чорапи на сиромасите, побягнали от Константинопол през последната бран на латинците. Като видя разстроеното лице на мъжа си, който държеше в ръка разпечатан свитък пергамент, императрица Ирина побърза да завърши разговора си с жените, изпрати ги и се отправи към Ватаци. Погледна мълчаливо към посланието и го попита с очи. Свито от тревожно предчувствие, сърцето й биеше като малка птичка под окото на опитен стрелец.

— Асен ни пише, че желае да види дъщеря си, и затова ни моли да я изпратим в Адрианопол, където той и жена му щели да отидат, за да я разцелуват като родители и да й се нарадват. След това щели веднага да я изпратят обратно в Никея.

Двамата се спогледаха. Ирина Ватаци поклати глава, въздъхна и сбърчи чело. Нещо я жегна.

— Вече три години, как не им е идвало подобно желание на ума, а сега изведнъж… Тъкмо след като почина Бриен…

— А не можем да не я пратим… — каза замислено Ватаци, като сбърчи високото си бяло чело. — Защото с това ще издадем недоверието си…

— Асен е решил да я даде пак на Бодуен… — пошъпна като на себе си Ирина. Черните й очи гневно засвяткаха под гъстите сключени вежди. — О, горко му, ако успее да я раздели от Теодор… — Гласът й заглъхна, задавен от сълзи.

Тя бързо се отправи към прозореца, погледна навън и посочи с ръка:

— Виж… Колко са млади и колко се обичат. Сякаш са родени един за други… Затова ли и аз я имах като своя дъщеря толкова време… Затова ли я изучих и възпитах… — Тя дигна нагоре ръка и каза: — Има бог, който всичко види и наказва ония, които пристъпят клетвата си и разкъсват съюзите, сключени пред неговото лице.

В този миг Теодор Ватаци обви десница около раменете на младата си невеста.

— Ще ми пишеш ли, ако се разделим за малко? — питаше с гореща нежност младият момък.

Елена наведе срамежливо чело:

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Тази пролет ще замина с татко за Цурул…

Девойката го погледна изплашено:

— Нали няма да ходиш на бой?

Мургавото лице на Теодор Ватаци почервеня. Той сви гъстите си сключени вежди, за да прикрие радостта и смущението си.

— Какво, ако отида на бой?

Девойката пламна. Заби очи в земята. Заигра припряно с чантичката си от плетени сребърни халки, която висеше на колана й. В знойната тишина на това светло малоазийско утро се чуваше само плясъкът на мраморния водоскок, край който седяха младите.

— Елена! Теодор! Къде сте?

Гласът на императрицата накара Елена сепнато да се дръпне от ръцете на момъка. Това бе първата им целувка.

Когато Ирина видя двамата да се явяват пред нея с блеснали от щастие очи, сякаш остър кинжал се блъсна в сърцето й.

Ала тя нагоди лицето си в приязнена и весела усмивка. Протегна ръце към снаха си:

— Има хубава вест за тебе, Елена!

Девойката погледна с любопитство към пергамента в ръцете на свекърва й. Изтича към нея.

— От Търнов ли е, мамо?

— Да. Баща ти и майка ти те викат на кратко свиждане в Адрианопол. Пратили са люде за тебе…

Радостен вик се изтръгна от устата на Асеновата дъщеря. Тя се хвърли на врата на свекърва си и почна да плаче и да се смее.

— Наистина ли? Вярно ли е? Кога ще тръгнем? При мама? Ще видя мама и татко! Дали ще доведат Калиман и малката Тамара? Аз не съм я виждала още… Ах, дано дойде и Петър… Боже, и ти, света Ходегетрия, колко се радвам!

Тя се обърна към младия си съпруг. Веселостта се стопи в сърцето й.

Бледен и мрачен, Теодор гледаше с укор към майка си. Нима ще я пуснете? — казваха тревожните му очи.

Ала императрицата му направи знак да мълчи.

 

 

В тоя миг Йоан Асен пътуваше с дружина войскари, яхнал на як персийски кон, към южните предели на земята си.

Премина Хемските твърдини, отби се в Асеновград, стоя два дни във Филиповград. Когато зърна стените на Адриановград, сърцето му се сви пред неприятностите, които трябваше да има с ромейската свита на дъщеря си. За това, че Елена ще се радва да се върне при родителите си в Търнов, той нито за миг не се съмняваше. Два дни след пристигането му в Адриановград бърз гончия съобщи, че превисоката кира Елена Ватаци пристига с кочия, обградена с никейска конница.

Сърцето на царя заби силно. Значи, пуснали я бяха най-сетне! След толкова години той щеше да види детето си. Най-сетне… Метна се на коня, следван от людете си, препусна вън от портите, по друма, който водеше за Аркадиопол и Цурул. Не му се вярваше, че след няколко мига ще чуе нежното чуруликане на момиченцето, което бе пожертвувал като залог на един нетраен съюз. Но сега Елена щеше вече да се върне в бащиния дом и да забрави мрачните дни, прекарани в чужбина.

Когато кочията спря насред друма и от нея слезе някаква стройна висока мома, която с бързи стъпки се спусна към него, царят усети как сърцето му за миг замря в яростна уплаха.

Защо не му бяха пратили Елена? Каква беше тази измама? Къде беше детето му? Ала когато чу познатия глас на дъщеря си, кръвта му се блъсна в радостно вълнение.

— Татко!

Нима това беше Елена?

Младата мома целуна ръката му, очите й бяха просълзени от вълнение, препълнени с щастие, от ликуваща тревога нито дума повече не можеше да излезе от устата й. Той я прегърна и погали свежите й румени ланити.

— Колко си порасла! Знаеш ли, че не можах да те позная?

И не можеше да се нагледа на разцъфтялата й хубост.

— Къде е мама? — попита никейската наследница, след като надви вълнението си. — В града ли? А Тамара? Донесохте ли я?

Самодържецът начумери вежди. Никога досега лъжа не бе излизала от устата му. Лицето му прежълтя. Сух блясък мина през смрачените му зеници. Елена го изгледа тревожно.

— Къде е мама?

— В Търнов. Тя се разболя и затова не можа да дойде. Но аз ще те заведа да я видиш.

Елена се замисли. Някакво опасно чувство я жилна. Какво значеше това? Измама ли някаква?

— Не се ли радваш, че ще дойдеш в Търнов? — попита учуден царят.

— Но аз… — Тя пресече смутено словата си. — Майка Ирина и татко Ватаци знаят, че ще дойда само дотук… Не знам дали ще ми позволят. Да не ме мъмрят, като се върна… — Тя се обърна към великия доместик на двора Авдроник Палеолог.

Знатният ромеец тържествено пристъпи към царя и му каза:

— Преди да заминем, моите високи господари кир Йоан Дука Ватаци и кира Ирина ми заръчаха да ти кажа следното: Ако царство ти дръзне да раздели дъщеря си от законния й съпруг и разкъса връзките, благословени от светата църква, то има бог, който всичко види и наказва ония, които престъпят клетвата си.

Палеолог дигна високо ръка и посочи небето.

Лицето на самодържеца помръкна.

Всяка дума го жегваше като печат с насветлено желязо. Ала решението му бе вече взето безвъзвратно. Той посочи на дъщеря си коня и каза:

— Твоят брак с Теодор Ватаци беше една грешка. Прости ми, че навремето пожертвувах твоята детска невинност и те пратих сред тия чужди хора, далеч от родина, баща и майка. Твоята мъка се свърши. Аз смятам съюза си с Ватаци за разкъсан и затова те прибирам отново вкъщи при майка ти и братята ти. Качи се на тоя кон и бъди готова скоро да видиш близките си…

За голямо негово изумление девойката поклати глава. В очите й избликнаха поройни сълзи. Тя отстъпи назад, сякаш диреше закрила от ромейската си свита. Но какво можеха да сторят два отряда ромейски стрелци, обградени отвсякъде с българска рат.

— Но, татко… Аз не искам да се връщам вече в Търновград… Моят дом е там, където са съпругът ми и новите ми родители. Ти не можеш да ме разделиш от тях. Аз съм доволна и щастлива в Никея. Моля ти се, откажи се от това грозно решение… Не ме прави нещастна. Когато навремето се отделих от вас, аз бях дете и лесно отвикнах от бащиния си дом. Ала сега, за втори път, не мога отново да разкъсам сърцето си. Моля ти се…

Тя се хвърли пред краката му. Издигна изпълненото си с тревога лице към него. Целуна ръцете му, края на наметката му.

Само това не бе очаквал никога Асен. Съпротива от страна на Елена… Той се взря поразен в дъщеря си. Нямаше още четири години, откакто се бе отделила от родината си, и вече приличаше на гъркиня, беше почти забравила да говори български, размисляше думите си, не си спомняше точните изрази…

Каква жестока грешка… Възрастният човек по-мъчно забравяше и променяше рода и езика си. Ала невръстното дете бе израсло в най-важните си години сред ония люде, бе говорило техния език, бе забравило баща си и майка си. Сега му се струваха чужди. А ония, чужденците, бяха близки на сърцето му.

Болка и яд го изпълниха. Не. Макар и по-трудно, ала тя щеше и тях да забрави! Съзнанието за сторената грешка, скръбта, че измъчва детето си заради нуждите на държавата, го накараха да стисне юмруци в безсилна ярост. И това трябваше да преживее…

Гласът му се изпълни със строгост.

— Елено, не желая нито дума повече да разменяме пред людете. Вкъщи ще говорим по-спокойно. Вземи си сбогом с кир Андроник и изпрати поздрави на семейството Ватаци.

Девойката се преви като от удар с камшик. Тъй страшна бе болката, която внезапно я бе сразила. Поиска да отвори уста, да каже нещо, ала мрачният поглед на царя й отне всяка дързост. Със залитащи стъпки тя се отправи към коня, улови юздите, опря чело до шията му, избухна в несдържани, отчаяни хълцания.

Как щеше Теодор да посрещне тая жестока вест? А императрицата, която бе тъй нежна към нея, която я обичаше повече от всичко на света?

Кира Елена се обърна към баща си. В премрежените й очи блесна укор и негодувание:

— Не… Не мога…

Тогава самодържецът побърза да съкрати тая сцена, която разкъсваше сърцето му. Поздрави кратко и сухо ромейската свита, каза на кир Андроник думите, които трябваше да предаде на Ватаци, метна дъщеря си на седлото, скочи след нея и като държеше с лявата си ръка девойката, а с дясната подръпна юздите, бодна пъргавия жребец в лудо препускане. Дружината му го последва сред облаци прах.

Елена се извърна в несвястно отчаяние, поиска да се изплъзне и скочи от коня. Ала баща й, заслепен от мъка и гняв, звънливо напляска лицето й.

— Мирувай, горкана! Не виждаш ли, че ще се пребиеш! Свършено е вече! Укроти сърцето си… Ще преглътнеш, ще мине, ще забравиш…

Дълго остана сред друма ромейската свита, вкаменена от уплаха и тревога, заслушана в писъците и плача на царската дъщеря, която зовеше високо съпруга си и свекърва си. Как щяха да се върнат сега в Никея, с какви очи щяха да се явят пред кир Ватаци и кира Ирина? Защо, защо я бяха довели на тази злополучна среща… Прави бяха предчувствията на императрицата, недоверието на младия съпруг.

А всеки вик на Елена се забиваше като отровна стрела в сърцето на самодържеца.

Това бедно бащино сърце, което се ломеше пред волята на великия държавник. Защото всяка стъпка, която го отдалечаваше от Никея, заздравяваше основите на българското царство. Страдаше бащата на Елена, ала печелеше бащата на безброй люде.

 

 

Не. Великият държавник не бе човек, както всички останали люде. Той нямаше сърце, той не беше баща, той не можеше да се погрижи за спасението на душата си. Той бе цар и самодържец. Помазаник божий, смазан под нечовешката тежест на венеца, който даваше власт и почит, ала разраняваше до кръв челото, което го носеше.

За да не слуша укорите и сълзите на дъщеря си, която изплакваше пред майка си цялото отчаяние на младото си сърце, Йоан Асен веднага отиде в работната си, свика великия логотет, патриарха и севастократор Александър, взе съвета им и веднага прати послание до Григорий IX, в което му изказваше своята най-голяма преданост към римската църква и към папския престол, като го молеше да изпрати при него уважавано, видно и доверено лице за преговори по делата и положението на латинската империя. Той го уверяваше, че желае да стане отново защитник и покровител на младия Бодуен, както по времето, когато бароните му бяха предложили наместничеството на Царския град. И за да няма никаква разлика между тогавашните условия и сегашните, той му известяваше, че дъщеря му Елена е вече свободна от брачните си връзки с никейския дом. Следователно нищо не пречеше да се възобнови съглашението от 1228 година.

— От съюза с Ватаци получихме патриархата… — каза севастократор Александър. — Сега от новия съюз с латинците ако можем да получим Цариград… Това ще бъде увенчаването на твоето дело, Асене.

Царят не бе тъй самоуверен.

— Аз ще бъда доволен дори ако с този съюз успеем да отклоним засега само две опасности: засилването на Ватаци и угрозата откъм татарите… Ако преговорите ни не успеят, то поне дордето губим време по тях, силите между Никея и Константиновград ще се уравновесят. Защото, ако Цариград не бъде наш, то не трябва да бъде нито на Никея, нито на един силен Бодуен. Дорде моята държава не се спои в едно неразрушимо цяло, враговете ни трябва да бъдат слаби.

— Преговорите ще бъдат трудни — каза замислено патриархът. — Григорий ще иска да подновим унията.

— Той ще трябва да бъде доволен, ако му дадем бранна помощ против враговете на Константиновград… — каза логотетът. — Откъде ще минат войските на Бодуен, ако Фридрих им затвори пристанищата си?

Княз Петър се втурна в стаята.

— Белослава пристигна!

Йоан Асен скочи.

Какво диреше сръбската кралица в Търнов?

— Пристигат с Владислав и голяма свита духовници и велможи. Гончии дойдоха да известят…

Беше ясно.

— Те идват да искат мощите на свети Сава… — каза тъжно патриархът.

 

 

Откакто княгиня Елена се бе завърнала в Търновград, сякаш бе писано само зли вести да пристигат една след друга в богоспасната столица. Божието наказание — казваше в себе си Йоан Асен след получаването на всяка една от тях.

Монголите бяха нахлули в Кумания под водачеството на хан Бату — син на Джуджи — и нападаха селищата на жителите й, като минаваха под сеч всичко онова, което не бе успяло да избяга от помитащия бесен поток. Дали ордите на Бату щяха да се спрат пред бреговете на великата река, или щяха да преминат оттатък?

Майката на великия хан Октай — Бурта хатун — бе християнка, защото бе дъщеря на вожда на кераитите: хан Йоан Давид, чието племе бе приело вече от двесте години християнската вяра. Също и Бату, внукът на Чингис хан, бе християнин… Дали един пратеник щеше да смекчи и отклони приближаващата се опасност?

А, от друга страна, Ватаци продължаваше тайните си козни. Твърде вероятно под негово подстрекателство в земите на Мануил Комнин бе избухнал бунт против властта на деспота. Начело на бунта стоеше незаконният син на покойния епирски деспот Михаил Константин.

Ангел. След смъртта на баща си, през 1214, той бе побягнал в Пелопонес, подпомогнат от майка си, защото чичо му, кир Теодор Комнин, бе почнал да го преследва, като вероятен съперник за престола. Когато кир Теодор бе паднал в плен, Константин Ангел беше вдигнал глава и почнал да предявява права над бъдещото си наследство. След заемането на Теодоровите владения, българската власт се бе затвърдила особено силно в Тесалия, където севастократор Теодор Петралифа, шурей на кир Комнин, бе одарен от българския цар с власт над местните земи.

Там младият Константин Ангел се бе оженил за благонравната Теодора Петралифа, дъщеря на севастократора, която наскоро му бе дарила и дете. Ала синът на кир Михаил Комнин бе наследил доста от коварството и вероломността на баща си и чичо си. Веднага след раждането на детето той бе изгонил нещастната Теодора.

И сега живееше в незаконен брак с някаква хубава ромейка на име Гангрена, която му бе дала вече два сина: Теодор и Йоан.

След охлаждането между Търнов и Никея младият Константин бе добил неочаквана дързост и бе завладял с помощта на свои привърженици остров Корфу, който бе дотогава под върховната власт на Асена, даден във васално владение на Мануил.

Връзката между дързостта на незаконородения и влошените отношения на българите с Ватаци бе очевидна.

Тъй властта на юг от Охрид и Девол се бе поделила между двама представители на дома Комнин.

Григорий IX бе отговорил на Асеновото писмо с необикновено усърдие и видимо доволство. Той бе нахвърлил в своето послание основата на преговорите, които щяха да се водят: Асен да даде военна помощ на латинците, с което да се прояви като католически княз и верен син на апостолския престол. Съобщаваше му също, че ще изпрати като легат в Търнов епископа на Перуджия, ала продължаваше да не го нарича rex, а само nobilis vir.

Белослава и крал Владислав не преставаха упорито да се молят за останките на свети Сава, сякаш се боеха да не би, ако монголите нахлуят в България, да разрушат Търнов, та толкова бързаха да отнесат със себе си светинята.

А плачът и въздишките на Елена напояваха живота на Царевец с печал, която прониква през всичко, като тънка есенна мъгла, която заличава усмивките и бодростта на лицата, забулва и помрачава последната радост, която невинният глъч на малката Тамара разнасяше сред затихналите в грижовно мълчание стени.