Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (62)

26

— Хуо̀-пау! Хуо̀-пау!

— Демоните идат! Демоните идат! Хуо̀пау ни преследва.

Единствено тези думи можеха да се чуят от побелелите и попукани от страх устни на бедните кумани, които се хвърляха, с децата си на гърба, в пенливите води на Истъра, уловили кожени мяхове, напълнени със слама и вързани за опашките на конете, като предпочитаха смъртта сред буйните талази на реката, отколкото от зловещия пукот на хуо̀-пау.

Българските стражи на отвъдния бряг им помагаха да преплуват последните няколко стъпки разстояние до сушата, даваха им подслон и храна, препращаха ги във вътрешността на страната, по запустелите от безспирни войни места на Тракия и Македония. Такава бе повелята на самодържеца. Йоан Асен искаше по такъв начин да засели тези обезлюдени места, а от друга страна, да сложи на границата между своите земи и тези на латинците една непреодолима стена от войнствено и дръзко население. Така куманите щяха да станат страшилище както за латинци, тъй и за никейци. Затова той им даде пълна свобода да правят каквото намерят за добре с тия съседни страни.

Понякога стражите на българския бряг виждаха как преследващите монголи стигаха до брега, нагазваха с конете си в ясните води, след това несмело почваха да преплуват реката, докато повечето, смутени от ширината и дълбочината й, се връщаха назад. А други, по-смели, загиваха всред коварните изненади на вировете и бързеите или улучени от стрелите на Асеновите блюстители.

Бежанците нямаха край. Всеки ден се увеличаваше тъмният им порой. Изнемогнали, с разширени от ужас очи, мъже и жени, деца и старци падаха на земята, щом кракът им стъпеше на спасителния бряг, и дълго шъпнеха:

— Хуо̀-пау… Хуо̀-пау…

След това, като дойдеха на себе си, те разправяха за страшните демони, които бълвали огън и дим, като обсипвали бягащите с дребни железни топки, които хвърчали из въздуха с оглушителен пукот, вледеняващ кръвта. И те показваха раните си, пробитите си от железните топки ръце и крака, разкъсаните си меса, счупените си челюсти.

Хуо̀-пау… Железните топки… Жълтоликите ездачи, които напредваха, по-бързи от вятъра, сред гръм и мълнии, дишащи пушека на ада, изригващи пламъци и смърт… Това бяха духовете на пъкъла, които идеха да унищожат грешния свят. Това не бяха хора. А наказание божие…

С къси, сплескани носове и безобразни черти, голобради, дребни, те всяваха грозен страх у всеки, който дръзваше да ги погледне отблизо. Малките им тесни очички пламтяха с див огън, гласовете им бяха пискливи и пронизващи. Който ги чуеше веднъж, цял живот не можеше да ги забрави, а нощем се стряскаше насън, потънал в студена пот.

Вождът на куманите, старият княз Йона, премина последен бялата река, придружен от цялото си семейство. След като бе опитвал на няколко пъти безуспешно да се противопостави на нападенията, затворен в най-яката си крепост, той бе отстъпил, заграден от конницата си, като бе изпратил послание до българския цар с молба за подслон и приятелска грижа.

Цял Търнов се натрупа по уличките и край бреговете на Етъра, за да види пищното шествие на варварите. От сватбата на Иваница с Целгуба никога престолнината не бе виждала толкова кумани, събрани на едно място. Градът се изпълни със звънливото думкане на медните им барабани. Високите кумански велможи преминаваха на коне край колите, в които бяха настанили семействата си. Облечени в мечешки и овчи кожи, с плъстени, островърхи гугли над дългите плитки, които се спускаха от тила им надолу, велможите се обръщаха по всички посоки, като не изпущаха нищо да убегне от ястребовия взор на продълговатите им дребни очи. Защото куманите бяха прочути с остротата на взора си. Виждаха неща, отдалечени на повече от един ден разстояние. По муцуните на конете висяха торби, в които стоеше храната им за из път. Куманските коне ядяха вървешком, защото господарите им нямаха време да се спират нито за един излишен миг в лудото си бягство из степните равнини на родината им. Колчаните на стрелците бяха закачени отстрани, на кръста им. Огромните криви лъкове изглеждаха още по-едри в сравнение с дребните им снаги. Жените се тулеха зад завесите на колите. Тук-таме се показваха чифт черни или сини любопитни очи, полузакрити зад избелелите от дълги скитания платове.

Княз Йона, заедно със сина си Кутек и дъщеря си Елтани, най-напред бе ходил в манастира Варовитец, за да се срещне със сестра си, бившата съпруга на Калояна и Борила, която живееше там под името монахиня Ефимия. Някогашната царица бе изпратила смирено послание до Асена, в което го молеше да се отнесе добре с брата й, като обещаваше от своя страна да направи всичко възможно, за да се създадат сърдечни и искрени отношения между родните й люде и българите.

Кочията на княгиня Елтани бе прицел за очите на любопитните търновки. Младата куманка, облечена в шалвари от пъстър бухаран, със зелено було, метнато връз четвъртитата плъстена шапка на главата, свенливо надничаше през отворите на кочията и кимаше с глава на тия, които я поздравляваха с насърчителни викове. По лицето на хубавата девойка още личеха следите от преживените тревоги на бягството. Тя се стряскаше при всеки по-силен възглас, скръстила смирено ръце на гърди, оглеждаше се като подплашено животно, след това бледа усмивка просияваше в натъжения й взор. Всички пръсти на ръцете й бяха отрупани със скъпи камъни. А на ушите и блестяха чифт огромни изумруди. Накитена като кумир, тя цяла излъчваше многоцветни искри. На рамото й стоеше, неподвижно кацнал, дребен ястреб с впит в една точка взор. Гърбът му бе стоманеносив, а гърдите му сламеножълти, попръскани с кафяви петна.

Йоан Асен ги причака с цялата си челяд пред портите на Сечена скала.

Княз Йона скочи от коня си и прегъна коляно пред самодържеца. Синът му и дъщеря му целунаха туниката на царя и царицата.

— Дойдохме при най-могъщия цар като при брат… — каза смирено Йона. — Защото недавна още братски връзки ни свързваха с престола на твоето царство. В твои ръце оставяме живота и съдбините си. Решавай какво ще сториш с нас и людете ни.

Той дигна широкоскулестото си лице към царя. Малките му и светли очички отправиха доверчив и смел взор към българина.

— По всички бранни поля кръвта на узите и българите се е смесила в защита на нашето царство… — каза полека Асен, като прегърна княза и го вдигна. — Ние сме отдавна братя, защото винаги, в най-съдбоносните мигове за нашата земя, царете ни са намирали помощ и сърдечност у вашите вождове. Затова аз не мога да ви откажа помощ и приятелство. Нека днес запечатаме това приятелство за вечни времена, според вашите и наши обичаи. Аз реших да ти дам земите в най-южните предели на царството си, за да ги заселите и бъдете наши единородни братя.

Куманските вождове нададоха радостни викове. Те вдигнаха щитове и почнаха да удрят по тях в ритъма на някаква чудна, дива песен. Останалите биеха с длани по бедрата си и високо се смееха.

В двора на втория крепостен обръч се извърши обрядът на побратимяването. Знахари разтвориха по една жила на царя и куманския княз, извадиха алена топла кръв, смесиха я в една купа с вино.

Йоан Асен пи от кръвта на куманина, а Йона пи от кръвта на самодържеца. Така двата народа ставаха вече един. Братски. Завинаги.

След това по трима избрани вождове от двете страни се наредиха един срещу други, въоръжени с голи саби. Върховният жрец на узите пусна помежду им едно куче, което те посякоха, като викаха:

— Тъй да бъде насечен на парчета оня народ, който наруши братската клетва.

Ала докато в мирните градски стени вождове и велможи пируваха за сключения съюз, из полята и долините настръхналите кумански тълпи се хвърляха на грабеж и злочинства, като опустошаваха богатия плод на земята, отвличаха стада и коне, настървени, с потъмнели от преживените ужаси очи. В равнината на Хебъра не остана ориз и просо, не остана сирене и мляко. Защото това бе тяхната любима храна. Узите не обичаха да ядат хляб. Не слагаха в устата си сол, но можеха да ядат без насита ориз и просо, сварени в мляко. По-бързи от ястребите, те нападаха внезапно, ограбваха и също тъй мълниеносно изчезваха, като отвличаха плячката си.

Гъсти царски войски отправяха пътя на рушителния поток, като гледаха по-скоро да ги настанят в отредените му земи, да уталожат избухналите размирия и недоволства, да защитят селищата, покрай които минаваше шествието на бегълците, от изстъпления и произволи.

Но мнозина от по-видните вождове и семействата им останаха в царския град, като заселваха нови махали, строяха палати, по подобие на великите боляри, и взимаха участие в лова и празненствата на царския дом.

Твърде често народите край границата на преселените кумани започнаха да чувствуват неудобството и пакостта от подобни нежелани съседи. Понеже в българска земя им бе строго забранено да се отдават на плячкосване и нечинства, куманите почнаха да преминават границата и да нападат и без това разорените и опустошени земи на латинците и никейците. Настървени и озлобени от жестокостите на татарските монголи, узите бяха все още под гнета на преживените жестокости и не смятаха за голям грях да подпалят някое селище или да разграбят някои ниви.

Наплашени от постоянните им притеснения, най-сетне латинците решиха първи да подадат ръка за приятелство и изпратиха да преговаря в Търновград самия си баил, мъдрия и дръзновен Нарио дьо Туси.