Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (68)

32

Когато зърна пристигащия откъм север конник, който залиташе от умора, с пребледняло лице и изплашени, широко отворени очи, Йоан Асен почувствува като че гавелота се забива в гърдите му.

Той остави войводите си и бързо се запъти към гончията, който бе слязъл от коня и го чакаше, прегънал коляно на земята, свел чело в дълбоко смущение.

Монголите ли бяха нахлули през Истъра? Наистина ли мор бе запалил престолнината? Напоследък из войската се носеха толкова различни мълви и одумки.

— Говори, Темелко! Скоро!

Гончията побледня още повече. Изгледа страхливо царя, сякаш бе виновен за вестта, която носеше.

— Патриархът почина, царство ти!

Вестта се разпръсна с бързината на мълнията из цялото бранно поле. Войводи и войскари почнаха да се трупат около самодържеца, да разпитват гончията, да се кръстят в дълбока покруса.

Светият старец Йоаким…

Великият постник…

Най-чистият, най-скромният, най-мъдрият измежду всички монаси…

Нима щяха вече да намерят друг подобен мъж, с когото да го заместят? Василий нямаше да се върне… Марко бе престарял… Анастасий бе твърде буен… Максим бе млад…

С дълбоки въздишки всички отправиха очи към царя, който с бавни крачки се запъти към шатрата си. Като стигна там, той даде повеля никой да не влиза при него. Падна връз мечешката кожа, която му служеше за ложе, закри очи.

— Наказа ме! Виновен съм! — избликваше таен глас в него. — Разбирам… Не можеш да ми простиш… Ала каквото съм сторил досега, правил съм го за доброто на другите…

Надвечер фрушките войводи поискаха да влязат при него, за да му изкажат голямата си скръб от загубата за българската църква. Ала това бяха само учтиви думи, които не идат от сърцето. Защото те не можеха да не си зададат въпроса: няма ли смъртта на патриарха да улесни подновяването на скъсаните преговори между Асен и папата? Да подсили усърдието на Асеновите войски против Ватаци?

На десетия ден след съобщението за кончината на светия старец късно през нощта в лагера на българите пристигна един монах, който поиска веднага да бъде заведен при самодържеца.

Блюстителите отказаха да събудят царя, понеже напоследък той страдал от липса на сън и едва тази вечер успял за малко да склопи очи. Ала монахът настояваше и упорствуваше.

Вестта бе важна, извънредна.

Разбуден от глъчката, Асен дигна пердето, което закриваше входа на шатрата. Лунните лъчи падаха връз сивите му коси, които слизаха на сребърни вълни до плещите. Зад огромния седефен облак, който плуваше по небето, месечината се скри за миг и обагри горния му ръб с огнено сияние. Отвсякъде почнаха да пристигат войводи, които запасваха коланите си, слагаха шлемовете си.

Асен впи очи във вестоносеца.

Презвитер Добрейшо!

Сънуваше ли? Какво диреше духовникът тук? Кой го бе изпратил? Защо?

Ръцете и краката му отмаляха, сякаш се бе дигнал от дълга, тежка болест. Какво щеше да чуе? За кого? Искаше му се никога вестителят да не отваря уста. Да замръзне там, да пусне корен и да не се подвижи от мястото си. Ала презвитерът падна на колене пред него, сълзи избликнаха в отчаяните му очи. Той дигна несмело ръка към царя, сякаш просеше милост, че ще каже такива страшни словеса.

— Царица Анна почина!

И закри лице, сведе чело до земята.

Никой не смееше да диша. Като каменни изваяния войводите стояха на местата си, безсилни да надвият обхваналото ги вълнение. Като че някоя тежка ръка бе запечатала устата им, та не можеха да изтръгнат от сърцето си нито една дума, нито една въздишка. Никой не смееше да погледне царя в лицето. Само войводата Драгота и катепан Димитри успяха да се окопитят, приближиха до него, готови да прострат ръце, да го подкрепят, да му помогнат да изживее жестоката вест.

Йоан Асен стоеше неподвижен. Като че ли не можеше да разбере какво са му казали, какво се е случило.

Изведнъж целият български стан се възбуни, изпълни се с глух глъч и припрени стъпки, вестта минаваше от уста на уста, някои не можеха да повярват, други падаха на колене, сваляха шлемове, кръстеха се, надаваха вопли и стенания. След това около шатрите падна тежка тишина. Заглъхна всеки шум и говор. Мълчанието скова всички уста в смъртна тъга.

Добрата царица Анна бе умряла…

Тази, която се грижеше като предана майка за народа, тази, която не знаеше покой и друга радост, освен милостта си към болни, сиромаси и недъгави. Тази, която нямаше по-горещ копнеж от тоя да украсява страната с църкви и манастири, да дарява светите обители и да насърчава благочестието…

Затворила бе завинаги очи Анна…

Благочестивата, христолюбива. Сестрата на света Елисавета Венгерска… Нима и тя не бе светица и мъченица? Не беше ли погубила живота си, като се бе грижила за болните в своята престолнина? Не бе ли останала тя докрай вярна на дълга си, като закрилница и майка на своите люде?

Княз Йона и куманските вождове дойдоха, паднаха на колене, посипаха главите си с пепел, нададоха диви и страшни викове. Ансо дьо Кайо изтича от шатрата си, прегърна царя, помъчи се да го накара да говори, да се изтръгне от страшното си вцепенение, да заплаче, да промълви поне една дума. Бароните се тълпяха на десетина крачки от тях, бледни, изплашени, настръхнали. Каква бе тази напаст, какво бе това наказание, какво щеше да стане сега?

Облаците бързо минаваха и заминаваха пред жълтия лик на месеца, като го забулваха с прозирната си, синкава мрежа. Неспокойни и разтревожени, конете цвилеха дълго и продължително, усещайки вълнението на господарите си.

В ума на Асена можа да се образува само една мисъл:

Анна…

И той не можеше да отиде по-далеч от нея.

Защо тя трябваше да бъде изкуплението? Тя — най-невинната от всички?

Страшно беше божието наказание.

И изведнъж той разбра. Това бе знакът! Това бе жадуваният знак!

И колко безмилостно жесток.

Сянка от живот трепна по лицето на царя. В очите му се възвърна разум. Той се обърна. Подири нещо. Посочи с ръка. Ала все още от устата му не можеше да се отрони дума.

Войводите се струпаха около него, обсипаха го с въпроси. Спогледнаха се изплашени. Мрак ли забулваше ума му?

Самодържецът все сочеше по посока към юг. Неясен шъпот се изтръгна от устата му. Презвитер Данаил се прекръсти, дигна ръце към небето. Отправи се към царя, помоли го да помисли за децата си, за царството, за людете, които го обичаха и почитаха.

Изведнъж Йоан Асен улови яката на туниката си. Стисна клепачи. Разтърси глава. Сякаш го стягаше непоносима примка. Сякаш губеше дъх. След това отново посочи към юг. Устните му се раздвижиха. Извика силно:

— Балистите!

Отново настръхнаха кумани, българи и латинци. Пак се спогледаха с изплашен взор.

— Балистите! — повтори царят и пристъпи няколко крачки по посока към обсадената крепост. — Запалете ги! Да изгорят!

Когато се извърна, всички сведоха очи. Не можаха да издържат гледката на един човек, който в няколко мига се бе състарил с десет години.

Отначало помислиха, че това е бълнуване на един смазан от скръб мъж. Ала после разбраха, че това бе твърда и непоколебима повеля. Напразно фръзите, ужасени и отчаяни, се мъчеха да го разколебаят, да го увещават. Дори и куманските вождове се опитаха, подтикнати от Ансо дьо Кайо, да го накарат да почака, да не избързва в решенията си, да не се поддава на внезапни помисли.

Нищо не помогна.

Цялата българска и куманска войска бе получила заповед веднага да дигне стана си и да потегли обратно към България. Войскарите се разтичаха с готовност и усърдие да изпълняват царската воля. Лагерът се изпълни с тревожни викове, цвилене на коне, дрънчене на оръжие. Набързо се разваляха шатрите, прибираха се конете, тръби отзвучаваха заповеди. Коленичил пред походната си икона, затворен в шатрата си, Йоан Асен се молеше за успокоение Христолюбивата душа на великата покойница. И в ума му израстваше непрестанно все един и същи образ: оная дребна, нежна снага, застанала посред друма, край кочията, вееща кърпата си за сбогом. Тъй я бе видял за последен път. И никога нямаше вече да я види…

Никога. Тази дума го изгаряше с гнета на невъзвратимото. Никога той вече нямаше да чуе добрия й глас, нямаше да усети ръката й, която гали с грижи и обич тревожното му чело. Тъй лека бе тази ръка и тъй леко умееше да пропъжда грижите…

И той свеждаше глава, проснат в жестока болка.

— Наказа ме… Чух гласа ти… Разбрах своя път… Покайвам се…

Цяла нощ и цял ден горяха огромните бойни машини под смаяния и поразен взор на обсадените, които не можеха да разберат какво става. Под унилите погледи на фръзите, които виждаха надеждите им да се стопяват, техните храбри защитници и помощници си отиваха. А с тях си отиваше и възможността Цурул да падне. Оставаха сами на своите собствени сили. Но те сами нямаха вяра в тях. Небето стана червено. Вятърът разнасяше далеч зловещия дим, трясъка на скриващите се железни лостове и виковете на латинците.

Балистите и катапултите не бяха още догорели, когато от Търнов пристигна, морен и ужасен — трети гончия.

Натоварен с нова, грозна, невероятна вест.

Вестта за смъртта на престолонаследника Петър.