Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Йоан Асен II

Издание: трето

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: българска

Печатница: ДП Димитър Благоев

Излязла от печат: 25.VI.1986

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Тотка Вълевска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7971

История

  1. — Добавяне

27

Звън от лютни и арфи придружаваше песента на кръшните млади гласове. Провансалски трувери, доведени от свитата на Нарио дьо Туси, пееха най-новите рефрени в чест на побратимяването на латинци и българи. Студеният светлик на месеца надничаше през черната мрежа на клоните и листата, изпълваше небето с тънко, сребристо сияние. Кубетата на „Св. Петка“ и „Св. Спас“ изникваха тъмни и стройни сред гъстата залесеност на царевецките градини. Във въздуха се разстилаше острото благовоние на полените с вода цветни лехи. Големият прием в чест на фрушкия и на папския легат бе отреден да стане, поради тежчината, в двора и градините около палата. Още след залез слънце, накитена и пъстра тълпа почна да изкачва Боярски рът и каменистия друм, който водеше към Малката порта. Кочиите и конете оставаха в крепостните дворове, а гостите под грижите на великия примикюр се отправяха към празнично украсените градини. Разнородни говори се смесваха в необичайна глъч, женски смехове, мъжки високи гласове, кумански възклицания, фрушки благословии, гръцки притворства, българска звънлива и остра реч…

Младите се разхождаха на групи, стесняваха се да взимат постоянно от подносите, които минаваха край тях, отрупани с праскови, смокини от Смирна, медени сладки и млади лешници, докато по-старите често се поспираха пред препълнените с вино купи и лесно ги изпразваха до дъно. Долу гостите пристигаха все повече и изпълваха всички пейки, всички беседки, всички нарочно построени за случая тераси, през това време горе, в покоите на Елена, можеше да се види картина, която никак не отговаряше на празничното настроение, което цареше в градините.

Кира Ирина и княгиня Елтани помагаха на царската дъщеря да си облече новата руба, шита в Тесалоника, която баща й бе поръчал нарочно за тържеството.

Всеки, който познаваше хубавото момиче, с цъфнали бузи и черни весели очи, което изпълваше с песните и смеха си двора на Никея, сега не би могъл да познае в тази бледа и посърнала мома бившата невеста на кир Теодор Ласкарис. Сини сенки обграждаха хлътналите й, угаснали очи. Свежите ланити бяха омършавели и загубили чудната си закръгленост. Младата, червена уста бе вечно свита в горчиво и скръбно изражение.

Елена седеше връз коженото кресло, отпуснала безволно ръце със сведено надолу чело, без да желае дори да погледне одеждите и накитите, с които трябваше да се нагизди. До нея стоеше изправена госпожа Йова и държеше купа с настойка от зеленика, дивисил, здравец и лиляка. Ала чашата бе пълна и момичето не искаше да докосне устни до подкрепителната напитка.

Ирина и Елтани се спогледаха отчаяни. Нагиздени и богато стъкмени, те често се вслушваха към веселия глъч и музиките, които идеха откъм градините, и чакаха с голямо нетърпение мига, когато трябваше да слязат при младите хора. Нечий глас отекваше под прозорците:

Да беше китка в градина,

влязна щях, откъсна та щях.

Да беше зимна ябълка,

хвърли щях, отбрули та щях…

Ирина взе сребърното огледало, стегнато в кръжило от слонова кост, сложи го пред лицето на момата. Елтани взе свещника и го приближи до нея.

— Виж се… — каза тихо гъркинята. — На какво си заприличала… Така ли мислиш да се покажеш пред света? Какво ще помислят хората за дъщерята на българския цар? Нима искаш да излагаш баща си? Върви, разходи се, приеми приветствията на бароните. А какво имаш на сърцето си, кой ще то знае?

И кира Ирина дълбоко въздъхна. Нима зад нейната сияйна и поразителна хубост някой можеше да долови черната скръб и горещата омраза, които я разкъсваха? Нима за това бе родена дъщерята на Кир Теодор? Една Комнин! Византийска принцеса… Да реди косите на българската царкиня? Да сгъва свилените й руби в шарени сандъци?

Елена тъжно махна с ръка. Изтри потта от челото си:

— Защо? Безполезно е… Аз казах, че няма да сляза. Не искам, не искам. Каква полза? Не… Никога…

Тя затули очи в сгънатия си лакът, разтърсена от непреодолима мъка. Копнежът на Теодор, по първите вълнуващи преживявания на младата й любов я караха да се затваря в скръбта си като в недосегаема, защитна крепост. Нищо нямаше значение, нищо не я засягаше, щом не бе вест от Никея, или дума за младия Ласкарис.

Ирина се сепна. Ослуша се:

— Царицата…

Когато Анна зърна дъщеря си все още необлечена, закрила лице в беззвучен плач, първото й чувство бе уплаха пред гнева на царя, ала веднага след това тя се изпълни с безкрайна жалост към бедното момиче.

Нима можеше дъщеря й да бъде разменна пара в преговорите на държавите? Нима чувствата й можеха да се променят като посоката на вятъра, нима тя нямаше сърце, което се привързва и може да обича и да страда? Защо я бяха изпратили в Никея? Нима по своя воля бе отишло там невръстното дете? А сега трябваше да изтръгне сърцето от гърдите си и да се обърне на бездушен камък… Кой би могъл да бъде уверен, че ако Бодуен остави Бриеновата дъщеря и се ожени за Елена — както ставаше дума в преговорите между Асен, баила и папския пратеник — по-късно няма да стане отново нужда Елена да напусне Константиновград и отново да трябва да разкъса душата си?

Не! Тя не ще позволи повече да измъчват детето й. И в порив на безкрайна милост тя притисна девойката до себе си и двете смесиха сълзите си. Все пак Анна знаеше безполезността на борбата, знаеше, че никога Асен няма да се съгласи да даде помощ на латинците, дорде не бъде уреден въпросът с положението на дъщеря му. Защото само като настойник-император той можеше да поеме властта на Константиновград… И тя се помъчи да заличи у дъщеря си спомена за Никея, като изтъкваше пред нея предимствата на Бодуен и недостатъците на Ватацовия син.

— Теодор е добър момък… — каза тя, като дръпна завесата над прозореца, за да не трептят пламъчетата на свещите. — Ала не си струва толкова да се тъжи за него… Защото слабото му здраве едва ли щеше да продължи дълго време вашия брак… Ти си узнала може би, че той страда от чести припадъци… дори някои смятат, че това са признаци на бесноватост, от каквато страда и баща му…

Ала думите не плашеха Елена. Бесноватост… Да. Тя знаеше. С очите си тя го бе виждала да пада внезапно на земята, да криви лице и очи, да стене и да се търкаля с пяна на уста. Но какво от това? Тъкмо затова повече го обичаше. Защото не бе здрав като другите, защото бе тъжен и нещастен, защото се нуждаеше от повече нежност и грижи.

Анна разбра, че думите й не произвеждат нужното впечатление. Дори даваха обратни следствия. Все по-тежка ставаше скръбта на момичето, по-неизцерима раната на сърцето. А от Никея се разнасяха вести, че след заминаването на Елена младият Теодор почнал все по-често да изпада в болезнени гърчове, като стигнал почти до умопомрачение. Колкото и строго да пазеха, все пак Елена успяваше да научи всичко това. И майката реши да отвлече мислите й от страната и людете, по които неотменно копнееше, като накара да й говорят за други събития и неща, за други люде, за чужди скърби и неволи. Затова попита малката куманка:

— А тебе мъчно ли ти е за родния край, Елтани?

Дъщерята на куманския вожд сведе клепачи. Скръсти ръце. Макар че бе прекарала вече доста дни сред българските обичаи, тя все още приличаше на девойка, расла край брега на Днестър. Елече от шафранена коприна, покрито с блещукави люспици, стягаше гъвкавия й стан, широки шалвари на малинови, златни и ясносини ивици се диплеха край стройните й нозе.

— За какво ще ми е мъчно, честита царице? Не се ли радваме, че си спасихме живота, та за какво ще съжалявам? Какво остана в моята родина, освен пепелища, пустини и гробища?

Тя затвори очи при спомена за страшните преживени дни. Стисна лицето си между дланите, дигна чело към небето.

— Когато се затворихме в най-яката крепост, която бе заградена с дълбок непревзимаем ров, ония дяволи се изхитриха и изпълниха дрехите си с пръст. Щом стигнаха пред рова, те изхвърлиха пръстта в него и сложиха стълби до стените.

— Та колко хиляди души трябва да са били, за да изпълнят с пръстта от дрехите си рова на една крепост? — попита смаяна Ирина.

— Много… Двеста, триста хиляди… Повече…

Трите жени плеснаха ръце в изненада и уплаха. Не преувеличаваше ли девойката? Такава рат не бе излизала досега по света…

— Много… — въздъхна куманката, като потръпна, виждайки в мисълта си да изникват страхотни образи — много, и при това по-зли от дивите зверове… Та и те не са ли истински зверове? Казват, че имали кучешки глави и ядели човешко месо… Разправят, че опекли жив един персийски шах и накарали жена му и децата му да го изядат…

— О! — възкликнаха поразени царицата и ромейката.

— Нещо по-лошо дори… — каза Елтани. — Като колят людете, поне да ги ядат… А то…

— Какво? — попита Елена с леко любопитство.

— Веднъж техният вожд Чармагун се разболял от мъчителна болест в краката. Прочут врач му казал, че ще се излекува само ако ги потопи в червата на тридесет русокоси деца, току-що удушени…

Жените потръпнаха от ужас и погнуса.

— Добре. Но след като убили тридесет руси деца и той направил, каквото му казали, краката пак не оздравели. Тогава Чармагун заповядал да удушат целебника.

— Добре му се е падало… — каза тихо Елена.

Изведнъж тя побеля. Ледена пот изби по челото й.

Навън се зачуха стъпките на царя. Очите й бързо се отправиха към майка й с отчаяна и скръбна молба.

Сякаш нож преряза сърцето на Анна. Тя застана край дъщеря си, готова да я защити като тигрица. Самодържецът влезе предшествуван от пажове, които подишаха тежката сирийска завеса. Като видя дъщеря си необлечена и тъй скръбна и изплашена, веждите му се начумериха. Ала той въздържа гнева си и каза спокойно:

— Нарио дьо Туси и останалите фрушки барони ни чакат в престолната, за да поздравят майка ти и тебе. Дойдох да те взема. По-скоро.

Елена погледна изплашена майка си. Анна прехапа устни. Ноздрите й потрепераха, след това тя доби дързост и каза твърдо:

— Елена не желае да се явява пред гостите.

Очите на самодържеца широко се отвориха, сякаш не можеха да повярват това, което виждат. Анна да му противоречи! Анна да се опълчва срещу него…

Това ставаше за пръв път в живота им.

Той полека се извърна и изчезна, без да каже нито дума.

Майката и дъщерята се хвърлиха една друга в прегръдките. Разкаяни и изплашени.

Не. Какво значеха тук личните болки и скърби, желанията и копнежите на едно младо сърце? То трябваше да мълчи пред бащината воля, пред високите повели на държавните нужди. Елена трябваше да се пожертвува. Тя бе царска дъщеря. И тя не биваше да има сърце. И ней бяха забранени най-простите човешки чувства. От невръстно дете още тя трябваше да усети желязната и смазваща тежест на царския жребий. Защото трябваше да се запази целостта на великото царство, трябваше да се запази мира за хилядите люде, които цели векове бяха напразно хабили сили в безполезна и безсмислена бран.

Постигнатото с толкова усилия не биваше да се разрушава.

Когато самодържецът изпрати великия примикюр да попита готова ли е царкинята, Елена и майка й веднага го последваха, заобиколени от свитата си.

Хубавата българска царкиня бе закрепила на устните си бляскава усмивка. Ланитите и бяха покрити с лека руменина. Тънката й снага бе стегната в прескъпа руба от люляков аксамит, извезан с бисерни качунки. Косите й бяха пригладени и лъснати като коприна с помада от козя мас и букова пепел. Тънко златовезано було минаваше под брадичката й, обграждайки младото лице със светлива нимба.

Дъщерята на Йоан Асен преминаваше горчивия друм на Калояновата дъщеря.

Баилът на империята, Нарио дьо Туси, бе наскоро овдовял от дъщерята на ромейския военачалник Теодор Врана и Агнес дьо Франс, сестра на покойния крал Филип Август. Затова очите му бродеха неспокойно измежду тълпата гиздави моми, които се движеха в Търновския палат, тъй като той знаеше, че новият съюз трябва да бъде непременно скрепен с брак между двете страни и ако преговорите по повторния годеж между Бодуен и младата Елена не успееха, то поне една женитба между баила на империята и някоя близка на Асеновци не беше невъзможна.

Макар че вдовецът имаше четири деца от покойната си жена: една дъщеря и трима синове, ако някой го бе попитал коя мома ще си избере измежду всички тия чинно свели клепачи девойки, той не щеше да се поколебае да посочи само една измежду тях.

Най-младата, ала и най-хубавата.

Като ясна месечина между дребни звезди грееше лъстивата красота на Ирина Комнин. Израсла като стройна топола, с царствен вървеж и надменно издигнато чело, тя приличаше на императрица, създадена за украса на някой велик престол. Лимонената й руба, покрита с морава мантия, изпъкваше веднага между всички други пъстри и лъскави одежди в свитата на българската владетелка и дъщеря й. Неволно, за един миг само, всички барони отправиха взор към Ирина, омагьосани от чудното видение, след това бързо се поклониха и поднесоха своите почитания на царица Анна и великата госпожа Елена.

Конетаблът Жуфроа дьо Мери коленичи и подаде на царицата една златокована икона, която й изпращаше Евдокия Ласкарис, съпругата на втория баил: Ансо дьо Кайо.

Маршал Вилен д’Оноа и един рицар йоанит поднесоха на Елена лъскави пера за накит и ушнички от бистри персийски тюркизи.

Царкинята улови с левия си палец златната верижка, която прикрепяше на гърдите й тежката мантия, вдигна с десница единия й край, за да върви свободно, и побърза да се отправи към конетабла, за да го разпита за Евдокия Ласкарис дьо Кайо, която бе сестра на свекърва й Ирина. Това необикновено внимание накара Анна да изтръпне. Ако само Асен чуеше дъщеря си, че разпитва за роднината на Ирина Ласкарис Ватаци… Ала тя забрави за какво бе изпитала боязън. Сърцето й натежа от знойна мъка. За втори път тя виждаше очите на самодържеца отправени с невиждано дотогава от нея изражение към красивата пленница.

Сякаш чак тогава Йоан Асен откриваше какво чудно същество живее в неговия дом. И колко опасно. Защото красотата бе страшно оръжие в ръцете на една хитра жена. А не бе ли тя дъщеря на Теодор Комнин? Той се огледа и видя сина си също тъй отправил взор към приказната хубавица. Сякаш фокус на всички желания, на всички възторзи и всички тревоги, Ирина Комнин привличаше неотразимо вниманието на всички тия люде, които се бяха събрали поради най-различни нужди, желания и сметки. Гъркинята веднага усети това горещо, напрегнато любопитство да тежи връз нея и жилите й се изпълниха с безумна гордост.

Не. Такава красота не бе виждана дотогава по света. Всичко в нея бе изящно, с благородни очертания, величествено, примамливо. Походка, усмивка, взор — бяха единствени. Всеки оставаше поразен от чудното съвършенство, с което природата бе изваяла това човешко същество. С най-леката отсенка в гласа или в погледа Ирина покоряваше и владееше людете. Леко натъжените й очи можеха да предизвикват сълзи на умиление и жал към злощастния й род, едва трепналата усмивка връз мамещите румени устни разгонваха мрак и облаци, създаваха чудни надежди не в едно мъжко сърце. Там, където прозвучеше кадифеният й глас, слънцето блесваше по-ярко. Там, където я нямаше, светът беше пуст. А отправеше ли към някого внимателния взор на огромните очи, засенени от мигли като ластовичи криле — той чувствуваше, че е най-щастливият човек.

Ала княгиня Елтани бе дъщеря на кумански вожд, докато бащата на Ирина Комнин нямаше вече нито земи, нито власт, нито войски. Затова баилът на латинската империя Нарио дьо Туси трябваше да отправи вниманието си към рижокосата куманка с тесни сини очи, които блещукаха като ясни зефири. И когато долу в здрачните градини, сред цъфналите уханни храсти, фръзецът и куманката се срещнаха на една мраморна пейка, край кладенеца до патриаршията, благородният рицар взе мургавата ръка на степното чедо и я поднесе с галантно движение към устните си. Не само на тази пейка цъфтеше едно чувство, което се подхранваше от магията на лунната нощ, звука на лютните и арфите, песните на младите гласове и уханието на трендафиловите храсти. Малко по-надалеч можеше да се види сестрата на Ансо дьо Кайо да разговаря със сина на протовестиара, а младият Вилхелм дьо Мери, син на конетабла, оживено да разправя нещо на дъщерята на граф Матео Занте. Елена се бе прибрала по-рано поради внезапно главоболие. С привичното си благочестие царицата разговаряше сред кръга на знатните гости с архиепископа на Перуджия и бившия босненски епископ — Йохан Вилдхаузен, като отправяше от време на време помрачнен от неспокойство взор към жълтото петно, което се мяркаше между храстите. Обградена от рицари и барони, Ирина Комнин се разхождаше из пътеките между смокиновите дръвчета и оживено разправяше нещо. Княз Петър с мъка се бе отделил от нея, като я бе оставил изпълнен от ревност, за да последва баща си, който го бе повикал в малката приемна, за да присъствува на преговорите между легата, баила, българите и куманите.

След като хвърли последен взор към хубавата гъркиня, която можеше с един поглед да изпълва небето със звезди и с една въздишка да угасва слънцето — високото му стройно тяло пъргаво изчезна между обвитите с бръшлян колони на главния вход.

Наскоро след него зад мраморните колони се скри и снажната осанка на латинския баил, последвана от дребното тяло на княз Йона, а малко по-късно от сухата, леко приведена снага на папския легат. След тях изчезна и черната мантия, с бял кръст на рамото, на рицаря йоанит…

Гласът на Ирина Комнин изгуби от живостта си. Само големите й очи следяха с остро внимание движението на знатните лица.

Откъм една беседка долиташе тиха песен: млади моми от търновски болярски семейства показваха умението си пред знатните латински барони.

Качунчица заблазяваше:

— Блазе тебе, Трандафиле,

що си имаш добра майка,

теб премяна, теб обръжва,

аз си имам зла мащеха,

та ме пуща посред зима,

посред зима коложега

да ме берат дърварите,

да ме носят по децата,

да ме търкалят по пеплищата.

Между светлините и сенките на колонади, стълби, чердаци и портали се движеше някаква тънка сянка. С изкусна предпазливост тя заставаше в сенките и с чудна ловкост преминаваше осветените от месечината места. Стъпките на стражите ту приближаваха, ту затихваха. Изведнъж някакъв остър глас прозвуча в тишината:

— Накъде, кира Ирина?

Девойката не трепна. Усмихна се любезно. Издигна невинни очи към внезапно изникналия зад гърба й блюстител:

— Царицата ме изпраща при благоверната госпожа Елена.

Стражът я пусна в широкия кръгъл трем, проследи с взор девойката, която се изкачваше по мраморната стълба към стаята на царкинята, и се върна назад до вратата. Ала ако се беше обърнал само след няколко мига, той щеше да види как жълтата руба на момата, която се сливаше с осветения от месечината мрамор, се плъзга полека обратно, с тихи котешки стъпки по посока на царските приемни.

Ирина остана няколко време като замръзнала на мястото си. Огледа се предпазливо. След това подпря гръб на стената и почна полека да се промъква към престолната. От време на време се ослушваше да разбере от коя посока ще чуе гласове. Гостите бяха събрани вероятно в малката приемна на царя, а до нея се отиваше през редица зали, които водеха една в друга, чак до вратата на съвета. Със замряло сърце Ирина прекоси ширните, празни приемни, заслушана в ударите на сърцето си, което биеше бързо и лудо, като че искаше да разчупи гърдите й. Когато доближи завесата, зад която се чуваха сподавени мъжки гласове, за миг тя се поколеба, обхваната от непреодолим страх. Ала след това пристъпи със смела крачка, отмахна дебелата аксамитена завеса, залепи ухо до вратата.

Дали крояха годеж между Петър и някоя знатна фрушка княгиня? Какво щеше да стане с Елена? Беше ли вече сключен съюзът против Никея?

Из неясния глъч на мъжете най-сетне тя чу ясно мекия глас на самодържеца, който казваше:

— За обсада на Цурул и изгонване на никейците от полуострова ще можем да мислим чак след гроздобер.

— Защо тъй късно, защо да се чака? — попита Нарио дьо Туси.

— Моите кумански люде не могат да търпят горещините и не дават добър бой през лятото… — добави Йоан Асен.

Някакви стъпки доближиха към вратата, зад която стоеше Ирина. Момичето замря в безимен ужас. Сякаш ледена вълна я потопи и отнесе. Когато дойде на себе си, тя разбра, че стъпките се отдалечават в обратна посока. Някой се разхождаше припряно и недоволно. Тя отново се заслуша, като се мъчеше да долови бързия говор на тълмачите. Този път се разнесе дълбокият гръден глас на папския легат.

— Разкъсването на брака между Бодуен и Мария дьо Бриен ще бъде доста трудно. Все пак ние ще гледаме да свършим тази неприятна работа в отсъствието на младия император, който, както изглежда, ще има да се бави още доста време на запад. На младата дама ще бъде дадена прилична рента и тя ще замине в двора на Лудвиг IX.

— Кога може да се очаква да стане това? — попита царят.

— Щом получим отговор на посланията, които ще изпратим до младия Бодуен и негово светейшество.

— Надявам се, че в същите послания ще има и напомняне до негово светейшество за признаването на нашата независима патриаршия. Само тогава ние ще можем да възобновим стария договор от 1228 година… — каза престолонаследникът.

Всички се извърнаха и изгледаха младежа. Никога дотогава Петър не се бе намисал в държавните работи. За пръв път сега той взимаше думата и с това издаваше прямия си и стремителен нрав. Опасната точка, около която се въртяха преговорите и която досега не бе спомената, бе подхвърлена решително от младия наследник.

Епископът на Перуджия трепна. Той потри замислено ръцете си, докато диреше отговора. Лицето му бе безстрастно, сякаш изваяно от камък. Най-сетне той каза полека:

— Ако ние отстъпим по въпроса за българското наместничество в Константинопол, то тогава трябва да получим отстъпки по църковния въпрос. Инак мъчно е да си представим, че негово светейшество ще даде одобрението си за разтрогване на Бодуеновия брак.

— И докато тия преговори се проточат в по-благоприятна или по-отрицателна смисъл, в това време кир Ватаци ще подсили крепостите си, ще събере опитни гарнизони и военачалници, за да ни създаде трудности при изгонването му от полуострова… — каза неволно баилът на Константинопол. — Ето какво. Аз предлагам военните действия да започнат още в началото на есента, а в това време преговорите между Рим и Търнов спокойно да си продължават. Да не се избързва в решения, от които после някоя страна може да се разкае.

— Не… — каза решително Петър. — Военните действия не могат да започнат в никакъв случай, докато не се получи от Рим благоприятен отговор на нашите искания.

Йоан Асен изгледа с бащинско благоволение първенеца си. Сякаш му взимаше думите от устата. Дори казваше неща, които той не би изразил така рязко.

— На всичките ли? — попита кротко легатът.

— По възможност… — каза буйният престолонаследник.

Настъпи мълчание. Ирина дигна побледняло лице. Да си отиде ли вече? Не беше ли достатъчно това, което бе чула? Защо да се одързостява безполезно? Тя понечи да се отдръпне назад и да спусне завесата, ала гласът на Нарио дьо Туси я спря отново, като закована на мястото й.

— Според уговореното аз приемам онази точка от договора, която се отнася до женитбата ми с превисоката дъщеря на куманския господар. Тази вечер имах щастието да говоря с благонравната и ненагледна девойка — която превзе сърцето ми. Затова имам чест да поискам ръката на светлата княгиня Елтани.

Последваха шумни и весели възклицания.

— Ала тя ще трябва най-напред да приеме християнската вяра и да промени името си… — каза легатът.

— Прието… — отговори тържествено княз Йона и жълтото му лице, покрито с белези от заздравели рани, се разпъна в радост. — Ще я наречем Анна, в чест на боголюбивата царица.

Дали княз Петър усети, че сега ще стане въпрос и за един възможен годеж между него и дъщерята на Елизабет дьо Куртене — Бургунд, която бе сестра на младия император, или песните, които се чуваха от време на време да се издигат откъм изпълнените със светлини, глъч и смях градини, мамеха младата му кръв, но той каза бързо:

— Извинявам се. Мога ли да сляза вече долу? Трябва да нагледам дали нашите високи гости прекарват приятно часовете си…

Царят му даде знак, че е свободен.

Когато Петър отмахна завесата и пристъпи в стаята, която бе съседна на малката приемна, острият му поглед долови като че ли някой бързо и безшумно притваряше отсрещната врата. Той сви вежди, прехапа устни. Леко и пъргаво се спусна, прекоси с няколко скока стаята. Отвори врата, надникна. Нямаше никой. Тъй ли му се бе сторило? Той се ослуша. Някакви тихи стъпки бързо отекваха в далечината.

Петър отново се спусна. Премина тичешком няколко зали, излезе в отвода, огледа се.

Нагоре по мраморните стълби трептеше някакво жълто петно. Той изтръпна. Гореща вълна кръв плисна в главата му. Извика тихо:

— Ирино…

Девойката спря като покосена. Извърна се, погледна надолу. Князът стоеше там, висок и строен, облян в лунна светлина. Черните му коси падаха назад, като гарваново крило.

Той я настигна. Стисна силно китката на ръката й.

— Къде отиваш?

Гъркннята се окопити. Усмихна се галено. Сниши рамо, помъчи се да изтръгне ръката си. Гласът й бе замайващ.

— При госпожа Елена… Не искам да стои сама, сега, когато всички се веселят…

Петър я дръпна към меката светлина, която струеше през отворените аркади на прозорците. Изгледа я остро, пронизващо. Тя не сведе чудните си, магьосващи очи.

— Не беше ли преди малко в ония стаи там? — и той посочи с ръка.

Ирина го изгледа поразена.

— Аз? Какво ще правя там? Не са ли празни?

Петър отпусна ръката й. Остана замислен.

— Кой знае защо ми се стори, че някой беше там…

Тънко недоверие полази по жилите му. Все пак той бе видял ясно. Отново отправи изпитателен взор към момата…

Сред студените отблясъци на мраморите Ирина Комнин приличаше на горска русалка, готова да изчезне всеки миг, разтопена в сребристомодрата мъгла на месечината.

Ала Петър не видя замайващата прелъстителка. Видя само хитрата гъркиня, която плетеше невидими интриги в дома им. Сърцето му се отвърна от нея. Глух гняв закипя в гърдите му. Премного свобода се даваше на тия люде. Очите му станаха студени като камък.

Девойката веднага усети това. Настръхна. Безсилна омраза проблесна през присвитите й сенчести клепачи. С всичките пори на кожата си тя почувствува, че пред нея не стои вече увлеченият, заслепен от безумно чувство младеж, а стои господарят, повелителят, бъдещият венценосец на тоя дом и тая страна. А тя бе само една жалка и безпомощна робиня…

Гласът му прозвуча ледено и чуждо:

— Щом благочестивата госпожа Елена се е прибрала да почива, по-добре ще е да бъде оставена на мира.

Когато минаваха през трема, наследникът се обърна към блюстителя и каза строго:

— Веднага да се сложат двама стражи пред вратата на малката приемна и никой да се не пуща да минава оттук. Никой. Разбра ли добре?

Навън дружината провансалски трувери, облечени в огнецветни туники, с шапки, украсени с паунови пера, пееше баладата на любовта на Агнес дьо Куртене и Жофруа дьо Вилардуен Младши.

Един млад тенор се извисяваше над другите гласове, чист и пламенен, пълен с копнеж.

Когато галерата с царската дъщеря спряла в земите на господаря на Морея, синът на стария Жофруа отишел в пристана Бовуар, за да поднесе почитта си на младата невеста, която отивала да се омъжи за краля на Арагония. За да й облекчи дългото пътуване от Константинопол, Жофруа помолил високата невеста да отседне на почивка в кастела на Бовуар.

Придружена от дамите и кавалерите си, младата Агнес приела поканата на любезния домакин, който не знаел как по-достойно да нагости дъщерята на покойния си сюзерен — константинополския император Пиер дьо Куртене, зет на фландърските графове.

Гледката от замъка Бовуар била омайваща. Морето неспокойно. Кралската невеста все отлагала заминаването си. Най-сетне сватбената галера се завърнала обратно в Константинопол, където братът на Агнес, император Роберт, научил поразен за женитбата на сестра си с господин Жофруа дьо Вилардуен. Грозен гняв избухнал против дръзкия васал.

Ала времето изглажда всичко. Морея бил силен и богат феод, Вилардуеновци — най-верните слуги на империята. А крал Хайме Арагонски не би могъл да бъде поверен съюзник срещу общите врагове. При това бил само на девет години.

И любовта на Агнес и Жофруа станала приказка и песен:

Не просрещай сватбени галери

в земите си, дивний момко.

Нямай вяра в буйната си младост…

В градините оживено честитяха на княгиня Елтани годежа с благородния фръзец. Нима някой беше попитал младата куманка дали й харесва да стане съпруга на тоя възрастен рицар, с побеляла брада и плешива глава? Елтани погледна неволно към княз Петър и неволна въздишка разпъна младата й гръд. Тя си представяше смелия Жофруа също тъй строен и хубав, с черна като гарваново крило коса.

Прислужници тичаха покрай пейките с препълнени подноси. В сребърни купи поднасяха руйно вино, върла ракия, оризово пиво. За куманите бе приготвено в изобилие кумис. Факленосците стояха неподвижни на разстояние пет стъпки един от друг. Смехове и закачки излитаха от всеки кът. Сам епископът на Перуджия благоволи да слезе отново между гостите, като приемаше милостиво поклоните и подаваше десница за целувка, облян в трепкащата кървава светлина на борините.

Виното кипеше в младите жили. Песни се издигаха откъм беседките, кръшни женски смехове се разнасяха дълго и звънливо. Най-много глъч се чуваше около протосеваст Приязд. Едрата му снага се тресеше в непрекъснат смях. С разрунтените си коси той приличаше на буляк в главата. Лицето му бе станало модрочервено. Случките, които разказваше, бяха препълнени с двусмислия, закачки и шеги. Младите боляри го караха да си спомня една след друга весели приказчици и пиперлии глуми. Ала сега пред момите той не можеше да намери нещо подходящо за женски уши.

— Разправяй, разправяй, господство ти… За службата на рицаря към сюзеренката на сърцето му…

— Ах, богоненавистниците, друга приказка не щете ли, дано ви чума помете! — се смееше от цяло гърло Приязд. — Не е сега място за такива хортувания…

— Разправи… — настояваха от всички страни. — Фръзите не разбират български, пък не сме в двора на Бургундия, та да придиряме тъй изтънко какво трябвало, какво не трябвало, какво можело, какво не можело…

Приязд поемаше с цяла шепа от подносите сладки, месо, плодове, пълнеше ненаситния си търбух, чукаше се с всички наред, изпразваше на един дъх купата си.

— Ех, като сте рекли… И тъй. Слушайте. Васалът рицар има пет най-важни служби към своята сюзеренка: Първо: да вдига завесата на вратите, през които минава дамата. Второ: да подлага коляното и рамото си, за да й помага, когато се качва на коня. Трето: да носи наметката й, когато отива в църква. Четвърто: да й помага в събличането и обличането, а вечер, когато си легне, да я покрива със завивката на леглото, да подреди възглавницата й, да духне свещника, като й пожелае лека нощ. Тежка служба, тако ми свети Трифун!

— И после? — отекваше хор от буйни гласове.

— Как после? — се преструваше Приязд и дигаше купа с оризова бира към устата си, като почваше да си тананика едва чуто:

Заградила самодива,

заградила вито кале.

Ала го пресичаха нетърпеливо. Тогава той дигаше рамене.

— После? Обирал си крушите, и толкоз…

— О! Нехвелита служба е била тая… — въздъхваха момците.

— Ех — обаждаше се тогава протосевастът и скършваше весело лице — понякога дамата го прибирала при себе си под завивката. Ала при условие…

— Какво? — се разливаше горещо любопитство.

— Всичко ли все да знайте? Условието е било само едно: да се не докосва до нея. Това се наричало нощ на изпитанието. И в нея се е познавал истинският рицар.

Приказката продължаваше сред неспирни избухвания на смях.

В това време Нарио дьо Туси забавляваше невестата си, като я учеше на главната християнска молитва „Отче наш“. Елтани, заслушана в глъчката и смеховете на младите, повтаряше без увлечение на кумански първите слова на молитвата:

Атамис ким кьоктесен…

Заобиколена от многобройни поклонници, кира Ирина Комнин дръзко подхвърляше бисерния си смях към тоя, който от време на време отправяше мрачен взор към хубавата мома. Петър не можеше да се изтръгне от разяждащото го съмнение. Любов и ненавист, ревност и недоверие, копнеж и омраза го разпъваха в непоносима тревога. Ала той не пристъпи към нея. Не отиде, помамен от гласа й, който опияняваше знатните фрушки барони, младите кумански вождове и синовете на търновските боляри. А се отправи към дружината на веселия протосеваст, откъдето излитаха неспирни смехове.

— Ами това какво е? Кожата черна, сърцето бяло?

— Куманин…

— Не… Сърцето бяло… Кестен!

Момите прихваха високо. И искаха от господин Приязд нови гатанки.

— Татко му нероден, син му стигнал в Цариград…

Всички се спогледаха. Дигнаха рамене.

— Искра и дим!

— Ах, че сме глупави, та се не сещаме! — възкликна дъщерята на кастрофилакта. — Кажи друга сега. Ще познаем! Честен кръст…

— Сред море огън гори…

Отново момите задигаха рамене, опулиха очи.

— Кандило! — отекна един весел глас. Всички се извърнаха.

Кира Ирина се усмихваше. Блещунки святкаха в косите й. В мрачевината зъбите й се белееха като сняг. Като я зърна, Петър прехапа устни, сви вежди, полека се отдалечи.

Тогава тя нагласи танци. Труверите засвириха в ритъма на новите песни, които идеха от запад. Две строфи прозвучаваха бавно и спокойно, ала третата отекваше с внезапна бързина и завършваше терцината с дръзка живост.

Ирина пееше думите на баладата, а танцуващите отговаряха в хор с третата строфа. През втората половина на танца Ирина трябваше да танцува сама в отговор на припевите на хора.

Очите и диреха между тия, които се бяха насъбрали да гледат и да подчертават мелодията с плясък на длани. Когато зърна наследника, по лицето й трепна ярка багра. Него желаеше тя. И когато дойдеше ред на първата двойка да почне сама играта, щеше да му даде знак, че го е избрала за другар в танца.

В мига, когато танцуващите се прибраха в три редици и почнаха да припяват, за да се отдели Ирина в строен низ от стъпки, младата мома подири жадно високата осанка на княза.

Петър бе изчезнал.

Тогава надменната гъркиня усети как огнени вълни лютина обливат тялото й. Никога тя нямаше да прости това пренебрежение. Петър я отблъскваше. Със студена дързост. О! Той не познаваше мощта й. Той не знаеше на какво бе тя способна.

За миг Ирина овладя гнева си, не можеше да губи време. Умът й трескаво заработи. Кого да покани, как да си отмъсти по-жестоко? Още един миг и тя трябваше да почне. Очите й диреха с напрегната тревога между лицата на най-знатните люде.

Наоколо се разнесе почтителен шъпот. Всички се разместиха, за да сторят място на високите гости и домакините. Безумна мисъл прекоси пленницата. Какво от това? Нима ще й откаже? Защо да не покани господаря на дома?

С леки стъпки се отправи към самодържеца. Поклони се до земята. Сърцето й биеше до пръсване. Щеше ли да приеме? Всички затаиха дъх, поразени от дързостта на ромейката. Отвориха широко очи.

Йоан Асен се усмихна с благоволение.

Преговорите бяха минали благополучно, дори и в най-мъчителните точки. Жертвите му не бяха напразни. Сърцето му бе препълнено с доволство. Никейците щяха да бъдат изгонени от Цурул, а той щеше по мирен начин да влезе в Константиновград. Великото му царство можеше да процъфтява и крепне.

Той подаде милостиво десницата си, последва със сдържано величие стъпките на танца.

Гостите нададоха ликуващи викове. Струпаха се да гледат самодържеца, който се взираше с любезно внимание в очите на младата девойка.

В усмивката на дръзката гъркиня изплува гордо тържество. Тя хвърли победни погледи наоколо си.

Зърна две бледни лица, замръзнали в безмълвен укор. В очите на Петър блестеше гняв. В очите на Анна се таеше примирена печал.

Но Асен не ги видя.