Фани Попова-Мутафова
Йоан Асен II (39)

3

Първата мисъл на Анна бе:

— Слава богу!

И тя се спусна да прегърне дъщеря си в порив на сърдечна майчинска радост, сякаш я бе спасила от грозна напаст, сякаш за втори път й бе дала живот.

Елена изгледа учудена царицата, но като видя как лицето й свети в лъчист възторг, и тя се засмя:

— И мене не ми се ходеше при латинците, мамо!

Тя отпусна детското си сърчице в облекчителна въздишка.

Ала още в следния миг Анна се вцепени в смръзваща болка: тъй тежка бе обидата, която нанасяха на семейството им, тъй дръзка надменността, с която отхвърляха детето й…

Нима Жан дьо Бриен и Беренгария не знаеха какво значи да бъде пренебрегнато чедото им, нима бяха леко понесли равнодушието, с което Фридрих II бе изгонил дъщеря им Йоланта… А сега, за да издигнат в почит малката им дъщеря Мария, те не се стесняваха да обидят дъщерята на българския император… Анна се ослуша с неспокойно сърце в тревожните стъпки, които отекваха от съседната стая. Откакто се бе завърнал, Асен неспирно размисляше, претегляше значението на бъдещите си действия, измерваше величината на последствията им. Най-сетне стъпките спряха. Той се яви на прага.

— Отивам.

Анна плахо доближи до него, обгърна леко раменете му, впери внимателно очи в неговите.

— Реши ли?

— Окончателно.

— Да не се разкаеш после? Ти знаеш, че баща ми винаги върви с папата. Ще ти стане враг…

Царят свали ръцете и от раменете си, задържа ги, стисна силно китките й.

— Мъчно ли ще ти бъде?

Анна помисли малко. Сведе очи. Тя не можеше да лъже. Въздъхна. След това каза просто:

— Аз съм твоя жена и българска царица.

Лицето на самодържеца се разведри.

— А Дъщеря на венгерския крал?

— Била съм някога.

Елена изприпка при баща си, улови го за наметката.

— Къде отиваш? Къде отиваш? И аз ще дойда!

Царят погали хубавите й тъмни коси.

— Радваш ли се, че няма да ходиш вече при латинците?

Детето възкликна чистосърдечно:

— Да! Искам да стоя винаги при вас!

Лицето на самодържеца леко се навъси. Той едва чуто въздъхна:

— Винаги? Това е невъзможно… Все ще дойде ден да оставиш дома си и да отидеш невеста в чужда страна, Елено… Боя се, че това ще бъде по-скоро, отколкото би желала…

Царицата впи тревожно взор в лицето на мъжа си, улови го за лакътя.

— Какво си намислил? Нали ще говориш със светия старец за унията само?

Асен поклати глава.

— Ватаци чака само една дума от мене за съюз и обща борба срещу латинците. А никейският император има само един-единствен син — Теодор, който е 11-годишен. Посланиците от Никея ми загатнаха вече…

Анна го изгледа поразена. След това се извърна към дъщеря си. Нима пак щяха да й я отнемат?

Елена слушаше внимателно.

Латинците… Никея… Бодуен, Теодор…

За нея това бяха само тъмни, неясни думи. Ала все пак малкото й сърце се сви като нежен лист пред буря. Тя погледна майка си и в невинния й детски взор имаше толкова тревога и толкова скръб, че царицата потрепера, сякаш прободена с остър кинжал. Отново прегърна дъщеря си, притисна я до гърдите си, зарови лице в меките й копринени къдрици, тихо изхълца:

— Илонка… Илонка, мое бедно дете…

Когато издигна чело, царят беше изчезнал.

Долу откъм двора ехтеше весел глъч. Петър играеше на гоненица с новите си другари: Йоан и Димитри Комнин. Царицата погледна през чардака. Видя малката Ирина да седи самотно връз една пейка с няколко стръка цветя в ръцете си. Детето бе винаги тихо и мълчаливо. Страдаше ли от съдбата на родителите си? Царицата усети горещо съжаление да я обзема. Тя подтикна дъщеря си към вратата. Защо трябваше момичето да вижда тъгата и неспокойствието й? Разведри се, усмихна се.

— Върви… Върви поиграй с Ирина…

Наскоро към веселите викове на момчетата се присъедини радостният глъч на малките девойки. Ирина бе по-голяма от Елена, ала двете момичета се разбираха добре и си споделяха всички игри.

Коневодецът на Елена, малкият Матей от Клокотница, се приближи несмело, с дълбоко страхопочитание. Той бе видял момичетата да му махат ръка и да го викат към тях.

— Матея, изведи конете! Ще поприпкаме!

Като чу да се говори за коне, Ирина трепна, замисленото й лице се оживи. Тя си спомни лудите препускания в бащините си дворове, когато живееха още на свобода, бледите й ланити силно порозовяха. Тя задиша бързо и неспокойно. Елена я изгледа.

— Знаеш ли да яздиш?

Дали знаеше! Това бе най-любимата й игра, най-горещото й увлечение. Стройният жребец стоеше пред тях, като пръхтеше нетърпеливо и риеше с предния крак земята. Обседлан и обюздан, готов за разходка, той се дърпаше нетърпеливо в ръцете на Матея, който стискаше яко юздите и го галеше по врата.

— Полека, Сивчо, по-кротко, по-кротко…

Жребецът дигна глава и го изгледа. Тъмната грива лежеше като копринена наметка от лявата страна на стройния му врат. Сребристата му кожа от време на време потрепваше на дълги, вълнуващи се бразди.

— Сивчо… — каза полека Ирина и протегна ръка към тънката му, правилна муцуна, погали го, потупа го по широките, кадифени ноздри.

Умното животно изправи малките си уши, изцвили радостно и продължително. Разтърси грива. Изопна нозе. По докосването позна майстора си.

— Качи се… — каза весело Елена.

— Не. Най-напред ти… — отвърна момичето с лека тъга.

То съзнаваше подчиненото си положение и нито за миг не забравяше, че са там само по милост държани пленници.

Елена стъпи на стремето, понечи да скокне, ала в този миг герданът й се закачи за седлото и се пръсна на множество дребни, зелени камъчета из тревата, по пътеките, между храстите.

— Аз ще ги намеря! — извика с тревожно усърдие Матея и веднага се наведе да ги дири.

— Тогава пък аз ще ти стана коневодец! — каза Ирина и улови юздите. Умното животно тръгна покорно след нея. Двете момичета се отправиха по посоката, откъдето се чуваха високите викове на момчетата. Когато Ирина ги зърна, малката ръка неволно се отправи към косите й, да ги спусне над челото в кокетна нимба. Големите й очи останаха дълго спрени връз младата и стройна красота на Петър, който растеше в буен юношески разцвет.

В това време Матея усърдно събираше, зрънце по зрънце, лъскавите изумруди. Сложи ги в кръг на пясъка и почна да ги реди според едрината им. Липсваха му още две от средна големина. Огледа се наоколо си. Нямаше ги. Полази по колене под храстите, пипайки с ръце из пръстта. Намери едно. Подири още.

В това време усети нечии стъпки бавно да приближават към него. От срещуположната страна се зададоха други стъпки. По-тихи, по-предпазливи. Два гласа се разнесоха току над главата му. Заговориха шъпнешком. Матея позна гласа на омразния грък, на пленения император, когото ненавиждаше от цялата си душа, загдето бе намислил да разруши родната му Клокотница. И понеже разбираше от гръцки, неволно се заслуша.

Кир Теодор хортуваше бързо и припряно. Другият отговаряше кратко, с някаква особена покорност. Като подчинен.

— Аз ще ви върна към православието… Нали видяхте каква полза принася подчинението към папата? Накрай пак предпочитат правоверния католик пред униата. Днес Асен не е законен владетел нито за католиците, нито за православните. Ето, владиците в моите земи отказали да се подчинят на унията. Кланяли се на Герман в Никея, а не на вашия примас. Тъй вашата държава духовно е разкъсана. А аз ще ви дам православен патриарх. Тогава гръцките епископи няма да теглят към Никея и новото царство ще бъде единно.

— Това има голямо значение… — отвърна другият. — Защото сега сме църковно разединени. А една голяма държава трябва да има един цар и един духовен глава. Ние не признаваме Герман II, а другите не се подчиняват на Василия…

— Така… — каза кир Теодор. След това сниши гласа си и зашъпна още по-бързо. — И после… Асен поддържа еретиците… А това какво значи? Еретиците учат парици и отроци да не се подчиняват на болярите си, да не им плащат димнина и десятък. Това не става ли по волята на царя? Ето, той сам дава вече правда на парици и отроци и ги причислява към свободните себри, към царските данъкоплатци… Виждаш ли? Той иска да бъде самодържец, сам да управлява. Вас не ви зачита за нищо… болярите.

— Така е… — отвърна другият глас. — Каквото той реши, никой не го узнава, преди да стане дело. Не ни пита, не се съветва с нас. Пъхна всекиму по един кокал да мълчи, раздаде им големи пронии в новите земи, отдалечи ги от Търнов и сега прави каквото си иска… А мене държи все до себе си.

— Не ти вярва… — каза ехидно кир Теодор. — Ти беше преди най-верният Борилов човек. Иска да те има под очи… — Той тънко се изсмя. След това каза бързо и страстно: — Деяне, когато получа свободата си, тогава отново ще ти върна деспотското достойнство. Ще го отнема от оня мой некадърен брат в Тесалоника, който тъй лесно се примири да сведе глава пред сандала на Асена…

Изведнъж двамата млъкнаха.

— Нещо изскърца. Някое клонче се е счупило…

— И така… Разбрано, нали? В седмия час след пладне…

Стъпките се отдалечиха.

Матея забрави за какво е дошъл между храстите. След като заглъхнаха и последните звуци от стъпките, той полека и внимателно се измъкна навън, събра в шъпа събраните камъни и се огледа наоколо си.

Пред дирещите му очи се мерна като спасителен образ високата осанка на благочестивия господин Александър, който току-що бе пристигнал от Средец. Преди да замине за Сърбия, където щеше да се венчава за княгиня Зорка, той бе дошъл да види последните решения на брата си. И ако е възможно, да го отклони от прибързани дела, изникнали от обиденото му честолюбие.

Тих момчешки глас го стресна от грижовните му мисли.

— Господство ти!

Огледа се. Къде бе виждал вече това лице? Тъй познато… Изведнъж се усети. Усмихна се.

— Ти ли си, Матейчо? Какво има?

Лицето на момчето бе изопнато в необикновена загриженост. Севастократорът го изгледа замислено. Ясно бе, че има да му каже нещо важно, инак не би дръзнало да го повика.

— Кажи, момче… — каза приветливо той и го потупа по рамото. — Хайде, какво се е случило?

Момчето разправи това, което бе чуло. Очите му горяха в нескрита омраза. Гласът му трепереше, препълнен от негодувание.

— Проклетият грък говореше против царство му.

Севастократорът мълчеше навъсен. Яд разпъваше гърдите му.

Падаше му се на Асена… с неговата доверчивост, с неговата безмерна благост… На тази змия трябваше овреме да се смаже главата… Отвсякъде дебнеше измама, отвсякъде никнеше коварство… Предпазливост. Предпазливост трябваше!

— А другият, как изглеждаше?

— Не го видях…

Но по думите на двамата съзаклятници Александър разбра кой може да бъде.

— И тъй? В колко часа казаха? Седмият след пладне?

— Да, господство ти…

— И нищо друго? Къде, на кое място?

— Нищо.

— Добре. Благодаря ти, момче. Ще ти бъде запомнена тази услуга!

Матей наведе чело. Имаше ли за него по-голяма награда от тая да живее близо до любимия самодържец?